Нечистата съвест е причина за всички нещастия на тази земя. Прикриването на престъпленията доведе до една построена в земетръсна зона страна, липсата на разкаяние и признаване на грешките – до разбягване на нейните деца по всичките четири посоки на света.
Но това не е разказ за онези, които напуснаха страната си, а за онези, които останаха. За мен и досега е загадка какво ги задържа там, какво ги накара да се пожертват, макар че родината им винаги се беше държала като жестока мащеха с тях? Днес знам какво е то – те бяха живели във времена, когато е имало идеали. Останали са, за да бранят тези идеали. През времето на моята младост имаше само лъжи. Ние си отидохме, защото не искахме да живеем в лъжа.
Всеки има право на избор, макар че и до днес ме измъчва мисълта, че мнозина от нас всъщност нямаха никакъв избор. Защото и преди трябваше да се избира между оцеляването и надеждата за по-добър живот, надежда, която нашата страна от столетия насам не може да предложи на своите граждани.
Навярно този е първият и последният такъв текст, който ще напиша. Това е и причината за моя страх, аз нямам право на грешка, защото не мога и не искам да продължа страданието си в други подобни на него текстове. Искам да изхвърля болката веднъж завинаги от сърцето си и да се потопя в настоящето на живота. Да не се препъвам повече в миналото, да не се стряскам от неговите сенки, да не засядам в неговите коловози. Да му кажа сбогом и да му простя, да го помоля то да ми прости, че не винаги го разбирах, че преминах през наивни надежди и непоносими разочарования. И да заслужа правото най-после да се откъсна от него, за да бъда онова, което съм.
Напоследък ми става все по-трудно да завършвам каквото и да е от нещата, които така добре започвам. Колкото повече напредвам в дадено дело, толкова повече нараства товарът върху плещите ми, докато в един миг той стане непосилен и ме спре насред път. Искам да отхвърля този товар от сърцето си, за да му олекне и да му дам възможност да продължи пътя си. Да прегърна емигрантското си настояще и да се сбогувам с онова, с което досега не можех да се сбогувам.
Всеки има право на забрава, но тя навярно трябва да се заслужи. Ето, сега се опитвам да изхвърля този гняв от сърцето си, гняв и болка, натрупвани през целия ми живот, който мнозина на моето място едва ли щяха да понесат.
Понякога се чудя, че съм успяла, понякога ми се струва, че не съм. Но факт е, че все още се справям с живота, че не съм извън неговите релси, каквото и да ми струва това. Понякога цената на съществуването е прекалено висока и трудно може да бъде платена. Трябва да късаш и плащаш, да късаш и плащаш, а никакъв край не се вижда. Това изтощава силите, обезверява сърцето, прави дните ни на тази земя неизмеримо кратки. Но има и цена на живота, която не може и не трябва да бъде плащана – цената на живот в унижения и робство.
Всичко, което правех, беше опит да не се настаня удобно в тях. Мисля, че успях, макар да не съхраних целостта си, то пък кой ли успя!
Не изпитвам към себе си състрадание, а може би трябваше поне веднъж да се пожаля. Да се обикна малко повече. Но огорчението е лош приятел на любовта към себе си. Това от своя страна ме опази от много залитания на самолюбието, от които други не бяха опазени. Може би не винаги съм спазвала мярката, но кой знае къде е тя?
Това е разказ за един човек, който избра да бъде мой баща. Можеше да не е така, а връзката помежду ни да бъде въпреки всичко силна. Понякога приятелствата предлагат много повече възможности за пълноценно общуване, отколкото роднинството. Но не е моя работа да съдя онзи, който е взел решението да се родим един от друг. Този опит явно ни беше нужен, за да продължим пътя си в други животи, обогатени с него.
Първият ми спомен не е изцяло мой, той е подпомогнат от него. В мен е останало само чувството за студ и тържество, но обяснението за това чувство е негово. Историята е следната.
Бях на четири години и вече доста упорита. Той често се стъписваше пред това мое упорство, защото то не беше лесно препятствие за преодоляване. Но знаеше, че в неговия род съпротивителните характери се срещат често и никога не се опита да сломи волята ми. Може би подсъзнателно разбираше, че това може да струва живота на подобни натури. А той с всички сили се опитваше да съхрани този мой живот.
Нещо спорехме, нещо се скарахме. Не помня за какво, както често се случва при споровете, които се израждат във вражди. Този беше един от тях. Накрая той се ядоса толкова много, че ме изхвърли навън. Бях само по къси гащички и камизолка, боса и без шапка на главата дори. А навън беше зима, една от онези редки снежни зими, които се случваха веднъж на няколко години в нашия южен град.
Веднага замръзнах, просто се вцепених. Краката ми потънаха в снега, той беше мек, както биваха винаги снеговете в моя град, но все пак неприятно студен.
Помня, че той отвори прозореца, за да гледа какво правя. Но аз се преструвах, че не го забелязвам. Беше ми все едно, знаех, че ще замръзна, но няма да го помоля да ме прибере обратно. Бях убедена в правотата си, не знам дали бях права.
След малко той наистина ми каза да вляза обратно. Това го помня, не си спомням само какво доведе до неговото решение. Дълго мислех, че родителско милосърдие. После разбрах, че не само това. Оказа се, че съм казала нещо, което го удивило и накарало да ми прости мигновено грешката.
Аз не намерих нищо необикновено в това, което съм изрекла тогава, но той го беше видял другояче. Той винаги виждаше нещата някак другояче.
"Когато погледнах през прозореца, мислех, че ще я намеря разплакана и разкаяна – разказваше той четиридесет години по-късно на моята приятелка, с която често обичаше да посяда на приказки в градината до нас. – Нищо подобно, ни най-малко не беше разкаяна. Чух я да мърмори: добре, сега ти ме изхвърляш на снега, ама ще дойде ден, ще остарееш, и тогава аз ще ти купя бастун. Но няма да ти купя гумичка, и ти ще се подхлъзнеш и паднеш в снега. За да видиш колко е хубаво да си в него.
Като я чух да казва това, така се разсмях, че щях да падна през прозореца. Гледай го ти, хлапето му с хлапе, си казах, вчера се пръкна на света, а вече забелязало, че бастуните имат гумички, и дори знае за какво служат. Прибрах я веднага – заради куража и наблюдателността й. Но и защото разбрах, че ще държи на думата си, докато замръзне. Оставих времето да я убеждава какво е правилно и какво не... Ама да не мислиш, че то я разубеди в нещо – тук татко започваше да се смее. – Ами, тя разубеди времето, майката му разката. Каквато си беше тогава, такава си остана докрай. На четири вече знаеше това, което щеше да знае и на четиридесет.”
Е, той разбира се преувеличаваше, но в основни линии беше прав. Малко от нещата, които мислех в детството си, бях променила с възрастта. Жалоните на моята личност бяха поставени твърде рано в живота ми, за добро или зло.
Къщата ни, издигната в бургаските предградия, не беше малка, но ниска и построена направо на земята. Една от стаите предвидливо беше вдигната на метър над морското равнище, по-късно разбрах защо. Опасната близост на морето – само на стотина метра от дома ни, се чувстваше по няколко пъти на година, когато то заливаше къщите. Мебелите плуваха във вода, моята майка нахлузваше на краката ми гумени ботуши и ме пускаше из двора. За ден-два водата ставаше противна, миризлива, но през първия ден беше още приятна и изпълнена с непознати приключения.
Колкото и да е странно, това бяха най-щастливите ми преживявания през онези години. Обичах морето да залива къщата ни, тогава животът нарушаваше своя делничен ход и всички ние – аз, татко, майка и баба, се спасявахме в онази вдигната на метър над земята стая. Семейството отново ставаше задружно, независимо какви спорове имахме дотогава – бедствието ни сплотяваше.
Много по-късно на това място построиха дълга стена. Тя спря вълните и къщите оставаха вече незасегнати от водата, но бетонената преграда унищожи и онази прекрасна гледка, заради която единствено си струваше да се живее в гетото.
Всъщност, тогава аз не знаех, че живеем в гето, то ми се струваше най-красивият и желан дом на земята. И до днес онова първо място на моя живот е благословено в спомените ми и няма сянка, която би могла да помрачи светлината му. Безбожно красивата му природа в покрайнините на града, пясъкът, в който бяха построени къщите, железопътната линия, по която няколко пъти на ден в едната, и още толкова в другата преминаваха влакове. И дивото, неопитомено още море с рибарите, които всеки ден навлизаха в неизвестността, без да знаят дали някога ще се върнат обратно.
Неписана традиция беше част от улова да се дава на децата, за късмет на следващия улов. Което дете поискаше риба през този ден, можеше просто да отиде на брега рано сутринта с първите лъчи на слънцето и да дочака завръщането на лодките. Прясна, току-що уловена в морето цаца, а понякога сафрид и скумрия имаше в изобилие, те именно се раздаваха на малчуганите. Понякога се ползвах от този ритуал, и тогава баба пържеше в яйца най-вкусната цаца на света.
От този период помня ясно две неща: че татко ми беше купил оранжева блуза, с цвета на земеделското знаме, както каза той, а и с целта да ме вижда отдалече, когато отивам на морския бряг. По това време дори и най-малките деца бяха оставяни да играят сами на брега на морето, нещо немислимо за днешните дни.
Как никога не стана злополука с нито един от многобройните тогава малчугани: никой не се нарани, никой не се удави, не беше убит, изнасилен, не изчезна. Гетото гъмжеше от турци, цигани, гърци, сред които българите бяха известни като "политическите”. Не знаех какво означава тази дума, само виждах как татко се събира заради нея с чичо в стаята на баба, за да разговарят, а аз се опитвах да подслушвам на вратата, безуспешно, разбира се. Чувах гласовете им, но не разбирах за какво говорят, това бяха някакви прекалено сложни термини за петгодишната ми глава.
Другото, което помня, е, че изпитвах някакъв мистичен ужас пред влака. Винаги, когато той се задаваше на хоризонта с пушещата си глава, аз заравях моята в пясъка и запушвах ушите си. Но не бягах, защото чувството за преодоляна опасност винаги ми носеше неизмерима наслада. Влакът е единственият наркотик, който съм употребявала в живота си. И моята първа победа над опасността.
Къде сте сега вие "политически”, от които останаха в паметта ми само няколко имена и нито едно лице? Кои бяхте вие, защо бяхте дамгосани с това име и какво се криеше зад него? И до ден днешен не знам дали сте още живи.
Баща ми винаги мълчеше, когато го питах за тях, дори когато си припомнях имена, той нищо не потвърждаваше. Постепенно разбрах, че не трябва да питам по две теми: за "политическите” и "Белене”, каквото и да означаваше то. За тези неща татко никога не проговори в живота си, колкото и да настоявах.
Почти всичко, което знам, е научено от чичо ми, от неговите деца и внуци. Той, за разлика от татко, се беше оказал по-словоохотлив, защото понякога пиеше по чаша-две и това развързваше езика му. Татко беше стоик и пълен въздържател, никога не слагаше грам алкохол в устата си, и когато очаквахме гости, мен специално ме пращаха за една бутилка гроздова. Знаех, че е за гостите и той няма да вкуси от нея нито капка.
Още нещо, което учудваше дълго време съседите ни после, и те ми го натякваха винаги при повод. Аз бях някакво странно дете, което бяга от къщи, за да ходи на училище. А това беше в разрез с всички представи на възрастните, чиито деца правеха тъкмо обратното. Помня, че имах приятелка, която беше три години по-голяма от мен. Успях да я подкупя с подаръци да ме вземе с нея на училище. Не ми се чакаше до осемгодишна възраст, исках да почна веднага.
Тя ме взе, учителят малко се зачуди на желанията ми, но се съгласи да остана. Така учих няколко дена с тях и се справях добре с материала, когато родителите ми усетиха, че ме няма непозволено дълго от къщи и моята тайна беше разкрита. Разбира се, учителят не можеше да ме държи повече в класа си, това не беше разрешено тогава.
Не помня друг път така да съм плакала от разочарование – дълго и сърцераздирателно. Майка ми се чудеше как да ме убеди, че ще дойде време да ходя на училище, че дори ще ми омръзне и ще искам да бягам от него.
Тя се оказа лош пророк. През всичките години, и когато съм учила добре, и когато съм изоставала, ходенето на училище беше винаги празник за мен, а първият учебен ден – по-важен дори от рождения. Веднъж класът ни се опита да избяга от час заради футболен мач и аз единствена се противопоставих на това. Те ме взеха за луда, но аз си мислех за нещата, които щях да науча в час, ако не избягах. Във всеки случай това, което правех и мислех, беше в разрез с нормалното поведение на децата.
Никога не избягах от час и по-късно, май че това колективно бягство е единственото, което помня досега.
Но един ден този прекрасен свят с огромен двор, заливан от непокорно море, с къща, плуваща във водата като далечна бяла платноходка, с кладенец и люлка в предния двор, и огромно количество зеленчуци и плодове в задния, с множество котки, до една мои, с цял полк зайчета, които не давах да колят, та ги използваха предимно за стрижене и плетене на пухкави блузки за мен, с прекрасен, величествен кралски пудел Барончо, когото яздех като кон в най-ранните си години – целият този прекрасен и приказен свят рухна само в миг на прага на моята шеста година.
Най-напред дойдоха някакви лекари и отровиха Барончо. На някому бе хрумнало, че кучетата са вредни, тогава всичко беше вредно, хората се деляха на врагове и наши, и враговете също можеха някой ден да получат своето хапче за път.
После баба започна да не става от леглото, казаха, рак. Накрая нас с току-що родения ми брат ни отведоха в далечното село на другата ми баба – един също по своему прекрасен свят с планини и поля, но не мой свят.
Историята с появата на брат ми в света на светлината заслужава отделно описание. Всъщност, той не беше дете на моите родители, а мое. Дойде, защото те не издържаха терора, който постоянно упражнявах върху тях.
Била съм тригодишна, когато за пръв път съм повдигнала въпроса пред майка ми. Веднъж съм я намерила в коридора и поставила натясно:
- Защо още нямам брат или сестра, всички имат, само аз не.
Майка ми се смутила, после казала:
- Баща ти е вече доста възрастен, за кога да идва друго дете в света?
Но аз съм я погледнала строго и съм наредила:
- Да ми родиш брат или сестра, чуваш ли!
И оттогава това се повтаряло редовно, докато те отстъпили.
Баща ми после казваше нещо, което засягаше брат ми: "Мислех си, с едно дете ръцете на жена ми са развързани, ще ми вземе мъника и ще избяга. Затова ли си ме създал, ядосваше се брат ми, за да си запазиш дъщеричката! Не само за това, смееше се татко, ти беше много важен за сестра си, не знам защо. Тя те изврънка.”
Когато го доведоха от родилния дом, майка ми тържествено го връчи в ръцете ми и каза:
- Ти си го поиска, ти си го гледай.
Така и стана. Когато той навърши три години, го докараха от село и оттогава само аз се грижех за него. Макар и с добър характер, брат ми се оказа доста палаво дете, което се захласваше по игрите и все забравяше да се върне у дома. Когато се ядосвах с него, майка ми обичаше да натяква, че е роден по мое настояване и затова трябва да се сърдя единствено на себе си. С това тя сваляше всякаква отговорност от плещите си и ме оставяше да се оправям с неговите бели сама.
Едва не умрях през тази година в селото на другата ми баба. Боледувах непрекъснато, докато един ден баща ми дойде и ме измъкна полужива от хватката на тревите и планините, за да ме върне в моята синя Аркадия.
Поне така си мислех тогава.
Вместо това бях отведена в някаква дупка в центъра на града. Булдозери бяха изравнили до основи моя рай и бяха разпръснали опасните му обитатели по всички посоки на света. Татко беше отново интерниран – този път в село Лозово. Но той отказа да приеме къщата там – тя трябваше да ни възмезди за нашата, която не била съвсем законно построена. Всичко, което правехме откакто съществувах на света, накрая винаги се оказваше по някакъв странен начин "не съвсем законно”. Така се озовахме в пристроеното антре на братовчед ми, най-големия син на чичо ми.
Помня, че изпитвах неописуем ужас от това място. То беше тъмно, страшно, слънцето никога не проникваше там, защото от прозореца ни до стената на братовчед ми нямаше и метър разстояние, а това беше единственият прозорец на стаята.
Сега нашата къща в гетото ми изглеждаше огромна и приказна със своите три стаи и голям коридор, който ползвахме и за кухня. Дворът на братовчедите ми не беше от огромните, беше по-скоро доста тесен, защото всъщност бе половин двор, разделен по средата с ограда. От другата й страна живееше с децата си вторият син на чичо ми, който поради късния брак на баща ми и голямата разлика в годините между него и чичо, имаше доста по-големи от мен деца. Така че бях леля на неколцина по-възрастни от мен племенници, с което много се гордеех, макар да ги титулувах с "бате” и "кака”.
Тогава започнах да бягам от къщи. Всячески се стараех да се върна в моя дом на брега на морето. Изчезвах, качвах се на рейса и бягах обратно към своята изгубена родина. Но нея вече я нямаше там, булдозерите на новото жестоко време я бяха унищожили.
Постепенно на нейното място издигнаха склад за билки и треви. Впоследствие този склад деградира до място за натрупване на ръждясала железария. Моят роден дом беше осквернен от тази вездесъща кафява патина на времето, моето детство – ограбено.
С годините разбрах, че тази територия не беше нужна на никого, те просто не искаха "политическите” да се събират заедно. Знаех вече и името на това вездесъщо "те”, то се наричаше "Държавна сигурност”. В къщата на брега на морето имаше много място, там често идваше и преспиваше чичо ми, там е живял известно време преди и след раждането ми и най-малкият му син. Чичо Славчо, концлагерист от Белене, също идваше със сина си Руси, момче на моята възраст, с което бяхме нещо като млечни брат и сестра, то стана после художник.
Помня още две имена, във второто не съм съвсем сигурна. Чичо Генчо и чичо Иван. Това е всичко. Много пъти по-късно питах баща си къде са те, къде живеят, къде са изселени? Татко смутолеви за единия, че е някъде из Бургас, но повече не каза. За другия така и не научих нищо, дали не греша и името му? Бях само петгодишна, когато "опасното” ни гнездо беше разпръснато.
Един ден татко дойде вкъщи и ми каза развълнувано:
- Ще ти покажа къде ще живееш отсега нататък!
И ме отведе до една висока къща в центъра на града.
Тя изобщо не ми хареса, беше неугледна и мрачна като мястото, в което живеех сега. Но наблизо имаше прекрасна градина и тя ме подкупи с пролетната си зеленина.
Учех вече в първи клас, когато татко купи къщата. Бяха трудни времена, от първата не бяхме получили нищо, защото отказахме насилственото си въдворяване на село. Но той събра пари назаем от приятелите си концлагеристи и така се оказахме притежатели на първия етаж от нея.
Помня, че чичо Славчо даде една трета от сумата, после години му връщахме малко по малко парите. Прекрасни времена, когато съмишленичеството и приятелството имаха най-високата възможна цена на света.
Годината я изкарах при братовчедите, те и днес разказват, когато отида при тях, че още оттогава си личало колко умна ще бъда. Бързо съм си учела уроците, стихотворенията само за миг влизали в главата ми. Е, на фона на техните деца, които често повтаряха класовете, може и да съм изглеждала нещо особено, но аз не мислех за себе си така.
Единственото, което не исках, беше да оставам сама в онази дупка при братовчедите, защото сутрин, когато майка и татко тръгваха на работа, една червена и космата ръка винаги излизаше изпод леглото и започваше да ме търси в тъмното. Къде можех да избягам от нея, моят дом не съществуваше вече! Понякога преспивах една нощ при приятелката си от детството, докато тяхната къща още не беше съборена. Но или още същата вечер, или най-късно на другия ден майка ми идваше и ме прибираше обратно в дупката.
Новият ни дом не беше нищо особено, освен това имахме неприятни дрязги със съседите. Хармонията и съпричастието, които царяха между "политическите”, бяха изчезнали завинаги. Но татко познаваше квартала, защото майка ми бе живяла в срещуположната къща, като са се запознали, и настояваше да останем тук. Така това място трябваше поради стечение на куп обстоятелства да стане мой втори дом.
Никога не успя.
Макар че училището силно ме привличаше, аз продължавах да изчезвам при всеки повод от къщи. Връщах се на онази единствено моя територия, тя ме привличаше като магнит. И до днес отивам винаги там, щом ми остане минута свободно време, макар че сега тя принадлежи на други хора.
Беше краят на учебната година, аз завършвах първи клас. Няколко седмици преди да ни връчат свидетелствата, учителката ни реши да провери нашите знания с написването на съчинение по свободна тема.
Не помня за какво бях писала, помня само, че идеята много ми хареса. Почувствах се като риба във вода и за кратките тридесет и пет минути на часа изписах цели три страници от тетрадката си.
След седмица имаше родителска среща, на която трябваше да бъдат представени резултатите от съчиненията ни. На нея отиде татко.
Още си спомням как след няколко часа се върна щастлив и възбуден. Останалото го знам от неговия разказ.
Минали вече два часа, в които моята класна ръководителка неуморно говорила за класа и неговите постижения, за съчиненията ни и нейните оценки за тях. Споменала всички деца от класа с добро или лошо, чела извадки от техните съчинения, само моето име не споменала нито ведвъж. Баща ми силно се озадачил от това и накрая загубил търпение.
- А какво става с моето дете, защо нищо не казвате за него? – попитал той и назовал името ми.
Моята класна го погледнала, засмяла се и казала:
- Ето, тъкмо за това смятах да говоря след малко, вие просто ме изпреварихте с минута. А сега ще ви прочета съчинението на едно дете от моя клас, което ме смая. Аз съм от двадесет години преподавател тук, но такова нещо досега не ми се е случвало още.
И тя прочела първата ми творба открай докрай.
Не знам как моите първи слушатели са реагирали на нея, той не ми каза това. Но помня гордостта, с която цитира думите на учителката ми в края на прочита:
- Мисля, че на базата на една толкова ярка дарба мога да кажа с голяма увереност само едно: в моя клас расте писател!
Баща ми останал като зашеметен. Разбира се, той не е можел да не знае, че словесната дарба е силна в рода ни, че добри разказвачи е имало открай време в него. И все пак всичко дотогава оставало само в областта на устното творчество. Той самият бил писал като млад журналистически статии, но никога не се решил да ги даде в някоя редакция. Сега при възможността най-после в семейството да се е появил човек, който може да изрази дарбите на рода на лист, той почувствал огромна отговорност на плещите си. И се зарекъл да съхрани живота ми на всяка цена.
Мисля, че тези думи на моята учителка станаха тогава причина той да затвори завинаги устата си. Те го убедиха да се бори за моето физическо оцеляване във време, когато това никак не беше сигурно.
Случвало се е да се опълча срещу това негово решение, защото и до днес смятам, че то не беше разумно.
- Е, как искаш да пиша, като не ми казваш нищо? За какво ти е писател в семейството, който не знае истината? – казах аз няколко години по-късно.
Той дълго обмисля отговора си, което не беше характерно за него. Обикновено мислеше бързо и отговаряше точно на всяка моя реплика. Но тогава сякаш чувстваше, че ситуацията е сложна и от отговора му зависят много неща от бъдещето ми. Най-накрая отвори устата си и каза:
- Понякога настъпват такива времена, когато не можем да имаме живота и истината едновременно и сме принудени да избираме между двете. Аз избрах да ти дам живота, друг ще ти каже истината. Пък и тя не е нещо, което може да се скрие за вечни времена. Където и да заровят трупа й, един ден някой ще го ще го намери, изрови и възкреси.
Както винаги, той се оказа по-прозорливият от нас двамата. Аз тогава взех думите му само за красива фраза, зад която той се опитва да скрие страха си. Но си дадох и сметка, че опасенията му може би са имали някаква съвсем реална причина, а не са били плод единствено на прекалено развинтено родителско въображение. Защото той знаеше с кого си има работа, а аз още не.
Трябваше да минат много години, да се променят времената, и едва тогава да прочета свидетелствата на хората, преминали през месомелачката на диктатурата и концлагерите. Днес знам, че той е имал право, че заплахата е била съвсем реална и не е можела да бъде пренебрегната. Неговият живот по онова време е бил подчинен на някакъв странен принцип на неопределеността, подобен на онзи, който Хайзенберг бе дефинирал за поведението на микрочастиците: той беше разбрал, че ако се опита да запази живота ми, трябва да се прости с мисълта да търси отново истината.
Макар че този подарък ми горча цял живот, аз знам, че той е единственият, който баща ми е можел да ми направи със своята биография, минало и възгледи. И, че съм длъжна да му бъда благодарна за това, независимо, че аз на неговото място може би щях да взема съвсем друго решение.
На мястото на хармонията се бяха настанили дисхармонията и нелюбовта. В къщи започнаха да идват непознати хора – винаги по двама, за да не им се случи нещо по домовете, където бяха нежелани гости. Така по-късно щях да виждам сектантите – събрани по двойки, защото посланието, което носеха, беше зле приемано.
А чичо престана да идва у дома.
Те бяха едри, високи, винаги гладко избръснати, с тесни панталони и късо подстригани глави. Затваряха се с татко в едната стая и дълго разговаряха на висок глас. Мисля, че не им пукаше дали ги чувам, може би дори искаха да ги чуя. Циничната игра на дискретност беше предназначена само за началниците им, иначе на всички беше ясно, че през тънкия портал между двете стаи се чува дори бръмченето на муха.
- Бай Андрей – започваха те винаги по един и същи начин словото си, – разкай се и партията ще ти прости. Знаеш, че тя не може да сгреши, ти си сгрешил. Подпиши декларацията и ще ти възстановим членството в нея.
Татко отговаряше след известно мълчание. Гласът му звучеше спокойно и уравновесено, знам какво му е струвало това, но в съседната стая бях аз и можех да се уплаша.
- Момчета, някой грешно ви е осведомил за мен. Аз никога не съм бил комунист. Брат ми беше мой лидер и ми нареди да вляза във вашата партия. Но вие направихте еднопартийно управление и то обезсмисли седенето ми там. Освен другото влязох в остър конфликт с ръководството ви и това без малко не ми струва живота. Не мога да подпиша декларацията ви, това е срещу убежденията ми. Ние си имаме водач, и той е Никола Петков, жив или мъртъв, той си остава. Не можем да се откажем от него.
Те млъкваха, но във въздуха още дълго се носеше бесът им, после казваха с едва сдържан гняв:
- Бай Андрей, помисли, деца имаш. Ще дойде време да следват, няма да им дадем бележка.
Тук татко се разсмиваше весело, после отговаряше:
- Абе, не се грижете за това. Ако моите деца са способни, сами ще влязат в университета, не им трябват вашите бележки. А ако не щат да учат, е, има заводи, да вървят да работят.
- Живота им рискуваш, бай Андрей, може нещо да им се случи, като прекосяват улицата.
Чувствах, че татко стиска юмруци, но накрая все пак успяваше да се овладее и да отговори:
- Вие не сте богове, за да решавате колко дълго ще живеят децата ми. Може вашият ред да е преди техният.
Те си тръгваха огорчени и гневни, но не спореха повече с него. Знаеха открай време, че много костеливи орехи се раждат в това семейство, затова се отдръпваха, за да прегрупират силите си и да обмислят по-нататъшната си тактика.
Тогава при него влизах аз и го питах:
- Толкова ли са силни, че могат дори хора да убиват?
Татко ме поглеждаше спокойно и отговаряше без гняв:
- Виждал съм и по-силни от тях да свършват в миг.
Възхищавах се на увереността му, но не й вярвах. Мисля, че той имаше едно слабо място и то им беше известно. Слабото му място бях аз. Татко нямаше да постави живота ми на карта, ако искрено вярваше, че той е застрашен.
Но може би знаеше, че те само опипват почвата, за да поставят на изпитание решителността му. Поне аз си представях неговите мисли така.
Един ден, може би няколко седмици след пореден разговор с тях, се случи нещо, което смути живота ми за дълго. Бях мечтателно дете, често гледах в земята, потънала в собствените си дълбоки мисли и се изключвах от света, дори когато вървях по улиците. Но имах здрави инстинкти или може би силни невидими водачи, та нищо никога и никъде не застраши живота ми. С една дума – онова, което зависеше от случайността, беше подсигурено от невидимите сили. Но останалото, което идваше с умисъл и от хората?
Както си вървях от лявата страна на платното, изведнъж някакъв млад мъж ме сграбчи в ръцете си и ме качи на тротоара. Чух шум от профучаваща кола, но не си дадох сметка какво става. Бях само много, много ядосана от постъпката на този човек, затова извиках, полузадушена от прегръдките му и гнева:
- Но какво правиш!
Той не отговори, само ме завъртя с лявото рамо на сто и осемдесет градуса и посочи с ръка по протежение на улицата. Едва тогава видях профучаващата по нея кола, която бързо като крадец се мъчеше да напусне мястото на произшествието.
Не повярвах на очите си, но съзнанието ми бързо сглоби картината и тя се оказа приблизително следната:
На отсрещната страна на платното, по която по всички правила на уличното движение трябваше да върви колата, нямаше никакви препятствия. Защо беше напуснала тя своето платно и се беше преместила в нашето, защо беше кривнала точно в моята посока и преминала точно през мястото, на което трябваше да се намирам, ако моят ангел-хранител не се беше явил на същото място по същото време?
Тези въпроси дълбаят и до днес съзнанието ми.
Той ме пусна мълчаливо и, недочакал благодарност, се отдалечи. Нямаше и да се сетя да му благодаря тогава, толкова тежък беше шокът от преживяното. Правя това днес, с очи обърнати напред, както е редно да се произнася молитва.
С несигурна крачка стигнах до кооперативния пазар, после се обърнах и се върнах обратно. Огледах цялата обстановка с трезви, макар и още десетгодишни очи. Не, не бях се излъгала, той ме беше спасил от явна смърт. И тогава в главата ми прозвучаха онези думи на бабаитите с тесни вратовръзки – нали те се бяха заканвали да ме убият именно по този начин?
Този, и още много други въпроси измъчваха съзнанието ми цял живот. Случайност ли беше това или зад станалото прозираше тяхната ръка? Ако беше второто, значи те не бяха говорили празни приказки и баща ми не можеше да не го знае.
Не ме ли обичаше? Съмнение се загнезди в сърцето ми и започна да го трови отвътре.
Прибрах се у дома, като си мислех, че съм получила отговор поне на първия си въпрос – те можеха да се справят дори със злия умисъл на човека, не напразно бяха наши невидими духовни водачи.
Реших да не казвам нищо на никого. На него най-малко. Страхувах се, че ще подпише декларацията им. Страхувах се и, че може да не я подпише – тогава това щеше да затвърди убеждението ми, че не ме обича. И те щяха да повторят номера с колата. Щяха да опитват, и опитват, докато успеят.
Задачата нямаше отговор, това беше формула на невъзможното.
Животът ни в новата къща не протичаше щастливо. Държавна сигурност беше разпръснала хората, беше ги откъснала един от друг. Комунизмът заздравяваше с всеки изминал ден своята власт, дори нашите приятели чичо Славчо и жена му Стаматка вече не идваха и чакаха специална покана, за да се появят. Това бяха обикновено рождените дни на татко и майка, тогава те ни посещаваха за малко, но разговорите вече не течаха така сърдечно и не се говореше за политика.
Отчаянието беше превзело сърцата на хората, те бяха повярвали, че Европа ги е изоставила завинаги на Русия и нейната зловеща тоталитарна система. И всеки от тях се затвори в семейната си черупка. Комунизмът най-после беше победил и в техните съзнания.
С връщането си от работа баща ми се залепяше за радиото. В Бургас радиостанция "Свободна Европа” не беше заглушавана през цялото време на управлението на комунизма.
Новите господари нямаха достатъчно пари, за да обхванат със заглушителни кули цялата страна, та се задоволиха да го направят само със столицата, за да си подсигурят тила. Така в София израсна онази част от нашето поколение, чиито мозъци бяха най-промити.
От малка слушах това радио, бях се пропила с неговия метален тембър. Понякога се дразнех, че то ми отнема татко, но съзнавах колко важно е за него слушането на новините и не се държах прекалено ревниво. За баща ми този ту заглъхващ, ту внезапно усилващ се глас беше единствената връзка със свободния свят, единственият свеж полъх в задушната атмосфера на терора и антихуманизма.
Когато загубиха надежда да го сломят, те пренасочиха атаките си срещу майка ми. Започнаха да я канят на отечествено-фронтовските си събрания, да я ухажват с какво ли не внимание. Тя нямаше неговия опит, а и не беше така умна, за да се справи сама с подобна ситуация. Постепенно пипалата се обвиха около нея и започнаха да затягат примката си.
Събитията назряха в рамките на година-година и половина. Тя все по-често закъсняваше вечер. Председателят на организацията започна да ухажва и мен – даваше ми ключа от клуба, за да играем там гимнастика с моите приятелки или просто да се забавляваме. Това беше голямо доверие, защото клубът беше светая светих и на една друга организация – местната комунистическа партия. По странно стечение на обстоятелствата, леля ми живееше точно до този клуб и посещаваше партийните събрания там.
Запомнила съм нейния отсъстващ поглед на зомби, когато гласуваше комунистическите повели – приемани както винаги с пълно единодушие от залата. Тогава аз и група деца се скупчвахме по прозорците, за да наблюдаваме какво правят възрастните вътре. Но те бяха винаги толкова сериозни, сякаш погребваха любимата си партия. Гледката бързо ни омръзваше и ние се пръсвахме по улиците.
Аз не се замислях на какво дължа честта да бъда допускана в "светилището”, просто ходех и исках ключа, и винаги го получавах. Бях сигурна, че симпатичният, непрекъснато любезен чичко, е наш голям приятел.
Бурята дойде съвсем неочаквано, когато една вечер майка се върна и заяви на всеослушание:
- Андрей, поканиха ме да кандидатствам в партията, какво ще кажеш?
Той я погледна спокойно и отрони:
- Ще кажа, че това е предателство спрямо мен и семейството ни.
Тя се разгневи, а беше опасно да си край нея, когато е гневна. Започна спор, нито той, нито тя отстъпваха в него. От нейните думи разбрах, че й се гласува голямо доверие, че това е възможност да расте служебно, че най-после ще ни оставят на мира с въпросите и преследванията си.
От неговите пък стана ясно, че те навярно я вербуват, за да го следи, и че няма да бъдат така ласкави, след като вече е влязла в проклетата им партия, а ще искат от нея да изпълнява поръчки. Че той никога не е поставял на карта семейството ни, но сега го прави и тя трябва да избере между партията и него.
Никога не го бях чувала да говори така. Той, който търпеше като вол нейните капризи, крясъците й по сто пъти на ден, който никога не беше отронвал нито дума за раздяла, нито пък за развод, сега беше толкова категоричен, че потреперах.
И си спомних един наш разговор, когато бях осемгодишна и току-що се бяхме преместили да живеем в последната ни общосемейна къща. По онова време аз вече развивах своята остра непоносимост към майка си. Ние имахме с нея съвсем различни представи за живота, за неговия смисъл; нашият бъдещ съвместен път се очертаваше като много трънлив и стръмен.
През този ден тя се беше държала особено агресивно и беше отровила нервите ми. Приближих се до него, докато той слушаше радиото, и го заговорих.
- Татко – казах, – защо не се разведеш с нея? Виж колко добре се разбираме, ще живеем заедно и няма да се караме никога.
Той ме погледна изненадано, поклати глава, после отговори:
- Ти добре ли си? Нали съдът ще те даде на нея и тогава тя ще ти види сметката. А така мога да поемам по-голямата част от ударите върху себе си.
Нищо повече не казах, разбрах, че е невъзможно да се разделим с нея.
- Бързо се обличай, че лавината пада! – обичаше да се шегува той, когато тя се връщаше от нощна смяна. – Пак ще ме строява, че не съм те нахранил навреме.
Истината беше, че той изобщо не ме хранеше, когато нея я нямаше. Не умееше да готви нищо, освен катми, това и ядяхме, когато се сетехме изобщо за храна. Но с него никога не чувствах глад, той ме хранеше духовно и разговорите ни бяха много по-важните ястия, от които се нуждаех.
Обаче тя твърдеше, че заради него стомахът ми е зле, а не поради нейните чести скандали. И той правеше всички възможно, за да й угоди, макар че всъщност угаждане нямаше.
Просто не повярвах на ушите си – сега този човек говореше за развод. По това разбрах колко съдбовно е за него нейното неприемане в тази гадна партия. Вече мразех и целия й клуб, и цялата й квартална организация, и се заричах никога повече да не искам ключа й. Помнех разговора ни, страхувах се, че съдът ще ме даде на майка ми и няма да видя повече татко.
- Вземи брат си и излезте! – каза татко накрая, когато спорът премина във взаимни нападки.
Облякох малкия, хванах го за ръка и излязохме в нощта – като две нещастни деца на алкохолици, чийто баща току-що ги е изгонил, за да не гледат как пребива майка им. Нашият случай не беше от тези, но го наподобяваше.
Не знаех къде да вървим в нощта. Беше толкова късно и страшно в тъмния град, освен това беше студено. Разходих хлапето нагоре-надолу по улицата, то се умори и ревна да го нося. Бях слаба, а то много дебело за възрастта си, и освен това голям хитрец.
Винаги се оплакваше, че е играл прекалено много през деня и го болят краката, за да го нося през целия път от детската градина до нас. Не знам как успяваше да ме прекара всеки път, въпреки предупрежденията на баща ми да не отстъпвам на терора му по никакъв начин. Правеше се на невинно агънце, на каталясало от изнемога мече, кривеше смешно кръглата си охранена глава, ала накрая винаги се озоваваше в ръцете ми.
Един ден нещо се забавихме и татко тръгна да ни пресрещне по улицата. И видя как плета крака под тежащото почти колкото мен буре върху раменете ми.
- Веднага да го пуснеш! – извика той и аз пуснах дебелото на земята, оправдавайки го:
- Ама, татко, днес наистина го болят краката, ударил се, като играл.
- Така ли ти каза този хитрец? – засмя се баща ни. – Но като го прибереш, ще видиш, че веднага ще излезе да играе с приятелите си, за това краката няма да го болят.
Брат ми поглеждаше хитро ту него, ту мен, но не отронваше дума. Той проговори сравнително късно, та не се радвахме на особени словесни излияния от негова страна, защото си пестеше думите повече от сурвакарските пари, които получаваше в края на всяка година от роднините ни.
- Веднага да тръгваш на собствените си крака! – нареди му татко. – Не те ли е срам, мъж, а жена го носи. Я виж на какво е заприличала от слабост, че ще те и мъкне отгоре на всичко.
- Болят ме каката бе, много игах! – опита се да защити привилегиите си брат ми.
- Тръгвай, защото ще те оставя на пътя! – заяде се баща ми. – Дъще, върви преди нас.
И аз потеглих със съжаление в сърцето към невинния измамник. След малко го видях как тича след нас, сякаш го гони мечка. Тича и плаче, плаче и тича. И нарежда нещо за краката, ама краката му го носят по-бързо и от вятъра.
Напуши ме смях.
Разбира се, след тази случка нищо между нас не се промени. На другата събота той отново каза, че не може да върви, и аз отново го помъкнах на рамо. Мисля, че от него добих тази жилавост в живота, не беше лесно години наред да носиш още един равен по тегло на теб товар на раменете си.
Накрая седнахме на пейката пред къщи да чакаме – като две сирачета под едва мъждукащите лампи на града. Измина цяла вечност, преди прозорецът да се отвори и татко да ни повика. Прибрахме се, майка седеше кротко до масата и режеше салата, той мълчеше.
Тя не влезе в партията.
Постепенно се раздели и с приятелите си от нея. Беше разбрала, че поставя на карта нещо прекалено голямо, и се беше смирила.
За пръв и последен път в живота си.
Тук трябва да намеся една друга тема, много по-голяма от всички досегашни, взети заедно. Тя носеше едно забранено за употребяване име: "Белене”. Подобно на божието, то можеше да бъде произнасяно само в много специални случаи, винаги под сурдинка и непременно след таен ритуал на оглеждане и ослушване, и едва после преминаване.
Какво значеше то, което не значеха други имена? Беше ли име на територия, на град, на лунен кратер?
- Не – каза майка – там е концлагерът, където е лежал баща ти. Той е имал нещо против властта.
Така беше намерена тайнствената формулировка, заклинанието на ритуала. "Той е имал нещо против властта”, това беше разковничето.
Не разбирах против коя власт, нали комунизмът не беше власт, а рай, всеобщо благоденствие? Не ни управляваше някакъв си ти там цар, персонифицирана и мразена от половината народ личност, а партия. Нещо, което не можеш да пипнеш, видиш, помиришеш, напсуваш. Пардон, да я напсуваш можеше, баща ми знаеше няколко избрани псувни по този повод, повечето от тях на турски, за да не ми действат антивъзпитателно.
Не се и опитах да разбера, само в паметта ми остана дълбоко загнезденото чувство, че съм наследила някаква дълбока и тайна вина, за която в едно семейство не е прието да се говори. Приковах се като Одисей към тази несигурна и опасна мачта, а сирените на истината останаха някъде встрани от мен. Бях се научила да не задавам въпроси, днес горчиво съжалявам за това. Колко много неща останаха неизяснени, колко усилия трябваше да употребя, за да сглобя накрая една цялостна картина в главата си от откъслеците, които узнавах от този и онзи, защото устите на главните участници в събитията бяха запечатани с червен восък.
Двете ми лели бяха комунистки, едната от тях живееше съвсем наблизо, за мое най-голямо съжаление, и можеше да идва всеки ден, за да наглежда политическото ми развитие. Главата й винаги беше пълна с цитати от партийни вестници, надъхана с глупостта на времето си. Татко не говореше за нея нито лошо, нито добро, отнасяше се към честите й идвания като към посещения на сестра и нищо повече.
Тя пристигаше у дома величествено като египетска ладия, понесла в утробата си мъртвия фараон, моя свако. За него знаех, че е бил ятак и е признат за активен борец срещу фашизма, че на това признание се дължат привилегиите, които семейството им получава.
"Години наред нашата къща, а после и мелницата ни бяха яташки гнезда, където укривахме нелегални, каза веднъж по този повод баща ми, но никога не би ми хрумнало да искам награда за това!”
Но те се бяха сетили.
Помня, че я лекуваха все някакви специални зъболекари, че свещенодействащи гинеколози бъркаха в сакралната й утроба – сигурно там, вместо гладките и меки органи, е имало матка от злато, диамантени яйцеклетки – иначе за какво са получавали своите заплати онези толкова специални лекари, обслужващи новата червена буржоазия? Навярно след пребъркването, ценностите са били подлагани на инвентаризация и после грижливо заключвани с десетки катинари. Когато на пазара излязоха секретните брави, и особено онези с цифровите комбинации, те трябва многократно да са повишили сигурността на пазените съкровища.
Но тогава аз мечтаех само за едно – някой да запечата и толкова специалната й уста.
Не знам как стана така в живота ми, но всички хора, за които съм се срамувала искрено и от все сърце, членуваха до един все в тази партия.
Беше време на подлост, лицемерие и заемане на героични пози. Половината от тези на върха бяха изсмукали данните на живота си от собствените си пръсти. За да не остане по-назад от тях, моят вуйчо също си измисли биография.
"Как не те е срам – писа той на по-големия си брат – да получаваш толкова години моята народна пенсия. Знаеш, че при партизаните отидох аз, не ти. Аз само си послужих пред тях с твоето име, за да ме мислят за по-голям и да ме приемат. Отсега нататък не те смятам за мой брат!”
В интерес на истината – по-големият ми вуйчо не вземаше още никаква пенсия, защото по онова време не беше навършил годините, необходими за пенсиониране. В замяна на това беше оставил здравето си по пясъците на Либия, докато по-малкият на сянка твореше героичното си минало. В него той отиваше петнадесетгодишен и три дни преди Девети септември 1944 г. при партизаните и ставаше най-младият член в отряда им. Следваше залавяне от полицията, измъчване в училищния двор, а после идваше Девети. Съветската армия завладяваше страната и всички радостно запяваха.
Срещи с партийни ръководители, лично запознаване с вожда на страната, признаване на вуйчовата партизанска дейност и заслуги за новия строй, успехи, цветя! Така можеше да бъде, ако на този светъл път не се беше изпречил лошият му голям брат, който беше присвоил всичко това.
Истината беше, че парите все не му достигаха и той се чудеше откъде да ги набави. Не искаше да работи, никога не се беше хващал на тежка работа, винаги нещо по периферията, винаги леки служби. Но това не носеше дивидентите, които той очакваше, защото самата система беше така направена, че парите да ги получава само една малка червена върхушка, а останалата част от народа да живее на границата на мизерията.
Един ден той разказа на всички ни новия вариант на биографията си, който много напомняше за една книга, може би единствената, която беше прочел в живота си: "Митко Палаузов”. Плагиатствайки от нея, той измисли легендата за "партизанчето Митко” от Малорад, селото, в което беше роден.
Какви ли сложни пластове са се преплели в измъчения му от гузната съвест и безпаричието мозък? Системата го беше смазала окончателно, той не беше от борците, никой в майчиното ми семейство не беше съпротивителен характер. Вместо това глупоста беше там в неограничени количества.
Слава богу, и двете негови деца приличат на майките си, та и до ден днешен имам диалог с тях. Не знам какво щях да правя, ако се бяха метнали на него, това щеше да е прекалено голямо наказание за мен, на фона на другите проблеми, които имах.
Един ден той дойде при майка ми и започна отдалече:
- Ти беше малка и не помниш сигурно като бях партизанин. Но аз избягах при тях и слязох на Девети в селото с отряда. Искам да ми станеш свидетелка, защото ще кандидатствам за народна пенсия.
Народната пенсия бяха пари, които се даваха на определени кръгове, свързани с комунистическото движение преди завладяването на страната ни от Червената армия. Но тъй като системата се беше вече понаграбила достатъчно по това време, а и имаше нужда от повече герои, тя беше почнала да раздава щедри суми на всеки подлец, който си сътвореше сам биографията.
Вуйчо ми беше видял в това покана за разделяне на плячката.
- Ами – каза майка ми през смях, – не бях толкова малка, че да не си спомням. Ти членуваше в младежката фашистка организация. Аз съм те виждала да идваш у нас с бранническата униформа, мен не можеш да излъжеш.
Накрая те се скараха и вуйчо си замина.
По това време той изобщо не говореше за Белене, това не беше тема, която носи дивиденти и никога не би му хрумнало да я спомене в измислиците си.
Леля ми също никога не говореше за Белене. Аз не я и питах, инстинктивно усещах, че не трябва да я питам за това. Тя беше само един рупор на партийния си вестник "Работническо дело”, но извън него не искаше да знае нищо повече.
Веднъж дъщерята на първия ми братовчед дойде у дома и ме покани да отидем заедно на село. Тя искаше да посети баба си и дядо си, а и аз така щях да получа възможността да видя чичо си и стринка си. Съгласих се, току-що бях завършила осми клас, бях свободна през лятото и можех да си позволя едно кратко пътешествие.
Чичо се зарадва на посещението ми така, сякаш беше видял най-желания гост на живота си. Взе ме под свое покровителство, разхождаше ме из селото и ми разказваше разни неща за рода ни. Беше много умен човек, помнеше събития и имена с точност, и по това татко много приличаше на него.
Тогава за първи път разбрах, че любовта, която храни към брат си, се беше прехвърлила и върху мен. Не съм срещала после други, които така да се обичат и уважават, както тези двама толкова светли хора от моето семейство.
Накрая се върнахме в двора на къщата, там видях нещо като голямо колкото мен ръждясало желязо и го попитах какво е това.
Той ме погледна и изрече с болка:
- Това е част от мотора на мелницата ни – моята и на татко ти. Беше германски. Построихме я с всичкото злато на семейството – да не се мъчат хората да ходят чак до съседното село да мелят брашното си. Но комунистите я запечатаха след Девети и така се срути с времето. С част от нейните тухли е построен оборът. Мотора го разглобих и продадох на вторични суровини, а тази част никой не я поиска, затова седи тук и ръждясва.
Приближих се до къса желязо и погледнах отблизо, защото ми се стори, че виждам някакъв надпис. Уви, ръждата беше изяла повърхността му, личаха само четирите начални букви: "Otto".
- Ела, ела да ти покажа твоите земи! – каза внезапно чичо и ме изведе на върха на баирчето зад къщата.
Стори ми се чудно, че говори за някакви мои земи, защото знаех, че нищо в това село не ми принадлежи, но го последвах.
Той посочи на изток към хоризонта и каза:
- Ето, това е твоя земя. Докъдето ти стига погледът, и по-нататък даже.
Посочи на запад и каза:
- И това е твоя земя. Комунистите я заграбиха от теб и съсипаха. Днес нищо не никне на нея, дори трева.
Посочи на север и каза:
- И тази земя е твоя, да помниш. Принадлежеше на семейството ни, преди да я плячкосат червени разбойници като леля ти Добра. Тази глупачка ние я вкарахме в политиката, а тя после ни предаде. Не знаеше да чете дори, ние с татко ти сме я учили да се подписва. Днес е първа на софрата, активен борец! Пфу!
И той плю на земята в знак на отвращение.
Ставаше дума за най-малката им сестра, комунистката. Татко и чичо бяха укривали нелегалните, тя ползваше днес привилегиите за това.
Накрая той посочи и на юг, и каза:
- Няма нужда да повтарям отново, нали? Знаеш, че и там има твоя земя, много земя, ниви и ниви, които притежавахме и обработвахме. Бяхме умен и работлив род, но виж докъде ни докараха тези бандити. Защото все за другите мислехме и се грижехме. Не прави като нас, мисли и за себе си!
После наведе глава и прошепна тихо:
- Грешка, грешка направих, щяха да убият заради нея братчето ми.
"Братчето” той наричаше баща ми, който беше четиринадесет години по-млад от него.
Не попитах какво има предвид, бях научена да не питам. Само го помолих, като видях, че сълзите му пресъхнаха:
- Кажи нещо за най-големия ви брат Васил, нищо не знам за него. Какъв беше той?
Чичо се усмихна, сякаш си припомняше нещо много хубаво и приятно.
- Беше много, много красив, най-красивият от нас тримата. Приличаше на дядо ти, точно негово копие.
После очите му помрачняха и той добави:
- Умря на двадесет години от туберкулоза. Преби го полицията, никога не се съвзе от този побой. Така изкара няколко години на легло и не стана от него. Ах, малка си още и не знаеш от какъв род идваш! Хубав род на достойни хора, и ти ще станеш същата един ден. От нас лош човек не е излязъл. Татко ти беше първият кмет на селото преди комунистите да узурпират цялата власт, много го ценяха хората.
- А лелите ми? – попитах аз със съмнение в гласа.
- Те не са от нашия род! – отсече той. – Комунист род няма, той има само партията си. Прости жени излязоха, не знам на кого са се метнали!
- Да, ама татко не дава да се говори по техен адрес. Като към мъртви се отнася към тях – нито добро, нито лошо казва.
- Пази те баща ти, не иска да те забърква в тези вражди. Нали без малко не го убиха заради тях, сега нямаше да те има на света. Твоите лели също гласуваха за убийството му.
Знаех, че двете сестри си ходят взаимно на гости, но голямата не стъпваше у нас. Питах се защо. Тогава за пръв път чух нещо, което обясняваше враждата между двата клона на рода. Млъкнах, защото някакво много тревожно чувство превзе сърцето ми и не го пусна през целия ден.
Не го е пуснало и до днес.
През онова далечно лято за пръв и последен път имах възможност да говоря надълго и нашироко с чичо за нещата, които бяха започнали да ме интересуват с възрастта. Днес множество въпроси измъчват съзнанието ми и проклинам късната си поява на света, която не ми позволи да науча цялата истина за тези събития.
Запомних и какво каза той за едно красиво младо момче, студент, попаднал в Белене заради членството си във фракцията на Никола Петков.
- За това момче най ми е жал! – въздъхна чичо. – Убиха го заради мен. Да можех да се сменя с него, аз да съм сега мъртвият!
Не попитах как е станало това, страхувах се да не съм племенница на предател. Нали всички, които не бяха комунисти, бяха фашисти и предатели.
Чичо умря, когато бях съвсем млада, с това умря и живата история на семейството.
Татко щеше да мълчи, на него не можех да разчитам. С това мълчание беше платен моят живот.
По това време баща ми си беше построил една малка къщичка на двадесет километра от Бургас и живееше там с майка ми. Имаха животни, овошки и зеленчукова градина, така че се изхранваха почти сами. Понякога ходех там да му погостувам. Той никога не ме караше да работя. Сам имаше много работа, но аз се въртях около него и разговаряхме през цялото време.
Разпитвах го за разни неща, той беше станал малко по-словоохотлив с годините и се впускаше в разкази за семейството, за детството си, за приятелите си. За Белене избягвах да го питам, знаех, че ще получа уклончив отговор или няма да получа никакъв, както ставаше най-често.
През този ден той ми разказа историята на Михал, брат на дядо ми и четник от четата на Тодор Грудов. Парадокс на историята, но после най-големият син на чичо ми подари именно неговия портрет, а не дядовия. Лицето на дядо беше завинаги загубено, нито аз, нито татко знаем как е изглеждал. В селото се носеха само легенди за изключителната му красота и жените, които до една били влюбени в него. Това беше всичко, другото беше вятър и мъгла.
Този красив светлокос мъж Михал – надявах се и дядо да е изглеждал като него, но откъде можех да бъда стопроцентово сигурна – бил бунтовен човек и не го свъртало на едно място. Дълги години ту излизал с четата, ту се прибирал обратно в селото. Там го и убили, някой го предал. Причакали го в кръчмата на Железник и го застреляли. Татко помнеше точно годината – 1924, това е единствената дата от живота на този дядов брат, която знам.
От дума на дума стигнахме и до миналото, когато Държавна сигурност беше чест непоканен гост у нас. И изведнъж си спомних колата, онази кола, която без малко не ме прегази. Може би направих някаква далечна асоциация със смъртта на Михал. За пръв път свързах нещата, и изведнъж прозрях, че в моето бащино семейство е традиция да се умира от насилствена смърт.
Спомних си и своите страхове, и съмненията по отношение на баща ми. И реших да го изпитам, за да видя дали щеше да се огъне заради мен, ако му бях разказала случката. Бях узнала вече достатъчно много, за да знам какво да питам. И аз го попитах защо още в Белене не са го накарали да подпише проклетата декларация? Той ме погледна изненадано и поясни:
- По мое време още не се бяха сетили да карат хората на това. Тази мода дойде по-късно, затова и толкова напираха.
- Значи не си я подписвал?
- Нито в Белене, нито по-късно.
- Да, но оттогава изминаха доста години, не си ли промени решението?
- Нито веднъж. Винаги съм ти казвал, че на комунистите не трябва да им отстъпваш в нищо, иначе те няма да спрат да те мачкат, докато нищо не остане от теб. Никоя власт на земята не е вечна, и тяхната няма да е.
Погледнах го със съмнение в сърцето и казах:
- Май е тъкмо обратното, властта им става все по-здрава. Може би вече си струва да сложиш оръжието и да се предадеш. Комунизмът се окопа добре и ти с упорството си нищо не можеш да направиш, само ще попречиш на нас, децата си. Би ли подписал тази декларация сега? Така, само да не ми вредиш?
Мислех, че ще избухне след това мое нахалство, така беше избухвал преди винаги, когато го провокирах по подобен начин. Но той само ме погледна спокойно и каза:
- Добре, иди в Държавна сигурност и им кажи да ти дадат един екземпляр от нея. Ако такова е твоето желание, ще я подпиша.
Това е един от най-страшните мигове в живота ми. И един от миговете, за които не се обичам.
Нима имах право да си играя на котка и мишка с този човек, нима бях бог, за да го поставям на изпитания? Той, който не се беше огънал пред никакви заплахи, който постави семейството си на карта, за да не предаде идеите си, днес беше готов да се откаже от тях, само за да не ми пречи.
Не разбрах защо го прави, разбрах само едно: че правилно не му бях разказала случката с колата. Че ако го бях направила, сега щях да имам един смазан човек за баща.
- Никога не подписвай тази декларация! – казах аз. – Дори да видиш, че животът ми виси на косъм, не я подписвай за нищо не света! Чу ли?
"Защото твоят подпис под нея ще бъде смъртна присъда за мен. Аз не мога да израсна с предал се човек, не мога да бъда това, което искам да бъда, ако ме отгледа един сломен човек. "
Последното не му го казах, но мислех за него, когато произнасях горните думи.
Ние никога повече не произнесохме думата "декларация” в нашите разговори.
Бях на седемнадесет години, когато един ден в Морската градина срещнах големия син на братовчед си. Това беше човекът, при чието семейство живяхме година и половина, след като събориха къщата ни край морето. Казваше се Никола, кръстен на чичо ми Никола, концлагеристът от Белене.
Заговорихме се, и от дума на дума стана въпрос за баща ми и дядо му.
- Ела – каза той – да ти покажа татко ти и чичо ти на снимки заедно със Земса, с техните знамена в ръце. Защото ще чуеш много глупости в семейството, които нямат нищо общо с истината.
- Как така? – стъписах се аз. – Какъв Земс, какви знамена? Нали са били фашисти?
В часовете по история в училище се говореше единствено за комунисти и фашисти. Оттам си бях изградила и мнението, че всички, които са били против комунистите, са от другия вид. Бях израснала с мисълта, че съм дъщеря на фашист. Бях се примирила с това. Сега моят с четири години по-възрастен племенник се опитваше да обърка понятията ми.
- Кой ти каза тази глупост? – прекъсна ме той. – Точно хората, които баща ти и дядо ми укриваха от фашистите в мелницата, накрая ги предадоха и изпратиха в Белене. Тези, с които лежаха като антифашисти по концлагерите преди Девети.
Душата ми беше смутена докрай. За пръв път чух тогава, че Белене не е единственият концлагер, в който е лежал баща ми. Не можех да разбера това, то не се вместваше в дуалистичната система на времето, в което растях. Как беше възможно тези, които се правеха на жертви и божи кравички, да пращат в концлагерите онези, които са ги укривали и спасявали живота им? Които са делили с тях един нар в затворите?
Моето смущение продължи години наред. Накрая един ден се осмелих и попитах баща си за Белене – защо е бил там и какво е провинението му за това. Той млъкна, после каза уклончиво: "Те разправяха, че съм бил анархист... никога не съм бил анархист.”
После млъкна отново.
И така, дотук бях разбрала, че баща ми навярно е бил фашист, защото е лежал в комунистически концентрационен лагер. Обаче синът на братовчед ми го беше нарекъл антифашист, и ми беше казал освен това, че е лежал в два фашистки концлагера. А го бяха затворили, според думите на татко, защото е анархист. От друга страна бях чувала, че е членувал след Девети около година в партията им – значи е бил за известно време и комунист. От чичо пък бях чула, че двамата са всъщност земеделци от фракцията на Никола Петков.
Обърках се напълно и този смут така ме отрови, че дълго време просто отказвах да мисля за това. Фашист – антифашист – анархист – комунист – земеделец – какво от тези взаимно изключващи се неща беше истината? Тогава нищо не знаех още за погрома на Земеделския съюз и неговото крило "Никола Петков”. Ако имаше откъде да прочета истинската история около него, щях да намеря отговора на въпросите си и да наместя някакси сложния пъзъл на миналото. Но книги с истина нямаше, а баща ми мълчеше като риба.
Дълго набирах смелост, обмислях как да задам следващия си въпрос, докато един ден отидох отново при него и го попитах:
- Добре де, бил ли си в крайна сметка комунист?
Той ме погледна, засмя се и каза:
- Това е най-лесният въпрос, който си ми задавала досега. Отговорът му е "не”, никога не съм бил комунист.
- Тогава защо си членувал в партията им?
- По нареждане на чичо ти. Той смяташе, че Западът няма да ни изостави изцяло в ръцете на комунистите и в страната ще има многопартийно управление. Та искаше нашият Съюз да има човек в партията, и избра мен за тази работа. Но Западът не можа да ни защити.
- Чичо каза, че си бил първият кмет на селото след Девети. После какво стана?
- После ме изключиха от партията и ме изгониха от селото.
- Защо?
- Защото изпаднах в конфликт с методите на ръководство и управление на тяхната партия. А те не прощават това.
- Тогава ли те пратиха в концлагера?
- Не, тогава се опитаха само да ме разстрелят на края на селото като враг на народа. Но на събранието имаше и хора, които знаеха за моето антифашистко минало. Затова смекчиха присъдата на изключване и изгонване.
- В това ли, че те е накарал да влезеш в партията, се състои грешката на чичо спрямо теб?
- Трябва да питаш него, аз не знам за никаква негова грешка. Не ние хвърлихме страната в ръцете на комунистите, други направиха това.
- Но щяхте да делите властта с тях! – заядох се аз. – Нали заедно сте лежали по концлагерите, за да дойде това време.
Той ме погледна изненадано, после поклати глава и каза:
- За такова време аз нямаше да си мръдна и малкия пръст, камо ли да лежа по концлагери. За друго се борехме ние, но не беше съдено то да настъпи.
И тогава аз изрекох думи, за които щях да съжалявам цял живот. Думи на гняв, които баща ми не заслужаваше да чуе от мен, защото на този етап от живота си той беше платил всички свои грешки вече. Но – парадокс на съдбата – стана така, че ги чу от своята дъщеря.
- Татко, нали всеки, който отива с разбойници в гората, трябва да очаква ножа в гърба си? Защо сте тръгнали с бандити власт да правите?
Мислех, че ще го смутя за дълго, но той беше живял повече от мен и видял повече от мен. Замисли се, после каза тихо:
- Властта променя хората. Когато бяхме с тях, те още не бяха станали бандити, във всеки случай не всички. Но им хареса да управляват, а когато една власт не се контролира вътре в държавата, когато й се дърпат конците отвън, тя лесно се опорочава. Има едно нещо, което е винаги на страната на силата. За него няма принципи и чест, за него е важно само да се върти около онези, които са на власт в момента, и да ги обслужва. То е опропастило всички управления на тази земя досега, опропасти и сегашното.
- Какво е това нещо? – попитах аз заинтригувано.
- Политиката – каза татко. – Тя е най-голямата проститутка на всички времена. Обещай ми да не се бъркаш в нея.
Погледнах го изненадано. В нашата къща никога не се говореше за нещо друго, освен за политика. Нима толкова години наред се бяхме занимавали с едно толкова мръсно нещо – та то беше превзело целия ни живот, беше съсипало съдбите ни, семействата ни, бъдещето ни.
- Добре, обещавам. Докато си жив, няма да се бъркам в нея. Повече не мога да ти обещая.
- Значи трябва да живея много дълго – засмя се той.
- Може би трябва и да ме надживееш, ако искаш да не се занимавам никога с нея – засмях се и аз.
- Е, това не трябва да става. Не е естествено детето да си отива преди родителя от този свят.
Така завърши нашият разговор и оттогава аз се опитвах да изпълнявам даденото от мен обещание.
Той никога не ми говореше назидателно. Само веднъж ми се скара, че бях ходила в Ямбол и не бях посетила другата си леля.
- Няма и да я посетя! – отсякох аз. – Не искам да ги виждам и чувам тези хора, те нито веднъж не са се сетили за мен.
- Те са ни роднини, трябва да ходиш у тях, като имаш възможност.
- Може да са твои роднини, но мои не са. Аз изобщо не ги познавам и не искам да ги знам.
Той започна да ми говори на висок тон, че не мога да се отнасям така към семейството си, но аз бях твърда, че тези хора не принадлежат към никакво мое семейство. Помнех думите на чичо си и сега ги повтарях отново.
Мисля, че повече приличах на него в това отношение. Бях насочена навън, към света, към политиката, а баща ми демонстрираше някакви привързаности, които не исках да разбера. Нали бях чула с ушите си, че лелите ми са предали братята си, какво повече можех да търся при тях, след като те не търсеха разкаяние при мен?
Тогава още не знаех, че тези хора няма да се разкаят за никое от престъпленията, извършени спрямо народа си. Не бях познала, не знаех с кого си имам работа! Това бяха криминални елементи, които мърсяха света, защото нямаше закони, които можеха да ги подведат под отговорност за престъпленията им.
Такива закони няма и до днес.
И досега не съм разбрала посланията на баща ми за мир. Не съм приела маслинената клонка от ръцете му. Не съм простила, и не искам да простя.
Защото той им прости, и ги остави да съсипят страната ни.
Докога ще разчитаме божията мъст да оправя света? Не виждаме ли, че бог ни е изоставил, защото отдавна сме свърнали встрани от неговия път? И че трябва сами да оправим поверения ни свят, да не разчитаме само на помощта на небето?
Не че тя не идва, напоследък етерът е толкова замърсен от греховете ни, че възмездието не чака поколения, за да се стовари върху нас. Отговорът идва веднага, още в това поколение, наказанието следва по петите престъплението, палачът бързо получава своето възмездие.
Когато след промяната отидох да го питам за имената на хората, съсипали живота му, той ме погледна недоумяващо и каза:
- Няма кого да наказвате вече, те всички отдавна са мъртви. Никой не доживя до дълбока старост и никой не умря от естествена смърт. Бяха убити, изгоряха в постелите си, самоубиха се, обесиха се. Настигна ги възмездие. А аз съм жив все още. И животът ми е добър, не се оплаквам.
- Нали не вярваш във възмездието? – заядох се аз. – Ама май отговорът на небето напоследък идва по-бързо от човешкия.
- Може и така да е, ти знаеш по-добре. Аз мога само това да ти кажа, всеки си получи заслуженото.
- Не всеки! – казах аз. – Има още много мръсници, дето са живи и затворите плачат за тях.
- Няма по-голям затвор от нечистата съвест! – отговори философски татко. – От нея никой не може да се укрие.
- Още малко, и ще заговориш за душата! – засмях се аз. – Много обичам атеисти, които използват нашите категории.
- Е, това е по твоята специалност! – въздъхна той. – Няма да навлизам в области, където си по-сведуща от мен.
Мисля, че ако ме беше възпитавал с нравоучения, щях да стана непоправим бунтовник. Но той владееше онзи странен притчов език на библията, който моята душа разбираше и моето ухо чуваше. Освен това владееше и точните отговори, които на мен понякога ми се изплъзваха поради емоционалността ми.
Веднъж се скарахме за нещо из областта на науката. Амбицирах се, прииска ми се да му покажа колко много знам, колко го превъзхождам вече във всичко – и по образование, и по интелект. Той ми опонираше умно и спокойно. Когато се разлютих, той млъкна и ме погледна с усмивка. После каза внезапно:
- Ти мислиш, че можеш да ме уязвиш със своите знания, с факта, че си отишла много по-напред от мен? Но как можеш да ме уязвиш с това, то е всичко, за което аз живея.
Все едно, че ме удари с нещо тежко през лицето. Млъкнах, очите ми се напълниха със сълзи. Никога не ме беше поставял така на мястото ми, както го направи тогава. Благодарна съм му за това.
Друг път го намерих да лежи в една от стаите на вилата. Аз бях вече студентка и се бях върнала след сесията в родния си град.
Той ме разпитваше за София, за приятелите ми. Обикновено не се интересуваше от това, но тогава беше изпаднал в едно от настроенията, с които рядко ме награждаваше.
Майка ми много ревнуваше този наш диалог. С нея аз не разговарях и тя много се обиждаше от това. Винаги се намесваше, опитваше се да го прекъсне под всякакви предлози. Така направи и тогава, настоя той да се заеме с работа и да не ми пречи. Аз се ядосах, казах й, че единствената, която винаги пречи, е тя. Но той стана и тръгна към градината да я прекопава.
Аз го последвах. И тогава той ме попита нещо, което няма да забравя до края на живота си.
- Нали – каза той – има един свят на книгите? Един свят на хора, които се занимават само с книги, които говорят чрез книги?
Бях толкова изненадана от въпроса му, че дълго не можах да събера мислите си. Накрая отговорих:
- Да, татко, има такъв свят и аз принадлежа към него.
- Знаех си! – въздъхна той. После се замисли. Мисли дълго, преди да продължи. – Но те са повече и са по-силни от вас.
И посочи майка ми, а после и целия останал свят.
Да, така беше, нямах какво да добавя. Те наистина бяха много повече от нас, а и много по-силни – иначе нямаше винаги интелигенцията да е първата жертва във времена на преходи. След години често си спомнях за тези негови думи, когато гледах как вегетира и мълчаливо умира най-достойната част от българската интелигенция от постоталитарния период на страната. Грубото количество винаги надделява над финото качество, а в моята страна това беше неписано правило от хилядолетия насам.
Баща ми обичаше да ме гали с думи, макар че не беше щедър на ласки човек. Но аз бях нещо толкова специално в живота му, че често не можеше да се въздържи и дразнеше с думите си брат ми:
- Исках да си имах едно момиченце, и ето го тук! – повтаряше той, забравяйки, че от това излиза, че момченцето не го е искал. Но този въпрос беше толкова пъти разискван у дома, че отдавна не подлежеше на обсъждане.
Може би затова брат ми като дете се беше вкопчил в мен и не се отделяше, независимо как се държах. Защото и аз имах своите тежки времена, а грижата по него понякога ми идваше доста отгоре.
Децата са силно инстинктивни същества и винаги знаят къде са обичани. Обстоятелството, че беше желан от поне един член на семейството, помогна той да не се резигнира и отчужди.
Още тогава знаех защо съм го извикала от небитието: той трябваше да поеме всички онези недостатъчности в моя живот, които се изразяваха в липса на каквото и да е желание да се занимавам с един и същи труд ежедневно. Аз не бях склонна към постоянство в материалните отношения, имах прекалено много друга работа на света и тя заемаше цялото ми ежедневие, всичките ми сили и мисли.
Имах чувството, че брат ми е пратен от небето, за да се натовари със задълженията, които аз си спестих. Аз го извиках и го отгледах, за да може той да поеме един ден отговорността за моето отсъствие.
Когато беше малък, много се измъчвах, че не е от интелектуалния тип, че ни липсва духовна връзка и не можем да разговаряме за нещата, които ме интересуват. Днес знам, че причината за това е в мен – аз го бях поискала такъв, и такъв ми го бяха пратили. Защото как щеше да оцелее домът ни с двама бегълци в него?
Той беше разбрал за какво ми е бил нужен и беше приел ролята си без ропот. За разлика от мен, брат ми вярваше, че животът е благо. В този смисъл той стоеше по-близо до бога от нас двамата, защото божието царство е на смирените.
Веднъж татко ми разказа една много странна история. Когато излязъл от концлагера, срещнал някаква жена, която много го впечатлила. Била умна и много знаела, а освен това му харесала външно. Така я описваше: руса, слаба, с тънки черти на лицето.
- Никога дотогава не ми се беше случвало да срещна жена, която знае повече от мен. Аз самият съм много четящ човек, от всичко съм се интересувал през моя живот. Но тя ме накъса по повечето въпроси, за които спорехме.
- И какво стана после? – попитах заинтригувано аз, защото всичко, което беше ставало преди появата ми на света, много ме вълнуваше.
- Какво да стане! – вдигна рамене баща ми. – Тя по своя път, а аз – по моя.
- Не се ли видяхте повече, не я ли потърси? – продължих да любопитствам аз, но той само поклати глава:
- Как да я търся, какво можеше да има между нас? Аз бях политзатворник, без покрив над главата си, без работа. Дори къща нямах, където да прибера такава жена. А тя беше от добро семейство и много образована. Но тогава си казах: да имам дете, момиче да е, и на тази жена да прилича!
- Е, сбъдна ли се желанието ти? – засмях се аз, но бях напрегната. Не е лесно да си съперничиш с жената, която е боготворил баща ти.
- Да – каза той – дори външно приличаш на нея. Толкова много не съм очаквал и не съм искал от съдбата.
Видях, че говори сериозно, но знаех, че той винаги се отнася сериозно, когато става дума за мен и моите качества. Затова се замислих, после казах:
- Ами ти си се самоомагьосал, татко, и мен си омагьосал по този начин. Не знаех, че съм дошла на света от заклинание.
- Както и да си дошла, добре си дошла! – усмихна се той. – Може много да не съм ти дал, само една малка клетчица да е било, ама е била най-добрата, която съм имал. Не старееш също като мен, и умът ти е на мястото си. А иначе цялата изглеждаш като нея.
Знаех, че не говори за майка ми, защото с жена му имахме твърде малко прилики.
При едно от завръщанията си се обадих на моя стара приятелка. Вечерта, уверена в паметта си, тръгнах да търся блока им и се загубих из квартала. Пристигнах с час закъснение, заизвинявах се. Приятелката ми се смя от сърце, припомни ми, че не ми е за първи път да се губя там. Аз също се смях, знаех колко съм безпомощна в материалния свят и как често загубвам ориентация в него.
Докато тя топлеше яденето, аз се оглеждах с любопитство около себе си. Бях отново в този дом след толкова изминали години. Не мога да си спомня как точно беше изглеждал той преди две десетилетия, може би по-добре от сега, може би по-уютен сред моята тогавашна бездомност в този столичен град? Едно топло гнездо, където бях приемана, обичана, търпяна. Където една от обитателките му изигра много важна роля в решението ми да напусна моя роден град, който беше почнал да ми отеснява и да ме задушава.
Помня първите си дни тук, помня с каква наслада се разхождах по широките непознати улици, гледах големите църкви, слушах езика на хората и кой знае защо той ми се струваше по-добър от онзи, който бях слушала дотогава. Мятах се между моите първи спомени от този град, и онова, което виждах сега от позицията на прекалено лъскавата, прекалено подредената, прекалено богатата страна, в която от няколко години живеех. И не знаех дали съм напуснала нещо наистина лошо заради нещо наистина хубаво.
Хвърлях бегли погледи към остарелите с още двадесет години и несменяни оттогава мебели, гледах лицето на своята приятелка, която ме беше приютила през първите месеци на прехода ми в този свят, слушах гласа й, който протестира както в миналото, че не мога да си изям всичката храна в чинията. Знам, че беше готвила специално за мен – вегетарианска храна в дом, където се ядеше предимно месо. Тя пак ме наставляваше, сякаш още бях малкото талантливо момиченце, което беше открила на едно литературно четене и отвела в дома си, за да стане задълго той и мой дом. Макар че тя тогава още не знаеше, че е обикнала повече дадената му от боговете дарба, отколкото неговия характер с категорични и сякаш завинаги установени закони, с болезненост, превишаваща нормите на добро поведение в нейния свят, с освободеност от правилата, скандализираща същите тези норми.
Кой може да каже как и защо идва любовта при нас и какви отношения от предишни животи наследяваме, за да ги продължим пак благодарение на тези духовни необходимости и в поредното си земно съществувание. Може би някога сме били майка и дъщеря – защото тя много повече ме отглеждаше, отколкото беше приятелка с мен, аз бях само едно от децата й, за които тя беше поела отговорност в този свой живот.
Навярно хармонията, породена от общото влечение към словото, от безкрайното денонощно четене на стихове, нямаше никога да свърши, ако както винаги в женското приятелство не се беше промъкнал онзи, на когото природата е отредила ролята да разделя и владее. Той дойде в опаковка, която не можеше да не бъде забелязана, дойде с любов, по-властна от любовта между душите, защото тя принадлежи на високите небесни пластове, а тази, неговата, беше земна в един земен свят и действаше много ефективно в своите владения.
Беше кръвно свързан с моята приятелка – за да нахлуе по-лесно през бариерите, през предупредителните сигнали и моите опитни стражи, които ме съветваха: пътека без изход, път, завъшващ с пропаст, опасност!
Една вечер, когато приятелката ми трябваше да бъде на някакво представление – факт, който беше известен на всички, но най-вече на него, той се появи на вратата на нейното жилище, в което знаеше, че ще намери само мен.
"Събираме се с приятели и дойдох специално да те взема – каза той спокойно и аз не заподозрях предумисъла. – Моля те, ела, нали ще дойдеш?”
Какво знаех тогава за него? Единствено това, че името на баща му се спрягаше с огромно благоговение в семейството на приятелката ми.
Никога не съм можела да разбера защо едни хора са по-важни от други и какво определя значимостта на едните и незначителността на другите. Не можех да си обясня как тя, която наистина ме обичаше заради дарбата ми, същевременно се огъваше пред някакви земни категории, които можеха да й осигурят съмнителни предимства. Често недоумявах, когато тя заговорваше със същия тон за баща му, както говорехме за любимите си поети, както говореше за мен. Но знаех, че има загадки, които няма да реша в този живот, знаех го още тогава, знам го и до днес.
Всичко, което разбирах по онова време, беше, че съм попаднала на една доста несъвършена планета, където стойностите дух и материя са странно примесени и трябва да бъдат някакси съвместявани. Онова, което засягаше баща му, не ми говореше нищо. Но други неща ми говореха – този некриещ любовта и възхищението си поглед, хубавата кожа, стройното, добре развито за възрастта си тяло, очите, приветливостта, страстното желание да ме има край себе си – но наистина само за тази вечер.
Не можех да мисля за по-нататък, не исках да мисля, защото вече предчувствах драмата, която идва с него, предчувствах огорчението на приятелката си, която нямаше да разбере какви сигнали са ме подтикнали да се забъркам в тази история. Още в онзи миг знаех, че други неща ще заговорят у нея, ако наруша с нещо правилата на играта, че тя е израснала в строго йерархизиран свят, свят на касти, в който моите предимства едва ли ще помогнат, ако бъде принудена да избира между мен и този свой свят.
Но през онази вечер това беше само предчувствие още, а на вратата кротко стоеше разделящият и владеещият, облечен в една от най-хубавите си и съблазнителни усмивки, носещ не само знака на любовта върху лицето си, но и още нещо вътре в себе си, нещо, заради което трябваше да кажа "не” – за да го опазя от онова, което последва. Но не го казах, може би защото и двамата бяхме тогава само на двадесет и две години, а какво знае за света една млада душа на тази толкова крехка възраст, освен любовта, от която е родена?
Облякох се и тръгнах. Ще остана малко, уговарях се, само докато тя се върне от театъра, само за да не стоя самотна и да я чакам в празното жилище, когато на крачка от мен някой се весели и дори ме кани да взема участие в празника.
Малко е останало в паметта ми от тази вечер. Може би наистина е имало някакви хора в жилището, но нямам спомен за нищо подобно. Помня само, че той ме беше обсебил, че ме държеше в ръцете си и ми говореше нещо непрекъснато, че ме водеше от стая в стая да ми показва разни неща, за които също нищо не си спомням.
После изведнъж хората вече ги нямаше, а ние лежахме на спалнята и той ми обясняваше, че аз съм първата му жена в живота, не, не момиче, имало е момичета, но само платонически влюбвания и нищо повече.
Думите му внезапно ме отрезвиха. Изведнъж усетих, че това не е обикновената нощ на двама човека, които взаимно се харесват, че поне за него нещата вземат сериозен обрат. Може би беше възможно и за мен те да се превърнат в нещо повече от една нощ, ако той не се беше появил в живота ми чрез моята приятелка. Може би при подобно развитие на обстоятелствата сега в тази стая на нейното жилище щяха да седят две семейства, които живеят в тясна близост, гостуват си едно на друго и децата им растат заедно, обединени от общата кръв и детство.
Но аз не можех да превъзмогна бариерата на нейното разстроено лице, да преглътна упреците, които щяха да последват. За мен това трябваше да си остане само една нощ, аз си заповядах то да бъде само една нощ.
В онзи миг обаче още не бях взела решението, не още, не още, трябваше да се случи и следващото.
Беше вече разсъмнало, когато от дума на дума се заговорихме за нумизматика. И той изведнъж се сети за една невероятно ценна колекция от монети, която баща му притежава. Раздавали им ги правителствено, така каза, и тогава изведнъж си дадох сметка в чия спалня съм, в чие легло – в леглото на някакво правителство, което раздава ценни монети на своите питомци. Какво правех там, вече закъснявах за работа, чакаше ме поредният ден сред машините, сред грохота на огромните цехове, построени от същото това правителство, което нас ни праща на работа в тези нечовешки цехове, докато монетите винаги дрънчат другаде.
Онова, което последва, се превърна в травма за целия ми следващ живот. Може би имаше начин тази травма да се измъкне от подсъзнанието и да се излекува, но тогава никой не знаеше как. Фройд беше отричан, и признати електрошоковете, затова през последвалите десетилетия се борих на живот и смърт с нея, докато я калцирам и потопя дълбоко в себе си. Мисля, че постепенно успях, но не всички участници в събитията имаха този късмет.
Той стоеше коленичил пред гардероба – напълно гол, така, както бяхме лежали допреди малко в леглото, и вадеше от него пачки с пари, които трупаше на моята част от спалнята.Това не бяха просто много пари, това беше невероятно количество пари. Проклетата красива колекция беше пропаднала някъде дълбоко навътре и той мърмореше ядосано, защото се беше амбицирал да ми я покаже на всяка цена. Пачките не му правеха никакво впечатление, той продължаваше да ги вади и вади, докато цялата половина на леглото се покриваше с тях, докато аз цялата потъвах под лавината на тези неизвестно откъде, неизвестно защо, неизвестно как имани банкноти.
Иска ми се да съм измислила всичко това, иска ми се то да е плод на моето въображение. Понякога успявам да излъжа съзнанието си, че е наистина така, но това е кратковременно – уви, историята е истинска от край до край, моите дълбоки белези по душата го доказват. Нямаше да бъде толкова шокиращо, ако всичко това не ставаше в една социалистическа страна, в която пресата всеки ден тръбеше, че заплатата на един правителствен чиновник не трябва да превишава три пъти заплатата на един работник. Нямаше да бъде толкова потресаващо, ако двамата се намирахме в някаква огромна къща на свръхбогати притежатели, чийто наследник беше той, а не в обикновен редови апартамент в някакъв жилищен комплекс.
Но тези пачки бяха толкова неуместни тук, колкото може би бях и аз. Това бяха пари, които не можеха да бъдат вложени в нищо, само купища ненужна хартия, която в този миг той прехвърляше през ръцете си наистина като ненужна хартия. С нея не можеха да бъдат купени жилища, защото законите на страната не позволяваха това, не можеха да бъдат купени предприятия, защото само държавата имаше право да притежава предприятия, те не можеха да бъдат вложени в търговия, защото никой нямаше право да води като частно лице търговия. Те бяха събирани само от алчност, така, просто защото някой ги даваше – не смеех да се запитам защо, не смеех да се запитам как.
Най-после колекцията беше намерена в последното крило на гардероба. Той някакси набута пачките обратно, легна отново до мен и започна да ми я показва. Бяха наистина красиви златни монети, все от някакви юбилеи на страната – никога не бях виждала такива и сигурно щях много да се възхищавам на съвършената им изработка, ако пред очите ми още не стоеше онзи куп хартия, под който бях погребана допреди минути.
Най-странното беше, че той не бе обърнал никакво внимание на случката и не забелязваше моя потрес. Той просто беше едно влюбено момче, което се опитваше всячески да угоди на жената, която харесваше, да я задържи още час при себе си, защото на другия ден трябваше да пътува за страната, в която баща му беше дипломат, и това значеше раздяла за седмици, раздяла, която в този миг го караше навярно да полудява от мисълта за времето, което предстои.
Той не знаеше, че в този миг единственото ми желание беше да избягам, да избягам по-далече от тази спалня, от този дом в стандартния панелен блок, от този град, от тази страна, от тази планета, от този живот, който не разбирах, от тези пари, които разумът ми отказваше да приеме, макар че душата ми вече знаеше как, и срещу какво, и по какъв начин са имани, без обаче и тя самата да знае защо.
Две седмици след това разбрах, че съм бременна.
Разбира се, че й казах, беше единственият ми близък човек в този град.
Тя много се уплаши. Успокой се, казах й, нищо няма да последва, навярно няма да родя това дете. Тя хукна към аптеката за хинин и още някакви хапчета. От него ли е, питаше тя, боже, какво ще каже леля еди коя си, какво ще каже чичо еди кой си, какво ще правим сега! Не се плаши, не е от него, успокоявах я, нали знаеш, че имах друг приятел, от него е. Тя хукна към пощата да праща тайно писмо на моя предишен приятел, който в този миг по една случайност работеше по двегодишен договор в същата страна. Така нейната паника и желанието да се спаси от неприятности обърка още една съдба, защото онзи човек веднага напусна работата си и се върна обратно, уплашен да не ме загуби. Неговата поява само утежни ситуацията, която за мен беше и така достатъчно тежка.
Не, това не беше класическият триъгълник, а многоъгълник, чиито страни лавинообразно нарастваха и допринасяха за все по-голямото ми нещастие.
Накрая той се върна. И още същия ден беше пред вратата ни, родителите му ни канеха на обяд. Тогава моята приятелка направи поредната и най-голяма грешка в живота си, грешка, която тя заплати с много угризения, а аз с четвъртвековно мълчание, което и до днес тегне като дамоклев меч над главите ни.
"Ти по-добре не идвай! – каза ми тя ядосано. – Иначе майка му ще си помисли, че й водя разни...”
Не каза думата, но аз я чух ясно и отчетливо. Щях да се срутя от недоумение, болка и гняв, толкова ме беше привикнала да разчитам на безграничната й любов, толкова ме беше уверила в приятелството си, че тази неизказана дума без малко не ме уби. И тогава в душата ми се събуди една нечовешка гордост, която заплаши да събори с взрива си цялото ни приятелство.
Никога не съм се страхувала да наричам нещата с истинските им имена. От нас двете тя беше възпитаната, аз говорех винаги истината.
"Какво искаш да кажеш? – застанах пред нея със светнали от гняв очи. – Хайде, кажи го: курви! Кажи го де, произнеси най-после проклетата дума!"
"Не исках да кажа това, само...”
"От какво те е страх! – вече крещях. – Че прекалено бързо ще уредя живота си ли! Не бой се, на мен съдбата никога не ми е пращала лесни решения. Освен това съм пленница на миналото!”
Тя мълчеше виновно, накрая успя само да промълви:
"Той не е за тебе, ти прекалено го превъзхождаш. И един ден ще го напуснеш, всичко ще ти омръзне бързо... познавам те...”
Изведнъж проумях. Някакво чуждо тяло се опитваше да се намести в живота на класата-победителка, някой искаше да разруши установения с танкове и калашници кастов ред, да пренебрегне превъзходството на парите и властта и да обезсмисли направените в тяхно име компромиси.
Класата се защищаваше с каквото може. Никакви нарушения на правилата, никакво объркване на железния закон!
После вдигнах очи към нея и в следващия миг й простих. По дяволите всички съмнения, това беше моята приятелка, човекът, който се беше грижил всеотдайно за мен, човекът, който не искаше да остане сам. Видях колко е смазана, объркана, уплашена. И изведнъж ми стана жал за нея.
"Виж какво! – казах й тогава твърдо и отсечено. – Детето е на братовчед ти, нека поне ти знаеш истината. Но това е краят, скоро няма да има никакво дете. Разбра ли, никакъв проблем помежду ни. Всичко ще бъде постарому, пак ще бъдем приятелки, пак ще четем стихове до сутринта. Забрави завинаги, че е имало такъв проблем, не се е родил мъж на земята, заради когото ще пожертвам приятелството си с теб.”
"А той?” – попита тя още по-уплашено и объркано.
"Няма никакъв той, пак сме само аз и ти. Няма нужда да му казваш каквото и да е. Все едно, че нищо не се е случило, нищо!”
Тя и сестра й се върнаха почти веднага обратно. Той не им обърнал никакво внимание, веднага след обяда изчезнал нанякъде.
Знам, че беше очаквал да ме види, беше ми казал, че ще брои дните до връщането си обратно. Но аз вече го бях сложила на жертвеното трупче, ето, вратът му се протягаше и брадвата се издигаше над него, още миг, и главата му щеше да се търкулне в прахта. Той щеше да ми плати за всичко – заради онези пари, които за него нямаха никаква стойност, но будеха у мен непреодолим социален гняв, заради обърканото съзнание на моята приятелка, заради онази дума, която щеше да виси завинаги между нас, заради това, че беше мъж, а аз жена, заради стиховете, които нямаше да можем да прочетем и напишем по негова вина.
Защо точно той? А защо не!
Часът, докато ги чаках, беше най-тежкият в живота ми дотогава. Бях произнесла вече думите, и сега, уплашена от огромната отговорност, която бях поела, треперех от нерешителност. Не, не ме беше страх от аборта. Но чувствах, че този живот в мен се съпротивлява с всички средства да бъде убит, като вика все по-нови и нови хора около себе си, за да се защити; че ситуацията става все по-сложна и заплашва да се измъкне изпод контрола ми, ако дори за миг се заколебая.
И животът си отмъсти по един и същи начин и на нас двете, които тогава поехме отговорността той да не се появи в света.
На другия ден тя ми помогна да си намеря квартира, отнесе куфара ми сама до жилището и непрекъснато ме питаше:
"Какво ще правиш сега, какво ще правиш сега, какво ще правиш сега...”
"Всичко е наред! – успокоявах я. – Всичко е наред, ще видиш, всичко ще бъде наред...”
Двадесет дни по-късно бях вече в болницата, и малко преди да ми сложат упойката, излязох в коридора й. Бях сама в тази негова част. Бях толкова объркана и смутена, че ми се струваше, че ще умра. Предчувствах, че няма да преживея този ден, че нещо ще се случи. Но беше вече късно за връщане.
И тогава погледнах към корема си, и произнесох нещо, което и до днес ме учудва. Аз говорех на онзи зародиш в мен, говорех на една душа, която не можеше да се появи в света, разделен от касти, престъпления и предразсъдъци.
- Не смея да поема отговорността да смеся кръвта на един праведник с кръвта на един грешник, не мога да нося цял живот на плещите си такова бреме – казах аз на човечето в мен и ми се стори, че то ме слуша внимателно. – Затова си върви с мир и не ме измъчвай повече! А ако не можеш без мен, върни се някой ден в друга форма, с друга съдба.
Няколко часа по-късно сърцето ми спря. Не понесох упойката, но по-вероятно онзи живот се беше опитал да ме завлече със себе си в небитието.
Има същества, чиито души съвсем леко се отказват от земно съществуване, всеки ден на планетата се убиват хиляди неродени деца и последиците са винаги малко угризения, малко уплаха и няколко седмици стрес за майката – с това всичко свършва накрая. Но съществува и живот, който непременно трябва да се появи, той има задачи на земята, има мисия, има работа за вършене, все неща, които с един замах някой отнема с аборта и ги превръща отново в небитие. Такъв живот винаги се отбранява, той извиква земните си и небесни защитници, за да ходатайстват за него, той наказва с тежка ръка, когато му се откаже бъдеще – ето, един такъв свят убихме тогава ние, двете заговорници срещу живота...
Стоях в горния ляв ъгъл на стаята и не гледах към лекарския екип, който се опитваше да ме върне към живот. Очите ми бяха отправени към прозореца, зад който светлината беше станала много по-наситена, отколкото изглеждаше тя през дните ми дотогава. Пейзажът навън беше потънал в нея. Нещо непрекъснато ставаше там, местеха се светлини, някакви странни бели сенки прекосяваха пространството, сякаш това бяха души, които се отправяха в своето последно пътешествие.
После погледнах надолу и чух отново гласовете.
"Още една спринцовка папаверин!” – крещеше лекарката в изстъпление.
"Тя не кърви, не е в мен причината!” – кълнеше се гинекологът.
"Оставете я да умре! – гласът на сестрата. – Така й се пада, толкова жени дават всичко, за да имат деца...!”
"Оставете ме да умра! – казах им аз отгоре, но никой не искаше да ме чуе. – Тук е толкова хубаво, толкова е леко да нямаш тяло...”
Вместо това – сгромолясване като от огромна височина. Сякаш паднах обратно в свят на болка и тъмнина, на страдание и угризения. Тялото ми ме беше хванало отново в клопката си, чувствах неговата болка и изтръпването му, към тях сега се прибавяше и страхотното сърцебиене, причинено от конската доза папаверин, набутан в тялото ми.
Първото нещо, което се чух да шепна, беше:
"Никога вече, никога вече, никога вече... тук...!”
"Не се заричай, млада си още, ще имаш други деца!” – каза ми тогава лекарката, с олекнало най-после сърце от връщането на душата ми в тялото.
Тя беше помислила, че се заричам никога вече да не дойда в тази клиника, но аз всъщност имах нещо друго предвид – че никога повече не искам да се връщам обратно в тялото си. Никога, никога вече тази болка, това страдание на плътта, тази тежест на земното съществуване. Колкото може по-малко материални следи след мен, колкото може по-малко живот тук!
Аз бях видяла нещо повече от света, бях получила приживе най-големия подарък, който обикновено се дава на хората едва в края на пътя им.
Другото вече нямаше значение. Детето, което без малко не ме беше отвело в небитието, всъщност ми беше направило царски дар. С годините разбрах, че това е душа, която ще ме съпътства през целия ми оставащ живот, без да се отделя от мен.
Тогава реших да нямам деца и тази душа прие по-късно формата на една котка, която живя при мен двадесет години. Двадесет изпълнени с неизмерима любов години, в които аз нито за миг не се усъмних кой е духът, избрал формата на красив мистичен хищник, след като му бях отказала човешката.
Той се ожени няколко месеца след моя брак. Ожени се за първата жена, която го пожела. Знам, че е бил отчаян, но с това нанесе голяма рана на братовчедка си. Тя не понесе бездуховността на брака му, не харесваше жена му, намираше я глупава, материалистка. Така той наказа и себе си, но и нас, наказа ни заради онова дете, което моята приятелка му беше признала, че сме убили, заради опитите му въпреки това да спаси нашите отношения, на което бях отговорила с раздразнение и агресия, заради дните, в които обикаляше около квартирата ми, с надеждата да ме срещне случайно, та накрая се наложи да сменя адреса си с непознат за него, заради цялата онази болка, която беше понесъл, заради моето огромно, нечовешко мълчание, заради наложеното от мен вечно табу над темата, което той не можа да преживее с още младата си душа.
Ние само си мислехме, че сме убили някакъв нероден живот. Кой ги брои неродените, като едва се оправяме с вече родените на този свят! Нашата действителна жертва ходеше с изкривено от недоумение лице по улиците и не знам на какво още се надяваше, след като историята беше отдавна погребана за мен, толкова дълбоко погребана, че вече не се виждах и с моята приятелка, и с нито един човек от предишната си компания. Имах си нови приятелства, нови страсти, нови любови, миналото беше мъртво, не беше интересно, а и аз никога не живея с миналото.
Моята приятелка се оплакваше, че дори година след раждането на дъщеря му, той все още идва у тях и пита за мен. Докато един ден се срещнахме с него на една спирка на автобуса и тогава трябваше да изживея най-тъжния ден от своите угризения. Учехме в един и същ университет, може би ме бе дебнал дълго пред факултета, защото аз не ходех редовно на лекциите. А може би беше случайна среща, но онова, което последва, ме хвърли в тревога и недоумение.
Той се качи на същия рейс, макар че живееше в напълно обратна посока. За да се освободя от него, слязох на следващата спирка. Той слезе след мен. Качих се на трамвая, той ме последва. Така се гонехме из града, бях объркала посоки и улици, едва се добрах в стреса си до квартала, в който живеех тогава. Накрая се реших на отчаяна стъпка, влязох в една книжарница и изчаках, обърнала гръб към улицата, докато той ми загуби следите. И когато бях вече решила, че опасността е отминала, се обърнах, за да изляза. Той стоеше пред мен и ми препречваше пътя. Нямаше вече как да се преструвам, че не го виждам, само го отместих настрана, без да промълвя нито дума, и отминах.
Той разбра и повече не ме последва, вече знаеше, че не моята разсеяност е причина да не го виждам, а нежеланието да го видя. След месец отидох у братовчедка му и я помолих да му каже, че всичко между нас е свършено, нека най-после ме забрави, както аз съм го забравила, нека не ме гони по улиците.
Той престана да ходи у тях след това. Последното, което чух, е, че вече говори само за парите и жилищата, които притежава, че излъчва бездуховност също като жена си, че е един свършен, макар и преуспяващ материално човек.
"Защо ми трябваше да се бъркам, аз го погубих! – въздъхна тя веднъж в миг на угризение. – Моля те, кажи ми, че си щастлива, че поне твоя живот не обърках.”
"Моя не – казах й аз утешително. – Нали ме знаеш, аз съм като онази птица, дето винаги се възражда от пепелта си. Колкото повече я гориш, по-нова идва в света.”
"Да, ти пак се измъкна! – каза тя и сякаш дочух в гласа й нотка укор. – А някои не можахме!”
"Виж какво, време е да си простиш, както аз съм ти простила отдавна!” – казах й година преди да емигрирам от страната.
Но тя изглежда не можа да си прости. Знам за многото й спонтанни аборти, които доказват, че не е успяла. Имаше добър брак, но тялото помнеше раната на душата и отказваше да участва.
Сега си давам сметка, че някои хора са по-слаби от нас, че те не могат да регенерират душите си така бързо, както го правим ние. Че има угризение, което ги преследва десетилетия и отравя съзнанието им, живота им, цялото им съществуване. Че не им е лесно с нас, силните. Че там е скрита слабостта на нашата сила, която понякога може да обърква човешките съдби.
Да, аз се измъкнах, аз винаги съм се измъквала от капаните. Но оттогава знам, че с хората трябва да се говори. Че животът е прекалено кратък, за да се разминаваме като непристъпни кораби в мъглата. Че можем да разговаряме за всичко, наистина за всичко, защото няма област от човешкия живот, която да си струва да бъде държана в тайна десетилетия.
Може би някога ще настъпи време да счупя най-после това огромно мълчание помежду ни. А може би не, и тази история ще остане, записана единствено на листа, за да свидетелства за живота на един вече помъдрял дух: че е имало такъв човек, че е живял, мислил и страдал, че е бил обвързан с други живеещи, мислещи и страдащи, които ще се явят, за да свидетелстват за него – в онзи ден, когато всички съблечем като ненужни дрехи телата си и застанем голи и невинни пред лицето на Страшния съд.
Стана така, че една от най-тъжните истини за семейството ни я научих именно на сватбения си ден. Майка ми много настояваше за тази сватба и тя се състоя повече заради нея, отколкото заради мен и мъжа ми. Трябваше да се плати данък на традицията, предците от село настояваха за това.
Всичко вървеше нормално до мига, когато на празненството се появи по-младата от двете ми лели. Другата изобщо не благоволи да дойде, не че с нещо почувствах отсъствието й, тя никога не беше присъствала под каквато и да е форма в живота ми. Аз изобщо не познавах тази жена, тя си остана напълно чужда на сърцето ми. Затова никога не съм я мислила за своя роднина, а и татко никога не споменаваше името й и имената на децата й. Все едно че беше умряла още при раждането си, така и мислех за нея. Всъщност, все ми е едно какво е чувствала тя по отношение на мен. Като се имат предвид нещата, които после научих за нейното семейство, смятам, че ми е направила голям подарък, отказвайки да идва у дома. Защото тя беше по-лош човек и от другата, която познавах добре.
Тежко нещастие беше сполетяло дома на по-малката ми леля. Тук в интерес на истината трябва да кажа, че тя, като се изключат нейните партийни залитания, резултат на напълно промит от диктатурата мозък, иначе не беше лош човек и винаги се е държала към мен като към племенница. Е, веднъж се беше обидила, когато майка ми казала, че приличам на нея, но днес аз бих се обидила от това, ако някой го каже отново. Така че сме квит.
Леля ми имаше две деца, по-голямото, дъщеря й, беше кръстено на баба ми. Недялка беше доста по-голяма от мен, но с нея винаги сме имали много топли и приятелски отношения. Тя беше хубава, приветлива, любезна. Харесвах и двете й момчета. С една дума, нищо не хвърляше сянка на нашите отношения, тогава никой не ми беше казал още за враждата в семейството и аз имах повече подозрения, отколкото знания.
Е, бях слушала и разказа на чичо си, и мълчанието на татко ми бе говорило повече от всякакви думи, но това беше като че ли всичко. Бях в София, когато майка ми писа, че братовчедка ми и нейният по-малък син са загинали при тежка автомобилна катастрофа.
Стана ми много болно от това. Недялка беше най-приятната от всичките ми роднини, тя винаги ме спираше и говореше с мен, интересуваше се от живота ми, от чувствата ми, от преживяванията, от семейството ни. Беше умна и будна. Щастие в нещастието, едното от момчетата й, с което бях по-близка, беше отказало в последния момент да се качи в колата, това беше спасило живота му. Поне един от семейството й беше останал жив.
Изпитах слабо чувство на утеха, че мога да го виждам и занапред, макар че оттогава никога повече не видях това момче. В миналото майка му го водеше понякога у нас, помня, че то имаше някакъв нервен тик, още оттогава се виждаше печатът на нещастието върху него. Помня как дойде с майка си за последен път у нас, беше записал същия техникум като мен и търсеха учебници. Беше израснало и станало красиво момче, светлооко, с кестенява коса, високо. Само нервият тик все още го загрозяваше, но имаше надежда да го израсте с годините. Уви, със смъртта на близките му нещата при него се влошиха до такава степен, че се наложи да го лекуват по психиатрии.
Днес нямам ни най-малка представа как изглежда той, за него никой в рода не говори повече. Знам, че това дете изживя тежка криза след смъртта на семейството си, мисля, че то никога не се възстанови напълно от удара.
Не знам, наистина не знам какво стана с него, леля ми обичаше да се хвали единствено с успехите в семейството, никога не я чух да каже нещо за нещастията, които нейната младежка глупост беше стоварила върху невинните в него.
Комунистите са заклети атеисти, те не вярват в такова нещо като пръст на съдбата. Затова тя ги удря, и удря, и удря, докато един ден от тях не остане нищо.
Така се случи, че денят на нашата сватба беше вече насрочен, когато братовчедка ми загина, и нямаше как да се отложи. Поканите бяха разпратени, хората – уведомени. Трябваше да празнуваме въпреки нещастието.
Това мяркане на леля ми само утежни ситуацията допълнително. Ето как майка ми разказа историята още същия ден.
Леля дошла, донесла малко пари и цветя. Не ми се обадила, само извикала майка ми настрана, за да й даде нещата. Аз не съм видяла случката, изобщо не съм разбрала в суматохата, че тя е идвала.
Когато майка ми я поканила да остане поне за малко, леля ми се разплакала и казала:
- Ето, дъщеря ти днес празнува, а моята гние в земята. Как да се веселя с вас, как да ми е радостно!
Майка ми, която никак не умееше да си държи езика зад зъбите в подобни трагични моменти, й отговорила, че аз нямам никаква вина за произшествието, а и отлагане на събитието в последния момент не е било възможно.
Леля ми продължила да плаче. Тогава от тълпата се откъснал един човек, приближил се до тях и се обърнал към нея:
- Добро, защо плачеш чак сега, когато е късно за разкаяние? – казал той. – За смъртта на дъщеря ти си виновна единствено ти. Помниш ли като майка ти те кле пред иконата бог да ти погуби децата, защото ти искаше да убиеш нейните? Ето че дойде време да плащаш, сега няма какво да обвиняваш другите за собствените си грехове. Майчина клетва стига винаги, така да знаеш!
Леля си тръгнала, без да каже нито дума повече, а майка ми започнала да разпитва непознатия човек за причината за неговата нетактичност. И той й разказал следната история:
Бил малко момче, когато се случило събитието. Обичал много баща ми и го смятал за свой голям приятел. Затова един ден, като насрочили партийно събрание, на което да разгледат поведението на татко, той се скрил под прозореца на помещението, където то щяло да се проведе, и така присъствал тайно на цялата история.
Събранието протекло твърде зле за баща ми. Оказало се, че той се е противопоставил на някакви партийни принципи, което трябвало да бъде строго наказано. Освен това проявявал недисциплинираност, не споделял партийните идеи и още един куп дивотии, които момчето не разбрало, защото било около петнадесетгодишно. Някой предложил баща ми да бъде изключен от партията, цялото събрание гласувало единодушно за това. Защо, това момчето също не разбрало тогава.
Но едно то разбрало веднага – че животът на приятеля му е в опасност. Защото накрая някой станал и предложил да разстрелят баща ми на края на селото като кулак и народен враг. И отново цялото събрание се надигнало, гласувало и закрещяло на висок глас:
- Смърт на Андрей и Никола Ношкови, смърт на Андрей и Никола Ношкови!
Най-силно крещяла леля ми Добра, тя се чувствала длъжна да покаже, че е по-католик и от папата, и най-голямата комунистка в залата.
Уплашено, момчето напуснало укритието си и хукнало към дома на баба ми. То не знаело какво да прави и как да помогне на приятеля си. Единствения човек, за когото се сетило в суматохата, била старата му майка, моята баба. По това време чичо бил също някъде, а освен това от него не можело да се чака помощ, защото лелите ми искали да пролеят кръвта и на двамата си братя едновременно.
То прехвърчало като птица по надолнището, краката му изтопуркали по моста, и накрая, със сърце, качено в гърлото, се добрало до къщата в края на селото. Потропало на прозореца, баба ми нещо домакинствала, но като чула тропота, подала глава навън:
- Бабо Дено, тичай на събранието, че лошо се пише на синовете ти. Искат да разстрелят чичо Андрей. И леля Добра е с тях, чух я да крещи "Смърт на Андрей и Никола Ношкови!” Моля те, помогни му!
Баба ми го погледнала втрещена, няколко мига останала така, сякаш размисляла какво да прави, после, без да посегне да се облича, без да предприеме нещо за спасението на синовете си, паднала на колене пред иконата и започнала да кълне леля ми. Клела я дълго и от сърце, клела децата й, и молила бог да ги погуби.
Момчето слушало уплашено тези клетви и не знаело какво да предприеме. То никак не било убедено, че в този момент трябват думи, много повече предпочитало старата жена да се облече и да тръгне с него. Но нито то, нито баба ми знаели тогава, че бог е спрял точно над къщата и слуша нейните отчаяни думи. И че е решил да се намеси, а в резултат от неговата намеса сърцето на някои хора на събранието се е смекчило. Че един човек, с когото баща ми бил лежал в концлагер преди Девети, също като орисницата от "Спящата красавица”, бил запазил правото си да се изкаже последен и да смекчи доколкото може стореното от другите червени орисници. Та той станал и припомнил заслугите на братята като антифашисти, мелницата, в която са били укривани нелегални, доброто, което са сторили на селото.
Като последица от изказването му, внезапно опомнилите се хора взели по-меко решение – изгонване на баща ми от селото. Така и станало, запазен е документ от общината в Деветак, в който се казва, че Андрей Тодоров Ношков е работил като машинист на своята мелница през периода 1941 – 1948 година. Настоящата бележка е трябвало да му послужи за явяване на изпит някъде другаде, най-вероятно в Бургас.
Не знам дали баба ми е молила по-късно бог да пренебрегне молбите й и да не изпълни клетвите й, дадени по адрес на леля. Не вярвам, тя беше корава жена и не връщаше думите си обратно. Но сигурно ръката й все пак е трепнала в онзи миг, нали е била майчина ръка. И на мястото, където трябваше да бъде братът на Недялка и първият й син, в колата се оказаха в последния момент двама други човека от семейството на мъжа й – неговата сестра и детето й.
Сърцето ми се свива от мъка по тези непознати хора, и все пак това трепване на ръката спаси братовчед ми и по-големия син на Недялка. Иначе каква страшна коситба щеше да бъде тогава в това семейство! Невинни хора щяха да платят греховете на леля ми. И в резултат едно момче – единственото, което наследи факела на рода след мен – щеше да остане в мълчанието. Да бъде обречено на несъществуване – така, както леля ми се беше опитала да обрече мен на същото преди толкова десетки години.
Узнатото развали празника ми. Помня, че ми призля, пребледнях, разболях се, повръщах. Закараха ме в болницата. Беше ми болно, не можех да се опомня.
В този ден си дадох сметка, че принадлежа към едно прокълнато от бога, враждата и времето семейство. Че отсега нататък няма да мога да гледам леля си в очите. Че повече няма да отида в дома й.
След този ден никога повече не пристъпих прага й.
Мисля, че наученото тогава ще ми тежи до края на дните ми.
Чичо беше вече отдавна мъртъв, когато Никола, най-големият му внук, предложи да ме закара на гости в селото. Съгласих се, сега там живееше братовчед ми заедно с жена си. Иван беше слаб, хубав мъж, синеок и рус като повечето хора в семейството ни. Но за мен беше неочаквана ролята, с която се беше нагърбил, защото дотогава бях мислила, че не му подхожда. Макар че не беше летописецът на семейството, той беше решил на всяка цена да ме зареди с колкото може повече информация за бъдещето, надявайки се, че летописецът съм аз.
По подобие на своя баща преди десетина години, и той почна да ме води из селото и да ми разказва историята му. Дори напусна работата си и прескочихме с нашата кола до Трояново, за да видим последния останал жив в рода човек, който е познавал дядо ми лично. Исках да го питам как е изглеждал този тайнствен мъж, изчезнал от семейството ни толкова млад.
- Като тебе! – каза той и се засмя. – Рус, с пъстри очи. Няма какво да ме питаш, виж се в огледалото.
Стана ми чудно, защото самият племенник на дядо ми беше доста тъмен човек, а аз знаех, че всички в нашия род сме руси и светлооки.
На връщане братовчед ми обясни причината.
Според думите му, ние сме били потомци на Кара Никола, известният ямболски хайдутин. Той и сестра му Гана били високи тъмни хора, този цвят на кожата, както и имената, се предавали в част от рода от поколение на поколение. На тях приличал и този роднина на дядо ми, който също се казваше Иван. А останалите сме били светли, като рода на жена му.
Кара Никола го убили татарите, заклали го на дръвника пред очите на семейството му, после същата съдба последвала и останалите от него. Само едно от децата, най-малкото, успяло да избяга в суматохата. Скрило се в една каца на двора. Оттам станало свидетел на клането.
Казвало се Георги.
Като татарите си заминали, детето излязло и се хвърлило да прегръща и целува убитите си братя. Така го намерили чужди хора и го взели със себе си. Закарали го в с. Овчи кладенец, Ямболско, при Гана, сестрата на Кара Никола. Тя го отгледала.
Георги имал пет или шест деца. Двама от синовете му станали опълченци на Шипка. Трети от тях избягал заедно с турците, мислел, че като те си отидат, няма да има вече живот за него. Гана много обичала това дете, зарязала си семейството и тръгнала да го търси из Турция.
Първият му син се казвал Никола, кръстен на името на хайдутина, бащата на Георги. Това е моят прадядо, баща на дядо ми Тодор Николов Георгиев, по-късно получил прякора си Ношков по името на едно много добър бургаски адвокат, защото бил много речеват и на някакъв процес спасил живота на един човек, когото искали да осъдят на смърт. Дядо ми Тодор е роден от брака на Никола с прабаба ми Добра, чието име носеше най-малката ми леля.
Братовчед ми ме закле да уточня събитията, като отида в Ямбол и изследвам корена на бащиния си род в архива на градския музей. Още не съм направила това, но някой ден ще го сторя. Ала знам, че паметта на семействата е винаги истинна.
По линия на баба ми ние сме от рода на Стоил войвода, прадядо ми Енчо е негов втори братовчед, бащите им били първи братовчеди. Като убиват Стоил войвода през 1876 г., започват да преследват рода му и прадядо ми бяга от село Терфелии /дн. Малка Детелина/, Новозагорско, и се озовава в с. Палаузово, Ямболско.
Там на 12 октомври 1877 г. прабаба ми Мара, майката на баба ми Неделя и съпруга на Енчо Русев, като копала една нива, намерила два рога с жълтици. С тези пари те отишли в с. Евренлии /дн. Железник/, Карнобатско и купили 500 декара земя. И понеже бил много работлив и умен, прадядо ми умножил тези имоти и станал един от най-богатите хора в околията.
Това го научих от братовчед си Иван Ношков малко преди смъртта му, а го намерих и в книгата с документалния разказ за селото. Предавам по-долу разказа му така, както го чух от него, тъй като не можах да намеря други данни по книгите, които да потвърждават или опровергават събитията.
Помолих го да ми намери някакви документи от кметството. Но той каза, че там навярно няма запазени документи. Един паметник, издигнат на средата на селото, доскоро бе свидетелствал, че дядо ми е убит във войната. По-късно някой разби и него.
Тогава внукът му се приближи до мен и каза заговорнически:
- Аз ще те заведа в старата къща. Там има документи в една ракла.
- А как ще отвориш, нали е заключено? – попитах с тревога аз.
- Остави това на мен! – каза момчето. – Да тръгваме ли?
- Хайде! – казах аз, убедена, че от тази работа нищо няма да излезе.
Къщата стоеше самотна и изоставена на върха на малкото възвишение. Никой вече не се сещаше за нея, тя беше обречена на вечно мълчание и разруха.
Златко, така се казваше момчето, я отвори без никакво затруднение, желязото стоеше само за украшение, нищо не затваряше всъщност този дом. Той беше отдавна ограбен и плячкосан от наследниците му, но за документите никой не се беше сетил. Социализмът беше убедил хората, че е вечен, те не вярваха, че тези хартии ще потрябват един ден някому.
И аз бях убедена в неговата вечност, но някаква безумна надежда ме накара тогава да вляза и да взема все пак тези документи със себе си. Благодаря на бога, че ми прати това дете, без него никога нямаше да държа днес в ръцете си историята на рода и да се движа така сигурно в неговото минало.
Златко, благодаря и на теб, ти свърши повече работа за този род от всички други негови членове, взети заедно.
Семейството на прабаба ми дълго време нямало деца. Така те осиновили в Железник едно момче на име Тоньо. Всъщност, деца се раждали, но умирали веднага след раждането си. Тогава стари хора ги посъветвали, майката да не закърмва следващото си бебе, а да го подхвърли на пътя, за да го закърми друга жена. Вярвало се, че така ще излъжат смъртта да не намери детето.
След раждането си през 1882 година, баба ми била оставена на един междуселски път. Някакъв човек минал с каруцата си оттам, намерил бебето и го занесъл на жена си, която също имала кърмаче по това време. След тях тръгнали тайно и съгледвачите на прабаба ми, за да видят къде ще отиде детето.
Прибрали го чак след седмица, когато разбрали, че ще живее. По-късно се родило още едно момче, Васил, но умряло много малко. На него е кръстен най-големият ми чичо.
Така Неделя Енчева израснала като единствена дъщеря на доста заможен род.
Когато била тринадесетгодишна, баща й умрял внезапно на 55 годишна възраст, а скоро след това и майка й. По това време дядо ми Тодор, роден също през 1882 година, бил пастир в село Деветак. С приятеля си Васил Бурнаков намерили делва с жълтици, но дядо решил, че на него пари не му трябват, защото бил още ерген, а приятелят му – семеен и с деца. Та му подарил парите.
От благодарност Васил го запознал с Неделя Енчева, единствена наследница на дядо Енчовия род, и го оженил за нея. Тогава и двамата младоженци били само на 16 години. От брака им се родили осем деца: пребитият от полицията Васил, Мара, Иван и Димитър, които умрели съвсем малки, Никола, Дона, Андрей и Добра. Останали живи само последните четири деца, до едно здрави и много дълголетни, всичките живяха по над осемдесет години.
Винаги съм се питала защо са избрали именно това село, за да се заселят там? То не е забележително с нищо, освен че има много тучни ливади. Те обаче навярно не са гледали мястото с моите очи, а с очите на скотовъдци и земеделци, които преживяват чрез земята си. От тази гледна точка то може би е изглеждало прекрасно.
Населението на селото е основно тракийско, може би затова в семейството ми съществуваше предание, че сме траки, макар че подобен произход е вече трудно доказуем. Във всеки случай говорът на населението е с тракийски особености. Първото име на селото Евренлий е турско, от "еврен”, което означава дракон, змей. Настина, на селския баир има запазена дупка, която наричат "Змейова”. Местното население вярва, че там живее змей-кросно, който се явява пролетно време и особено по Сирни заговезни.
Когато отидох за първи път в селото, ме поразиха малките му размери. Няколко десетки къщи с престарели обитатели. Някога те може би са били много повече. Господи, казах си, как са могли на тази територия да се разиграят действия, достойни за антична трагедия? Тук, на това нищожно късче земя, оказало се днес прекалено широко за стотината оцелели победители! Победените бяха прогонени завинаги от родната си земя и принудени да си създават бит на съвсем други места.
После се сетих, че самите антични трагедии са се развивали на къде по-малки терени от този. И че не големината на териториите, а силата на човешките чувства определя грандиозността или нищожността на събитията.
При поредното ми ходене там научих, че през последните години почти всяка седмица в селото става по едно самоубийство или убийство, понякога и двете. Победителите не могат да живеят без победени, изчезването на едната страна на опозицията води неминуемо до отмирането на другата. В опита си да унищожат и прогонят своите врагове, тези хора бяха унищожили себе си.
Те ме гледаха отчуждено и виновно. Само една много възрастна жена се приближи и ме целуна крадешком по бузата. От братовчед си научих, че тя някога е била много влюбена в баща ми. Удиви ме тази трайност на чувствата, тази жена все още питала непрекъснато за него и не го била забравила и до днес.
Може би я опари тогава болката от невъзможността да бъда някога нейна, макар че чрез любовта й към баща ми аз всъщност бях нейна.
Ние не сме само плът, а имаме и невидимо тяло, което е нежно и зависимо от мислите на другите за нас. То е чувствително, лесно ранимо, но и много устойчиво. То може да ни превърне в деца на една мечтала за нас жена.
Дъските на моста в селото бяха изгнили и скърцаха застрашително под стъпките ни. Чинка ми ме преведе по него и заедно хлътнахме в гробището. Тя ме водеше от гроб на гроб и гадаеше по камъните и тревата какво е родството ми със скелета под него. Тогава изпитах страстното желание всичко вече да е приключило и аз също да лежа под тази земя, до своята прабаба, до своите непознати лели и чичовци, до единствения ми познат в този тайнствен свят човек – баба ми, и заедно да оплакваме участта на онзи красив мой дядо, заспал вечния си сън в някаква неизвестна земя.
В миналото една жена твърдяла, че го е виждала след войната. Че си идвал инкогнито в благоприятен за фамилията момент. Разпитал, и като разбрал, че всички са добре, си заминал. Ако беше закъснял само с една година, може би нещастията, сполетели семейството му, щяха да го върнат обратно при нас.
Никога не му простих това избързване.
В шест без петнадесет, когато слънцето залезе, въжето вече беше привързано към дървото. В шест без десет тялото на още един победител увисна в клупа. Може би пак в моя чест час преди това той беше намушкал жена си с нож и беше пребил любовника й.
Не беше трудно да се пресметне, че с тези последни загуби в селото оставаха само деветдесет и шест победители.
Три пресни купчини пръст заоблиха кореми, забременяли кръвосмесително от своите синове. Сега тези синове спяха успокоени под земята и дъждовете постепенно ги превръщаха в големи кървави зародиши. Може би съпругът бе простил вече на съпругата си и ръката му дълбаеше тесен проход към нея.
Изминаха два дена от погребението – време, предостатъчно два смъртни врага да си стиснат ръцете под пръстта. Може би самоубилите се преди година юноши нещо си говореха за момичета – над гробовете витаеше вълшебен любовен мирис и се смесваше с аромата на билките и цветята.
"Яд ме е на чичо! – призна братовчед ми вечерта. – Много е тъп и не знае своето родолюбие.”
Той навярно искаше да каже родословие, но инсултът пълнеше мозъка му с кръв, която объркваше в паметта му думите.
"Тъпият" ми баща беше оставил в това безкнижовно село лична библиотека от около две хиляди тома, разпиляна до лист по време на неговото затворничество.
Трупът се полюшваше – може би от вятъра, може би от натрупаната и освободена в миг енергия на мъката и самотата: трагичен победител, застинал върху своя дървен пиедестал и после забравен там, увиснал само на едно тъничко въже, което отвратени ръце щяха да прережат няколко часа по-късно.
Обесеният беше написал бележка, че се самоубива в състояние на здрав разсъдък. За това свидетелстваше и спестовната му книжка, в която бе оставил списък на дълговете си към хора от селото.
Вечерта няколко семейства, на които беше длъжник, се събраха да обсъдят въпроса кога да предявят правата си – преди или след погребението. Смъртта си е смърт, а парите вършат добра работа на живите.
Деветдесет и шест победители седяха зад прозорците на тъмните си стаи и се наливаха с най-горчивата ракия на света... Те слушаха тъмната приказка, с която бяха израснали, и с която се осъдиха на самота и забрава.
В центъра на селото някога стоеше паметник на загиналите през Първата световна война. Едно от имената, написани на него, бе името на моя дядо.
Век мълчание лежи между нас. Но ако има хора, които помнят толкова дълго, ако словото притежава способността да прониква до най-отдалечените точки на съзнанието, ако наистина съществува вик на кръвта – нека те се обадят през разстоянията.
Тези, които можеха да посочат гробовете на поне три поколения преди себе си, бяха щастливи наследници. Разпилени по мередианите и паралелите, ние непрекъснато оставяме костите си в чуждите земи, и дори имената ни не личат дълго върху кръстовете.
В родното село на баща ми деветдесет и шест победители ругаеха кмета и властта, и майката на всички майки. Преди четири десетилетия баща ми и чичо ми бяха отказали да изземват насилствено земите на съселяните си. Комунистите ги бяха обявили за врагове. Защищаваните гузно мълчаха до последния си ден. Така ги заровиха – със здраво запечатани устни.
Лелите ми бяха отишли по-далече – те искаха смъртни присъди за братята си.
"Господи, мислех отчаяно – не ти ли стига тази кръв, проляна върху малката спечена земя на това прокълнато място, не стига ли мъката?”
Старите един по един умираха, младите се чудеха как да ги изпреварят във вечния им път. Наоколо се бе ширнала богата, тежка земя, предостатъчна да събере и изхрани не само шепата хора, но и техните потомци през хилядолетията, ала прекалено тясна, за да изхрани омразата им.
Причината за нещастията не е в бедността, това село можеше да бъде най-богатото място на света. Но, обитавано от тези объркани и озлобени хора, то заплашваше да стане ад.
Те имаха празни къщи. Децата им живееха в панелни апартаменти в градовете. Телевизията напираше да ги информира за събитията по света. Но те гледаха само футболните мачове, четяха треторазрядна литература – когато изобщо четяха, на тридесет откриваха някой и друг приключенски писател, на четиридесет забравяха азбуката, защото внезапно откриваха, че могат да минат без цялото световно знание.
Мъртва, мъртва е науката, родена да осветява пътя на мъртъвци.
Един по един хората напускаха това обречено село, като оставяха зад гърба си само тъжни победители. И сега на тази отчаяна шепа пръст хората се бяха хванали отново гуша за гуша. Останалите – излезли от затворите, концлагерите – унижените и оскърбените – се опитваха да забравят съществуването на селото и да започнат живота си отново от морското равнище.
"Човек като се роди – казваше някога баба ми – двата му ангела, белият и черният, започват борба за него. Като човекът направи нещо лошо, черният ангел слага чертичка в своя тефтер, направи ли добро, белият се радва и пише в белия тефтер. На края на живота му преброяват чертичките и от това кои са повече зависи дали ще отиде в ада или в рая.”
Кой ангел беше победил в това село, белият или черният?
На някого в миналото му притрябвали врагове. Създал ги от най-близките си приятели, от съратниците си в битката за справедливост – така навярно трябваше да започне приказката за Железник, ако имаше кой да я напише. А враговете си направил приятели, за да има на този свят равновесие.
Все си казвах – господи, стига с тази смърт, всичко вече е платено стократно, хилядократно и само ти, сърцеядецо, само ти, Моллох на възмездието, още не си сит. От лошо място е тръгнал коренът ми, Моллох е под земята на това село, вятърът над него е от движението на гърдите му, неговото дихание се нарича смърт.
За близо една година – неизброими човешки жертви. Над главите им имаше само дървени кръстове, каменарят бе стар и все не успяваше да издяла имената им върху трайния камък.
Беше късната есен на 1983 година. Току-що бях завършила първото си образование, цяло лято бях почивала след това в родния си град. През есента се върнах в София, за да си търся работа.
Тогава се срещнах и с един мой познат. Случката беше на пръв поглед незначителна, той искаше да пие кафе с мен и да ми поръча някакъв журналистически материал. Но изведнъж тя се превърна в извор на тревогите и огорченията ми за целия по-късен период от живота ми.
Този човек беше партиен член. Не от онези, правоверните, дори минаваше за еретик между комунистите. Не знам как беше попаднал сред тях, мислех, че от конформизъм. Иначе в тяхната партия по правило не попадаха умни хора, този мъж беше едно от малкото изключения, които познавах.
Често спорехме за комунизма и неговите грешки. Той все се опитваше някак да ги оправдава, как иначе можеше да обясни присъствието си в тази партия на глупостта и престъплението? Те всички все се оправдаваха с грешки на растежа, само че този растеж отиваше в безкрайността, с което – и техните грешки.
Както и да е. От дума на дума се заговорихме за бъдещето на страната. И тогава той изведнъж каза нещо, което ме порази и разтрепера с цинизма си.
"Комунизмът няма да е вечен – произнесе той внезапно с голяма сигурност в гласа си. – Партията вече се е подготвила за неговото разграждане. И постепенно това ще стане, щом Съветският съюз престане да бъде световна сила и не може да си плаща за нашето послушание.”
Стори ме се, че светът се върти около мен. Бях млада и още много наивна; мислех, че дори най-големите престъпления се извършват не от интереси, а от убеждения.
Този цинизъм просто ме зашемети.
"Как така! – почти извиках аз. – Нали има борба на идеи! Аз не уважавам комунистическите, но хората, които имат идеи, ме изпълват с респект. Дори когато са напълно погрешни.”
Той ме погледна, сякаш падах от небесата, и каза:
"Идеите са за идиотите, само те вярват в тях. Когато дойде времето комунизмът да не ни изнася повече, ние ще го прекратим. Важно е кой плаща, идеите се променят според това. И спрямо интересите ни ще бъдат променени и обществените порядки.”
"Тогава каква е целта на всичко това, на целия този пропаганден цирк?”
"Единствената идея – засмя се той и в този миг го намразих от все сърце за неговата сатанинска усмивка. – А тя е капиталите да останат в няколко клана и техните наследници. За целта България скоро ще бъде отворена на Запад, откъдето се очакват бъдещите финансови постъпления.”
И той накратко, но доста точно, ми очерта развитието на страната през следващите десет години. Особено наблегна на разделянето на комунистическата партия на два клона, единият от които ще играе дясното, а другият – лявото крило. Че първият ще се променя бързо в идейно отношение, за да легитимира клановете на Запад под демократична егида, докато капиталите се легализират там, другият – по-бавно, за да се канализира недоволството на левия електорат в страната и да го държи в подчинение.
Не разбрах всичко, което моят познат ми каза тогава, той беше професионален икономист, аз не. Но едно разбрах ясно и отчетливо – че бъдещето ми е предначертано от хора като него, както и бъдещето на народа и страната ми. И подсъзнателно се досетих за още нещо – че той работи в Държавна сигурност, където има висок, макар и неявен за обществото чин.
Разбира се, че не му повярвах. Мислех, че говори тези неща, за да ме впечатли. Беше се клел, че ме харесва, че знача нещо за него. Че ме обича от все сърце, най-вече заради моята наивност.
И аз до този момент го харесвах, макар и все още само отдалече. Беше много красив, много интелигентен, много привличащ окото мъж – все неща, които не могат да останат незабелязани за окото на една млада жена, каквато бях тогава. Но в тази минута го намразих завинаги. Нещо повече, имах чувството, че говоря със Сатаната. И се пазарим за цената на душата ми.
Когато няколко години по-късно нещата, за които говорихме тогава, започнаха едно след друго да се сбъдват, аз изпаднах в силен стрес. Мисля, че не съм се справила с него и досега. Видях как наивността на тълпите беше използвана, за да могат червените кланове да легализират престижните си работни места и капиталите си на Запад. Видях как от недрата на партията възникна дясната организация, как в нея бяха инфилтрирани постепенно само обвързани с клановете хора; видях как те постепенно заеха всички възлови места там и по света. Видях как Западът прие тази игра, без особено да се замисли и да рови биографиите на тези подставени лица на демокрацията – те го устройваха, както го бяха устройвали преди и комунистите, когато страната ни беше предадена в ръцете на кървавия му червен съюзник.
Видях как всички, които не бяха от клановете, бяха обречени на вегетация и къде по-бавна, къде по-бърза смърт. Видях как ниските етажи на Държавна сигурност бяха пожертвани, за да могат високите да се претрансформират и да заемат отново управляващи позиции. Видях как капиталите бяха изнесени и изпрани, после върнати обратно като чисти в страната. Видях как биографиите на момченца и момиченца с червен произход също бяха изпрани и получиха една нова, мистична дата за начало – Десети ноември 1989 година.
Колко от онова, което той беше предсказал, се сбъдна? Днес си мисля – всичко. Дори и да не е така, дори моето ужасено въображение да преувеличава донякъде нещата, един голям процент от казаното от него се сбъдна с поразителна точност.
Не исках да мисля за Голямата манипулация, защото това означаваше често и Голямата параноя. Но знам и, че не съм изсънувала тази случка, че тя не е станала в предишен мой живот.
Тогава се измъкнах под някакъв предлог. Не му дадох никакви свои координати, не исках да чуя нищо повече за него. Той разбра, беше умен, макар и по чудовищен начин.
Аз забравих тази история бързо, и сякаш завинаги.
Оставаха малко повече от шест години до деня, в който нейното осъществяване щеше да започне, и бъдещето – да я размотае като нажежено кълбо в мозъка ми.
През 1986 година ме уволниха от вестника, където бях назначена на твърд хонорар. Дадоха ми три месеца срок, за да си търся друга работа. Аз се разгневих, събрах нещата си още същия ден и отказах да ползвам този срок на милостиня, отпуснат ми от Профсъюза. Не исках подаръци от бандити, а те се бяха оказали до един такива. Всъщност, с мен беше уволнена и половината редакция, която се беше опълчила срещу опеката от страна на червения Профсъюз.
Тогава вестникът ни се управляваше от главната му счетоводителка в действителност, една жена с лошо възпитание и много средно образование. Тя беше успяла да стане любовница на висш партиен другар и да яхне чрез задните си връзки цяла една редакция.
Още помня фелдфебелското й поведение, крясъците й, обидите, които сипеше върху нас, щом нещо не й харесаше. Бяха времена, когато всяко нищожество можеше да смаже който си иска интелигент само благодарение на подобни нечистоплътни отношения с някой силен на деня. Както и да е, историята е описана подробно в пресата от един журналист от вестник "Поглед”.
Той после загуби делото срещу счетоводителката, но истината остана написана, въпреки съдебната несправедливост. Не беше възможно правосъдната система на социализма да е защитница на правото, когато в специалността, където се ковяха нейните носители, се преподаваха единствено партийните лозунги и нищо от едно демократично законодателство. И до ден днешен правната система в нашата страна е най-тънкото звено на хилавата ни демокрация, което се къса още при първия напън на беззаконието.
Моя колежка, която също уволниха заедно с мен, се амбицира да ми намери на всяка цена отново работа. Аз ценях нейните усилия, но някакси чувствах вътрешно, че те са напразни. Ала тя беше човек, който не се отказва лесно от битките, беше водила не една в своя нелек живот, и аз по никакъв начин не можех да я убедя, че тази тя ще загуби със сигурност.
Тя обърна с главата надолу десетки редакции, впрегна в употреба всичките си познати, устрои ми много срещи с главни редактори, които до една завършиха с мълчание. Вече се чудех какво става, мислех, че нещо с мен не е наред, щом от толкова време не мога да си намеря каквато и да е работа, въпреки стотиците си публикации, книгите си и дипломите си.
Един ден тя ме срещна в редакцията си, където имах да получавам хонорар, и ми каза, че непременно трябва да се видим.
Устроихме си среща в Писателското кафене. Тя дойде, имаше разстроен и угрижен вид. Започна веднага, умееше да говори директно и без заобиколки:
- Виж какво, трябва да ти кажа, че изтече информация от място, което в този момент не мога да назова. Но тя е, че си попаднала в онзи черен списък на лицата, на които е забранена каквато и да е работа в идеологически институции. На няколко пъти бях почти на прага да ти намеря работа, когато по заповед, наложена от Държавна сигурност, някой проверяваше за името ти в този списък. Веднага след това те замълчаваха и не искаха да разговарят повече по темата с мен. Докато един ден реших да проверя каква е тази странна завеса от мълчание около теб и попитах един човек, който работи в системата им. Той провери и ми донесе тази информация. Работата е много сериозна, те ще те преследват докрай. Единственото, което мога да направя за теб, е да те свържа с няколко редакции, където да пишеш на хонорар. За щатна работа сега не можем и да мислим.
Колкото и да е странно, някакъв огромен товар се свлече сякаш от плещите ми след нейните думи. Проумях веднага, че всичките ми напразни усилия, че дългогодишните ми лутания и безкрайни разочарования от неуспеха не се дължат нито на моите качества, нито на лошо отношение от страна на редакциите към мен. Те просто имаха заповед, която не можеха да пренебрегнат, независимо от своите желания или мнение.
- Нищо ново не ми казваш! – казах аз накрая. – Винаги съм очаквала, че нещо подобно може да ми се случи. Не мисля, че е неоснователно, с цялото си поведение аз съм заслужила именно този отговор на диктатурата. Но ти благодаря за всички нечовешки усилия, които положи за мен. И най-много ти благодаря за тази информация, защото тя ще ми спести много по-нататъшни унижения.
Тя ядосано започна да ругае системата и Диктатора, просто беше човек, който трудно понася загубите, особено пък загуби, в които справедливостта е потърпевша.
Когато се разделихме с нея, отидох в едно списание, където мой приятел беше главен редактор. Той беше вторият човек след нея, който беше взел присърце задачата да ми търси работа.
- Жорж – казах му – положението при мен е много лошо. Днес изтече информация, че съм попаднала в онзи черен списък, а това означава, че никоя редакция няма да си сложи главата в торбата и да ми даде работа. Така че повече не си прави труда, няма никакъв смисъл.
Той се разгневи, после каза:
- Само да се освободи някакво място при мен, ще те назнача, дори ако това ми струва и на мен работата.
- Не – поклатих глава аз – не мога да приема такава жертва от теб! Имаш семейство и деца, някой трябва да ги храни. А аз ще оцелея някакси, не ми е за първи път.
Но той беше изпаднал в гневното състояние на моята приятелка и продължи да се заканва на системата, от която и двамата с нея, за съжаление, бяха част. По-добрата й част, защото по закона за опозициите всяко зло поражда в себе си едно малко ядро на кристално чисто и светло добро.
Тук навярно е мястото да кажа, че бях свидетелка на подобна реакция на доста места, където после поставих проблема си. Мнозина хора недоволстваха вече открито и ми подадоха демонстративно ръка през този тежък четиригодишен период от живота ми. Пращаха ме в командировки, пишеха ми завишени хонорари, поръчваха ми непрекъснато статии. Благодарение на тяхната помощ оцелях тогава.
Днес, когато толкова се говори срещу комунистическата партия и Държавна сигурност, когато аз също често говоря за тях като за една компактна маса от престъпници, трябва с болка в сърцето да изрека и една горчива истина. А тя е, че именно тогава, в тези иначе зловещи организации, имаше хора, които бяха запазили човешкия си облик и знаеха как да се противопоставят на системата си, въпреки нейните железни правила.
Може би написаното тук няма да се хареса на мнозина от днешните пребоядисани в синьо демократи, но за мен истината е много по-важна от желанието да се харесам някому. Още по-малко пък бих искала да се харесам на такива като тях, които провалиха и идеята за дясна партия, и другата за справедливост и духовна чистота.
За да завърша, ще кажа, че именно хората от неформалните организации, от забранените профсъюзи и съмишлениците ми от бившите десидентски кръгове първи ми обърнаха гръб, когато разбраха, че не се стремя към власт. Те се настаниха на новите си началнически постове, започнаха да се правят на много заети, когато ги търсех, за да чуя някоя новина от тях. Бях разбрала с кого си имам работа и се бях отказала да ги моля за каквото и да е друго.
Цялата тази история всъщност ми беше до болка позната, тя се беше случвала вече в семейството ми. Знаех от баща си, че в битката за власт, за все повече пари, курви, командировки в чужбина, уреждане на собствените потомци на Запад и в страната, съратниците, отказали пост в системата, са първите жертвани пешки в зловещата шахматна игра на политиката.
Нали баща ми беше казал някога, че тя е най-голямата проститутка на всички времена. Как можех тогава да очаквам вярност и принципност от една продажна система? Не очаквах, дори не бях прекалено разочарована. Знаех, че уроците на историята имат свойството безкрайно да се повтарят под тези небеса.
Но момиченцето, за което ще разкажа нататък по-подробно в този текст, онова момиченце, което аз с изострено писателско любопитство наблюдавах тогава, как всеки ден превзема кабинета на Председателя на Писателския ни съюз, докато ние се борим ежедневно за своето оцеляване – това момиченце се уреди тогава на работа, уредено е и до днес. И затова предлагам гербът на нашето знаме да бъде заменен с портрет неговия хищен задник – за да стане най-после ясно на целия свят, кой всъщност управлява в тази страна.
Две години след измислената дата 10 ноември 1989 година аз бях все така без работа. Докато един ден телефонът у дома иззвъня и тъжната новина, която чух, ме накара да събера набързо куфара си и да напусна родната помийна яма завинаги.
От тези хора, с които тогава заедно крояхме шапката на тоталитарната система, а тя с къде по-голям опит и успех кроеше нашите, днес поддържам връзка само с Пламен Анакиев и Силвия, втората му жена. Те са единствените хора, които според мен издържаха проверката на времето и останаха докрай честни и неподкупни. Тук е моментът да им благодаря за това от все сърце, защото без малцината като тях, аз може би щях завинаги да скъсам връзките си тази пропаднала страна и никога повече да не произнеса името й.
Бях вече доста години в София, когато с приятели се събрахме и създадохме един литературно-социологичен кръг, наречен по стечение на обстоятелствата от мен "Кръг 39”. Това беше граничната възраст на участниците в него, по този начин бяхме заложили в творбата си и залеза на боговете. Беше ни ясно, че нещо, което има начало, трябва да има и край. Днес, когато сме на повече от четиридесет години, този Кръг вече не може да съществува, поне не с нас като негови членове.
Оказа се, че и преди това не може. Една вечер, точно на обсъждането на моите текстове, трима слуги на тоталитарната ни система се изтупаха на сбирката ни. Когато ги видях, замръзнах, защото разбрах, че това е последната сбирка на това обединение. Помолих приятелите си да бъдат много, много внимателни. Те се съгласиха, но това не помогна. На тръгване един от "гостите”, може би този с най-високия чин от тримата, се обърна към нас и каза заплашително: "Не ми харесвате!"
С това подписа смъртната присъда на нашето отроче.
Той се казваше Николай Петев, съветски възпитаник със закалка от КГБ, подвизаващ се тогава като литературен критик. Другите двама се казваха Георги Цанков и Сергей Райков, също литературни критици.
На следващия ден Държавна сигурност нахълта в сградата, която ни беше приютила от възникването ни, и прибра архивите на Кръга.
Той беше забранен.
Започнаха всеки ден да привикват един от нас в Комсомола. Пламен излизаше от срещите си там разтреперан и възбуден. Ние с Иво Петрунов го чакахме долу или в Писателското кафене.
"Засега няма промяна! – успокояваше ни всеки ден Пламен. – Още преговарят с Държавна сигурност, още задържат топката. Половината сме луди, другата половина – болни, да знаете какъв е имиджът, който Комсомола ни създава пред ченгетата, за да отърве кожите ни.”
"Архивът ни е в тях! – казвах аз. – Мисля, че е само въпрос на дни да приберат и нас.”
"Засега сме вън, ще видим утре какво ще стане.”
По това време един мръсник постоянно вървеше по петите ми и подробно ми обясняваше как ще ме прегази на тротоара и никой няма да ми се притече на помощ, защото сме нация от предатели и страхливци.
"Вече сте ме газили веднъж! – обяснявах му аз. – Що не измислите нещо ново, от четвърт век само едно и също повтаряте!”
Бях напрегната, нервите ми бяха опънати. Но не се страхувах, беше ми вече все едно какво ще стане с мен.
Всички бяхме истеризирали докрай, но наистина не можеха да ни уплашат. Знаех, че ако рекат, ще ни изтрепят за една нощ. Но мисля, че и те се страхуваха вече от нас, времената на концлагерите и голямата сила на системата бяха безвъзратно отминали. Нещо наистина ставаше в това блато.
По онова време се забавлявах да наблюдавам в Писателското кафене една любопитна сцена. От мястото, на което винаги седях, виждах само част от стълбището зад стъклената врата. Тя се намираше между фоайето и входа, водещ към етажите, които Писателския съюз заемаше по онова време. Първите няколко стъпала бяха с много нисък парапет отляво. Точно тези стъпала се виждаха през стъклената врата, която бе поставена толкова ниско, че отрязваше горната част от телата на влизащите. Парапетът пък отрязваше краката им. Така посетителите на Кафенето за няколко кратки мига – колкото бяха необходими за изкачването на десетина стъпала – виждаха само задника на поредния щурмовак на писателския Олимп.
Докато чаках всеки ден Пламен да дойде с прясна информация за съдбата ни, се развличах да отгатвам кой задник на кого принадлежи. Тази част на човешкото тяло се оказа не по-малко характерна от която и да е друга. Някои бяха солидно охранени, което показваше, че притежателят им е вече добре настанен в диктатурата и възпяването на комунистическата идея не остава незабелязано от приближените на Диктатора. Други бяха още хилави, но пълзяха нагоре с надеждата някой ден и те да добият солидността на онези, които вече седяха в най-меките кресла. Във всички случаи това бе една от най-прелестните гледки на света: ритмично поклащащ се писателски задник, тръгнал на лов за привилегии към кабинета на Председателя.
Никога не бях влизала в този кабинет. А трябваше поне един път да вляза, за да знам как изглежда. Но погнусата, която изпитвах при тази мисъл, ме държеше винаги далеч от него. И сега не мога да опиша как изглеждаше този кабинет, помня само тежката му, облицована с тапицерия врата и част от интериора на предверието, който се мяркаше при отварянето на същата тази врата.
В това предверие седеше винаги верният Цербер, секретарката на големия комунистически шеф на Писателския ни съюз. Тя после направи голяма кариера в Съюза на демократичните сили, накратко СДС. Не, няма шега, именно там, и то по времето, когато в него бяха инфилтрирани всички ченгета, бандити, комунистически копелета, доносници и нагаждачи, които допринесоха след десетина години за неговото падане от власт.
В момента, от който разказвам, аз бях все още емигрантка само в собствената си страна. За друг вид бягство по това време не можех и да мечтая, желязната завеса бе плътно спусната до земята, а нагоре краят й се губеше в недостижими за мен висоти. Тя отказваше да ме пропусне през себе си, както и останалите няколко милиона затворници, с които деляхме тогава килията на диктатурата.
Постепенно столовете до мен се изпълниха с приятели. Разгорещените разговори за миг отвлякоха вниманието ми от прелестната картина отвъд стъклената врата. Разискваният проблем бе актуален през целия период от 1987 до 1989 година: как да останем живи, въпреки че на някои от по-ниските етажи на властта вече бяха скроили капите ни. Ние бяхме само някакво пушечно месо, което всеки можеше в онзи миг да разфасова по свое желание и за своя употреба.
В един определен момент, в който приятелят до мен започна да разказва за поредното си привикване в Комсомола, събитието, заради което сядах винаги с лице към стъклената врата, се случи отново. Над парапета изгря един добре охранен задник, който пъргаво започна изкачването си нагоре към Олимп. Много съдържателна за окото гледка, която всеки ден ме разсейваше за няколко мига от мислите ми за оцеляване.
По това време едва преживявах. Срамувах се да искам помощ от родителите си, бях им казала, че вече ще се оправям сама. Бях тежко болна след катастрофата в Чернобил, някаква тотална интоксикация бе поразила организма ми – инфекция, която се изразяваше в огромни и силно болящи отоци по цялото тяло. Тогава вече членувах в софийската секция на "Подкрепа”, забранения тогава профсъюз. Берях ядове заедно с Пламен и Иво за Кръга, и чаках всеки момент да привикат една част от нас в Държавна сигурност.
Ченгето, което ме следеше, ми обясняваше подробно какво ми предстои в бъдеще. Но дори тогава имах сили да се смея над неща, като онзи хищен и втурнат към привилегии задник на момиченцето, което днес също пълзеше нагоре по стълбите към кабинета на Председателя.
Въображението ми доизграждаше остатъка от картината, която в момента не можех да видя в цялата й прелест: късите крака на дамичката под широкия ханш, облечен в много къса пола, късото тяло върху него, което в момента бе добре охранено. И накрая, кестенявата глава с къдрици като в блудкав филм от началото на филмовото производство.
Липсата на звуци, които не проникваха през плътно затворената стъклена врата, само засилваше впечатлението, че бях попаднала в някакъв ням филм, в който настояващи да бъдат възприемани като невинни момиченца лелки разтрисат щедро пищните си телеса насам-натам по лентата и разливат без паузи лигавите си чувства. Придружаващите задника телеса също много напомняха на онези лелки от началото на века, на техните зловещи гримирани лица, и форми, предназначени за един-единствен вид употреба.
След малко компанията около мен се изнесе в някаква посока и аз останах сама на масата. Разбрахме се да се видим отново вечерта, когато щеше има някакво десидентско събитие. Оставаха ми няколко часа, в които можех да потъна в мислите си и да бъда насаме със себе си.
Седмица или две след това разбрах, че притежателката на скокливия задник е приета в Съюза на българските писатели и назначена на работа в литературното му издание. Тогава само си помислих, че това е непечеливша тактика, защото системата се разпадаше и нейните структури също. Днес се смея горчиво на своите наивни мисли тогава, продажността винаги и била и ще си остане най-печелившата тактика на всички времена в тази забравена от бога държавица.
Който е плюл в лицето си веднъж, на него нищо няма да му попречи да го прави непрекъснато и по-нататък. Веднъж продало се на една система, момиченцето продължи да се продава на всяка следваща. Няма на този свят власт, която да не се нуждае от слуги. Попреспиването тук и там в леглата на шефове се оказа много по-доходно от всякакви глупави идеали и служене на истини.
Днес това момиченце е чествано като първа поетеса на страната ни. Мафията винаги гласува единодушно за него, нали в нейни ръце са всички литературни издания в момента. Знам, че всеки глас за справедливост ще бъде заглушен моментално от слугите на системата, внедрени на всички етажи на властта и културата ни.
Но знам и още нещо – че един ден идва възмездие за всичко, което вършим, и че то е много по-страшно от наказанието, което може да измисли човекът. Надявам се да живея достатъчно дълго, за да видя краха на мръсниците и от моето поколение. Макар че краят на подлостта няма да настъпи, под небето на мрачния Сатурн това никога не се случва.
Когато мъжът ми напусна страната, баща ми много се разтревожи за мен. Най-малкият син на чичо ми дойде веднъж в София да ме посети и ми предаде неговите думи:
- Кажи й да не емигрира! – беше казал татко на братовчед ми. – Сега нещата ще се променят, ще се оправят постепенно. Идват хубави времена.
- Докога политическата наивност ще управлява нашия род? – въздъхнах аз горчиво, като чух тези думи. – Познавам лично почти всички новоизлюпени наши политици, и тъкмо това ме кара да замина. Тези хора няма да направят нищо нито за мен, нито за тази страна, не ни чака бъдеще с тях и никакви хубави времена не се виждат на хоризонта. Тези хубавци идват, за да направят нещо единствено за себе си, България и аз не ги интересуваме изобщо. След като дойдоха на власт, първата им работа беше да си намерят любовници, да се разведат с жените си, да изработят по някое и друго копеле тук и там, да пратят децата си в елитни училища на Запад, сами да се изнесат натам, да се обогатяват с подкупи. Тежко й и горко на тази страна, нищо добро няма да й се случи занапред. Но аз съм се зарекла да не бъда поредното пожертвано поколение в този род. Край, без мен, стига все една и съща кръв се е проливала, стига все едни и същи родове са давали жертви. Така му кажи от мен.
И заминах.
Макар, че вече не се налагаше да бягам от къщи, за да посещавам моето родно място, аз все още изпълнявах този ритуал. Ходех да го наглеждам, сякаш за да се уверя, че то съществува, с което да потвърдя и своето съществуване в света на живите.
Последният път на него ме заведе моя първа братовчедка по майчина линия. Тя ме предупреди, че там е опасно да се ходи, защото сега гетото е мястото на най-голямата престъпност в града, но добави, че на дневна светлина не е толкова страшно.
Вече живеех извън страната и не можех да идвам така често тук. Десетина години не се бях връщала обратно в квартала на моите ранни години, но, поразена от разрухата на родината ми, не очаквах да заваря нищо добро и там.
Къщите бяха останали непроменени от времето на моето детство. Тук отново живееха най-бедните хора на тази страна, преходът само беше направил тази бедност още по-отчаяна и безизходна. Но аз в никакъв случай не исках да се примиря с настоящето положение на нещата и в моите спомени то продължаваше да бъде едно свещено място на нежна светлина и тотална свобода.
Някога българите бяха много повече от циганите и надделяваха в споровете. Сега съотношението се беше променило в полза на вторите. Говореше се за тероризирани български семейства, за кражби посред бял ден, пред очите на потърпевшите. Циганите просто влизали в домовете на българите и си взимали онова, което им трябвало. Така те наказваха населението, което ги беше отритнало, оставило без работа и храна, което презрително ги подминаваше и се сещаше за тях единствено по време на избори.
Разрухата беше тотална. Нявсякъде бездомни кучета и котки сред кални и недостроени къщи. И все пак не можех да не го намирам за красиво, светлината на това място идваше все така чиста и благословена. Сърцето ми се топеше, като гледах улиците на моето начало, ако зависеше от мен, никога нямаше да напусна този беден квартал. Мисля, че така изглежда любовта, истинската любов, която не е подвластна на време и разстояния, която не се купува с вещи и пари.
Накрая стигнахме до крайморската улица и до мястото, където се намираше някога нашата къща. Погледнах към него и останах като поразена от гръм. Нямаше нищо от предишната разруха и ръжда. Китна оградка ограждаше отново двора ни, той беше все още неуреден, застлан само с набита пръст, но, о, боже, една бяла къща, съвсем подобна на моята от детството ми, и построена на същото място, изправяше снага насред двора. Всичко блестеше от светлина и чистота.
Към мен се приближи една от съседките, малко пълна циганка, чието лице веднага ми се стори познато. Тя ме заговори, и когато й казах коя съм, се сети веднага за мен. Живееше в отсрещната къща, познах я отново по кирпича и ламарината, несменяни от детството ми. В миналото често играех у тях, те бяха много бедни хора, но добри и сърдечни.
От тази страна на улицата живееха циганите, техните къщи бяха по правило от кирпич и ламарина, типично бидонено строителство. А от нашата някога живееха българите, техните къщи вече ги нямаше. Спомням си ясно, те бяха тухлени.
Но циганското семейство, заселило се на моето родно място, явно беше заможно и добро. То беше разчистило бунището и ръждата, беше го подредило и изпълнило със старата му слава.
- Знаех, че това място е благословено и един ден ще си повика хората, които му трябват, за да се прероди! – казах на братовчедка ми, когато си тръгнахме. – Може навсякъде да цари разруха и мизерия, но виж колко чисто и светло е там. Дали ще мога някога да си го върна?
Тя изрази съмнение, никой от хората тук нямал нотариален акт, и нямало да им издадат, някакви финансови акули били хвърлили око на бреговата ивица и се канели да строят хотели по нея.
- Нима ти се живее отново тук? – попита тя накрая, защото не можеше да повярва, че мога да напусна лъскавата, богата и добре подредена Германия заради подобно място.
- Никога не ми се е живеело на друго място повече, отколкото тук! – отговорих аз и това беше чистата истина. – Когато ми го отнеха, аз станах един бездомен човек, такъв съм и до днес. Може би ще умра от това чувство в сърцето си един ден. И тогава духът ми ще се върне тук, за да плаши кучетата и да мяука нощем с котките.
Тя се засмя, но не каза нищо повече.
В тон с новите времена моят вуйчо отново промени биографията си. Сега той не беше вече "партизанчето Митко”, а концлагерист от Белене. За целта си присвои биографията на баща ми и я разказваше навсякъде от свое име, като нещо, случило се на него самия. Хората му съчувстваха, чудеха се на страданията му, изслушваха го възпитано, коментираха тревожно помежду си. Баща ми все така отказваше да си отвори устата.
Не, днес вуйчо ми никога не беше членувал в комунистическата партия, не беше разказвал за себе си героични партизански биографии, не беше искал да става активен борец срещу фашизма, за да получава народна пенсия, не беше тормозил цялото ни семейство, че сме му откраднали привилегиите, не, не, не и не! Той не искаше да си спомни нищо от онова, което години наред беше говорил за себе си.
Времената се бяха променили, подлеците престроиха редиците си и извадиха от десния си ръкав нови биографии.
Един ден той се обади по телефона у дома и поиска да се срещнем. Поканих го на кафе, все пак беше брат на майка ми и дотогава винаги го бях търпяла. Сега, като се обърна назад, си мисля, че напразно съм се възприемала като много смел и казващ право в очите на хората истината човек. Оказа се, че толкова съм мълчала по отношение на леля си и вуйчо си, че още малко, и трябва да загубя всякакво уважение към себе си.
Той дойде в апартамента ми, настани се в креслото. Сипах му кафе и чаша коняк, и понеже не исках да проточвам прекалено дълго разговора ни, попитах направо:
- Е, казвай, за какво си дошъл. Какво мога да направя за теб?
Мислех, че ще иска да му донеса нещо – я дрехи, я обувки, или ще ме накара да търся за сина му, гинеколога, някакви уреди – за каквото идваха при мен повечето ми роднини и приятели напоследък. Но той направо ме събори в публиката със следващите си думи:
- Дошъл съм да те питам дали имаш връзка с тези, дето перат сега парите на комунистическата партия на Запад? Искам да се включа и аз.
Сърцето ми заблъска в гърдите като птица в прозорец. Краката ми се разтрепераха, едва си поемах въздух от шока. Идваше ми да се разкрещя, да го пипна за реверите и да помета стълбите с него.
Вместо това овладях нервите си и тихо отговорих:
- Не, вуйчо, нямам връзка с тях. Нали знаеш, аз съм интелектуалка, няма откъде да се познавам с такива хора. И защо искаш да правиш всичко това, то не е почтено.
- Да, ама ти знаеш колко труден живот съм водил, колко много ме преследваха! – каза той самосъжалително.
В съседната стая, свит самотно в ъгъла, баща ми очакваше единствената справедливост в човешкия живот – отиването в божия свят.
Някаква пелена падна пред очите ми, пелена, която и до днес не се е махнала изцяло. Повече от двадесет години бях търпяла измислиците му. Бях чела лъжите му във вестниците, в които той буквално преразказваше като своя биографията на баща ми с променени дати, за да се нагодят към неговия живот. Бях мълчала възпитано за дивотиите му. Е, болен човек, казвах си, какво да му придирям.
Но в този ден полудях и не можах да обуздая нервите си.
- Кой те е преследвал, вуйчо! – извиках аз в изстъпление. – Кой, освен твоята много, много нечиста съвест!
Скарахме се, изхвърлих го от жилището си. Беше ми писнало, вече не можех да чуя нито една лъжа повече. Нямах сили за това, бях стигнала предела на всяка поносимост!
Тогава разбрах, че такова нещо като истина не съществува. Че има само дребни, нищожни, вкопчени в краткото си съществуване на земята човешки интереси. И понеже човечеството току-що беше напуснало своята животинска фаза на развитие, интересите му също бяха животински. Какво беше човешката душа, ако я имаше изобщо? И какво беше етерът, творен от нашите мисли, ако изобщо съществуваше етер и бяхме в състояние да го създаваме?
Може би бяха прави онези учители от източните духовни школи, които ни учеха да не търсим справедливост на земята, защото ще загубим напразно времето си. Тогава защо идваме тук? Новото време обезсмисли страданията на баща ми, болката на чичо ми, целия им живот. То обезсмисли и моя живот на съпротивление срещу злото, на неучастие в него.
Вече мислех, дали не е по-добре всички да станем откровено лоши, цинични, материалисти, убийци, да възпитаваме следващото поколение в омраза, да го учим да краде, убива, предава, да се подчинява на силния и да тъпче слабия? Само това имаше успех на тази земя, и за мен до ден днешен ще си остане загадка, защо хора като баща ми, като чичо ми, като онези хора "политическите”, които никога повече не срещнах в живота си, защо те не можеха да правят това?
Ето го и въпросът на моя живот, който днес поставям на вниманието на света и настоятелно искам от него отговор: защо в това мерзко, жалко, втурнато в материални наслади, низост и омраза към себеподобните човешко стадо се раждат хора, които не могат да вършат подлост? Не е ли прекалено голям този подарък на небето, не е ли това разхищение на светлината в един свят на мрак и безчестие?
Кой ще ми отговори?
Случвало се е да проклинам баща си за неговото дълго и страшно мълчание. Дори любовта, която знаех, че изпитва към мен, не беше достатъчна, за да оправдае неговото нежелание да говори. Само по откъслечни сведения се досещах, че причината за това може би е толкова дълбока и страшна, че дори въображението ми не може да си я представи.
Винаги съм го възприемала като нормален човек, дори със се чудила как е запазил тази своя мъдрост, тази своя стабилност на характера, въпреки живота, който е водил. Но веднъж чух от майка ми, че татко не може да заспи, ако в къщата няма хляб. Това ме учуди, познавах баща си като мъдрец, който не би се притеснил от липсата на каквото и да е материално нещо в света. Защо хлябът беше толкова важен за него?
И тогава изведнъж си представих огромния, страшния глад, който го е мъчил в концлагера, глад, довел до тази невроза.
По-късно го попитах така ли е било? Както винаги, той отрече. Дори ми каза, че брат му не е можел да се храни добре заради туберкулозата си и му е давал своята дажба хляб.
Помня, че тогава за пръв път сълзи избиха в очите ми. До този ден наученото ме бе карало да стискам зъби и юмруци, да ругая и мразя. Но онова, което чух, ме разплака, разплаква ме и до днес. Защото знаех, че дажбата е била триста грама хляб на ден и нищо друго допълнително. Щом чичо не е можел да изяжда и тази дажба хляб, значи е бил толкова зле, че просто е чудо как е оживял.
Но ме разстрои и друго, мисълта за тази огромна човечност, за тази любов към ближния, към по-малкия брат, тази жертвоготовност да дадеш храната си, за да спасиш поне единия от семейството си. Чувства на себеотрицание, които бяха убити по времето на социализма заедно с неудобните политически противници.
- Е, това е, дъще – каза татко философски в заключение. – Така се промениха тогава нещата. Поне си пролича каква беше тази власт в същността си, щом в Белене надзирателите караха фашистите да къртят по три кубика чакъл на ден, а нас – по пет кубика. Прави си изводите сама.
За пръв и последен път той изрече тогава думи, които разкриха някаква истина за концлагера. Повече нищо, нищо за издевателствата, нищо за опита да убият чичо ми, нищо за нечовешките условия на живот в концлагера. Пет кубика чакъл на ден, това беше всичко, което ми остави той като знание от този период. И извода, че с комунисти ортак не бива да се става.
Едва много по-късно от братовчед си, най-малкия син на чичо, научих истината за онзи студент, и защо баща му беше казал преди години, че е загинал по негова вина.
- Татко все повтаряше: "За онова момче ми е най-мъчно, убиха го заради мен!" – каза веднъж Петко, като ми гостуваше и си припомняше разни неща от миналото.
Наострих уши, и аз бях чувала тези думи.
- Я чакай, разкажи по-подробно каквото знаеш! – настоях аз тогава. – И на мен ми е казвал същото, но не знам какво означава това!
И той ми разказа:
Веднъж надзирателите пребили чичо от бой. Може би имали заповед да го ликвидират. Били го, докато той престанал да мърда. Помислили го за умрял и го хвърлили за храна на свинете. Но било късно вечерта, а по това време рано се стъмнявало. И когато политзатворниците се прибирали по помещенията си, чули стоновете му откъм свинарника. Влезли тайно и измъкнали кървавата пихтия, която бил чичо ми.
Скрили го в помещението. Той храчел кръв. Това не бил първият му побой, по-късно научих от един негов съратник от Лос Анжелис, че и навремето са го пребивали така, тогава заради антифашистката му дейност. Хвърлили го в канавката, на сутринта го намерили някакви хора и го отвели в селото.
Държали го в сурови овчи кожи четиридесет дена, докато оживял.
Сега онези, заради които го бяха пребили някога, били решили на свой ред да го убият за благодарност. Но сред политзатворниците съществувало правило да пазят водача си дори с цената на собствения живот. И така, те рискували в онази нощ своя живот, за да спасят този на лидера си.
На другия ден се разбрало, че трябва да намерят някаква билка, за да спрат храченето на кръв. Едно от момчетата, студент по медицина, се нагърбило с тази задача. Както работели, то се откъснало малко от строя, за да набере билката. Там го застигнал изстрелът на надзирателя, който помислил, че студентът се кани да бяга. В ръцете му после намерила стръкове от билката, с тях лекували чичо и той оживял.
Струваше ми се, че не искам да науча нищо повече. Съзнанието ми се нуждаеше от почивка, душата ми беше препълнена с горчивина и обида. За първи път осъзнавах какво се беше опитал да ми спести баща ми. И се питах какво ли още ми предстои да науча?
Дотук говорих аз чрез своите спомени и спомените на хората, които се осмеляваха да казват истината дори в страшното време, когато паметта беше забранена. Оттук нататък оставям документите да говорят вместо мен. Те също като баща ми са съвсем пестеливи в истините, които казват, но все пак може да се разбере поне хронологията на събитията.
Първият документ е от далечната 1913 година и представлява нотариален акт за закупени чрез посредник земи от дядо ми Тодор Ношков. Това са девет ниви, които той е прибавил към немалкия имот на баба ми, за да осигури децата си, когато пораснат. На 6 декември 1913 година баба ми трябва да е била бременна в третия месец с баща ми, освен него на света вече са били двамата ми чичовци Васил и Никола и леля ми Дона. Васил по-късно е пребит от полицията, баща ми нищо не си спомня за него, образът на много по-големия брат не се е запечатал в паметта му.
Знам, че има и още три деца, умрели като съвсем малки от детски болести, така че от осемте родени от баба ми деца, са останали живи само последните четири.
И втори документ, един изпълнителен лист от 1914 година, който е по-скоро интересен с това, че в началото му стои надпис: " В името на негово Величество Фердинадъ І, Царъ на българите”. Иначе документът е от Бургаския окръжен съд и урежда платежа по просрочена полица, който някакъв човек дължи на дядо ми. Решението на съда е длъжникът да заплати 3000 лева.
Следващият документ е генерално пълномощно за прехвърляне на всички права по закупуване, продажба и ипотекиране на имотите в ръцете на дядо ми. С това баба ми му е дала пълната свобода да се разпорежда със семейното богатство както намери за добре. Някои в семейството ни твърдяха, че това е имало фатални последици за рода. Дядо ми бил голям красавец и жените просто се пъхали в ръцете му. От камък да бил, пак нямало да устои, а той не бил от камък. И започнал да пилее имотите, вместо да ги умножава.
Покана за дело във връзка с неплатен дълг от длъжник на дядо ми през 1915 година е едно от малкото свидетелства, че такъв човек е ходил някога по земята. Няма запазени документи как е завършила преписката.
На 27 септември 1916 година дядо ми пада убит. Или пък не, за това има много различни по храктер сведения, но темата е все така потънала в мъгла. Онзи документален разказ за селото, издаден през 1988 година, твърди, че това е станало в Марсилия. Семейната памет разказва, че дядо е предвождал голяма група бунтовници и е застрелян в престрелка с марсилската полиция. Други твърдят, че е само ранен и спасен в болницата. И че после следите му се губят към остров Крит и Америка.
Каквато и да е истината, навярно няма никога да я узнаем.
Почти четиридесет години по-късно, когато съм се появила на белия свят, на лицето на баба ми се изписала тревога, щом ме погледнала.
- Андрей, това дете много прилича на размирния род на дядо си! – казала тя на баща ми. – То ще следва само законите на кръвта си и ще те напусне някой ден.
- Няма! – казал баща ми с увереност. – Нали тя е смесена с кръвта на мъдри хора от твоя род. Освен това е момиче.
- Послушай ме, не оставай само с него! – настояла баба ми. – Познавам тази кръв, за нея няма прегради, като реши да търси справедливост!
Един препис от нотариален акт от 1920 година с оригинал чак от далечната единадесета, установява имотите, които е притежавала баба ми при брака си с дядо. Това е къща с 3130 квадратни метра двор, няколко немалки ниви и лозе. Предполагам, че с парите от намереното от прабаба ми имане са купени по-късно останалите девет ниви, за които има запазен документ.
От текста не става обаче ясно колко от купените по време на брака им имоти са останали непокътнати след прехвърлянето на всички права в ръцете на дядо.
Тук следват двадесет години затишие. Това е времето, през което баба ми е сама и с труд отглежда четирите си останали живи деца. През този период е интересна само смъртта на дядо Михал четникът през 1924 година, други съществени факти няма.
През 1940 година баща ми вече е на двадесет и шест години, а чичо – мъж на четиридесет, в своята зрелост, както е прието да се казва. Един протокол от тази година говори за разделянето на имотите между баба ми и четирите й деца. Всички наследници получават по няколко ниви, а също и лозя. Друго интересно тук също няма.
Следващите два документа са от изключителна важност, защото свидетелстват за започването на нов етап в живота на семейството. Първият съобщава за това, че жената на чичо ми Марина Ношкова е продала своите имоти, защото за нещо е трябвало голямо количество налични пари. Вторият свидителства, че баба ми, която е станала поръчител на по-големия си син, трябва да уреди един платеж от 1500 лева в десетдневен срок.
И това е всичко.
Нарочно описвам така подробно тези документи, защото те най-добре свидетелстват за имотното състояние на семейството, което е от средна ръка и в никакъв случай не принадлежи към така наречените едри земевладелци с по хиляди декари земя. Тук числото на притежаваните имоти се измерва в стотици, а след разделянето на нивите между наследниците то силно намалява.
Но с какво е толкова интересна 1940 година за двамата братя и съпругата на по-големия от тях? Просто през тази година те започват строежа на своята мелница, имуществото, довело толкова безкрайни неприятности на семейството, че баща ми упорито отказваше да спомене каквото и да е по негов адрес.
Сред документите е и най-ценната моя находка, подробен чертеж на мелницата. Тя не е голяма, за да представлява някакъв крупен индустриален интерес за когото и да е. Четири помещения, едното от които приемно, две машинни, и четвъртото, което е истинската мелница с три камъка. Съоръжението е механизирано, снабдено с немски мотор с вътрешно горене "Ото дойч”, генератори за ток и три мелнични камъка, два за брашно и един за ярма.
В края на 1941 година мелницата е в основни линии готова, машините монтирани, проверките на техническото им състояние водят до разрешение за пускане на мелницата.
Следват преписки от кредитори, които искат моментално издължаване на дълговете към тях, което ще рече, че продадените ниви и семейно злато не са се оказали достатъчни, за да бъде заплатено цялото съоръжение в брой. По-интересна от тях е една преписка за искане на фирмата, продала мотора, да си го получи обратно, защото той явно не е бил платен в срок. От цялата тази размяна на документи става ясно, че двамата братя срещат немалки трудности както по техническата, така и по финансовата част на постройката. Но за тяхна чест те успяват да се справят с всички проблеми, и мелницата в крайна сметка заработва.
Няма запазени много документи от периода 1942-1944 година. Явно братята са прекалено заети с работа, за да се занимават с други проблеми. И ето, идва 9 септември 1944 година, страната е превзета от Червената армия. Настъпва смут, който личи и по една малка бележка на руски език, издадена от коменданта на град Карнобат. В нея на чичо ми се разрешава да притежава кон, именно разрешава, така пише в бележката. Кон, който не може да бъде използван за езда, е обяснено по-нататък.
Още от този малък документ се вижда, че страната попада в друг период от своето развитие, когато вместо разрешения за мелници от новите господари се изисква разрешение да притежаваш кон, магаре, хляб, живота си. Те милостиво разрешават последното. Засега.
Мелницата все така работи, един документ, издаден през 1946 година свидетелства, че всички строителни и технически изисквания са изпълнени от братя Ношкови. Дори през 1947 година те получават бележка за отпускане на резервни части, сита и други спомагателни материали.
И изведнъж една служебна бележка от 1948 година свидетелства, че Деветашкото селско-общинско управление дава настоящия документ на Андрей Тодоров Ношков от село Железник, Карнобатско, в уверение на това, че той е работил като машинист на собствената си мелница от 1941 до 1948 година, за да му послужи при явяването на изпит за правоспособен машинист.
Какво се е случило? Защо по-малкият брат напуска селото и в каква посока се отправя? Документите не свидетелстват за това.
Оттук нататък чичо ми се бори като самотен войн срещу задаващия се на хоризонта ураган. От един протокол с дата 24 март 1948 се разбира, че е станало нещо неразбираемо, което като по чудо е било отменено по-късно. С една дума, дотогава мелницата е запечатана, а от по-късни документи се разбира, че преди това тя е плячкосана, след което изоставена от новата власт като нерентабилна.
С този протокол тя се връща обратно на собствениците, единият от които вече дори не е в селото. Малко по-късно, въпреки, че мелницата не е ползвана през този период от тях, на чичо ми е наложена глоба от 500 лева за неплатени данъци. Новите разбойници не си поплюват, те плячкосват де когото сварят.
Тук преписката за мелницата прекъсва, за да не се възстанови никога повече и от всичко това да остане само онази ръждясала част от мотора и едно толкова страшно с трагизма си писмо на чичо ми, че ще го цитирам по-нататък цялото.
Мислех, че няма да намеря нищо повече за този толкова тъмен за семейството ми период, в който двамата братя един след друг се озовават в Белене. Но чичо ми сякаш е мислил за мен още тогава, мислил е за човека, който най-после ще спре, за да се опита да разбере цялото безумие на живота, и в частност – на едно люшкано като сламка върху вълните на времето семейство, към което той принадлежи по кръв и памет.
Може би мъж от семейството трябваше да свърши моята работа. Ровенето в подобни събития е едно непосилно дори за този пол бреме. Но така е решила съдбата, говорителят на този дом и тази кръв да е жена. Бих сменила съдбата си срещу по-лека, но никой не пожела да ме отмени в задачата ми. Тежък е пътят на избраните за глас и съвест на времената.
Една бележка върху отрязан с ножица кариран лист от тетрадка е документът, за който съм най-благодарна на съдбата. Цитирам го изцяло, защото е кратък, но много съдържателен:
"Бай Никола утре 18. Септемврий 1948 год непременно да се явиш ведно с настоящата бележка в Държавна Сигурност. Правя ти предупреждение за да нямаме неприятност. Трябваш ми за една много важна работа.
Ганчо
Зав. Д.С., подпис, печат на Окръжно управление на Държавна сигурност, Карнобат.”
И така, чичо ми трябва на Държавна сигурност по "една много важна работа” и е предупреден за последващи неприятности при неявяване.
Помислих, че е арестуван още тогава, но се оказа, че греша. В края на 1949 година той все още е на свобода и се явява в съда като страна по някакво дело, призовката е запазена. Тук документите свършват, навярно в началото на 1950 година чичо е арестуван и изпратен в Белене, малко по-късно татко го следва.
От това време няма никакви преписки, само един много любопитен документ от 23 юни 1953 година свидетелства, че Неделя Тодорова Ношкова, моята баба, е подала изложение до Вълко Червенков и то е препратено до Президиума на народното събрание. Какво е съдържал този документ, ще остане завинаги в тайна. Дали чичо ми е бил още в концлагера и тя е молила за неговото освобождаване? Няма да разберем това никога. Но едно поне е ясно, адресът, на който е пратена преписката, е улица "Градинарска” номер 43, моят роден дом.
Как тази бележка е останала непокътната, след като е била пратена до адреса на баща ми, за мен си остава загадка. Навярно е била препратена от него до селото, където по това време може би се е намирала баба ми, и така е оцеляла през превратностите на времето. Или е била отнесена лично от нея там? Защото баща ми щеше да скъса и този документ, ако беше останал в ръцете му, сигурна съм. Няма нито едно писмо, нито един ред дори, нито един документ, който да свидетелства за неговите страдания и ходене по мъките. Той е унищожил тези свидетелства с моята поява в света, без да знае, че това няма да ме спре, а само ще забави пътя ми към истината за едно зловещо минало, от което и той е потърпевша част.
Всъщност, днес мисля, че той се е опитвал само да забави моя ход, не да ме спре изцяло. Да ме изпрати на всяка цена в бъдещето, до което няма да доживее сам. Колко ли вяра в живота се иска от един човек, за да вижда края на една система във времената на нейния най-бурен разцвет? И дали те с чичо ми са се опитвали да спасят кръвта на семейството в мен, а не много повече неговата памет? Въпроси, на които тепърва ще търся отговорите.
Тук не само благославям педантичността на чичо ми, но дори бих искала тя да беше още по-голяма. Той обаче е запазил само най-важното, за което също му благодаря от все сърце. Както и за това, че се опитваше да ми говори, въпреки съпротивата на татко. Без неговите думи нямаше да стана това, което съм, нямаше през един летен ден да отида с неговия правнук в старата и изоставена къща, да накарам момчето да отвори вратата, въпреки катинара на нея, и да седнем двамата да тършуваме в раклата, докато класифицираме до един стотиците документи, останали от чичо след смъртта му.
После, когато дойде време за връщане на земята, аз и дума не дадох да се каже за това документите да се върнат обратно. За мен земята не струваше пукната пара, аз не бях пратена заради нея в този свят, не бях дошла, за да се вкопчвам в този или онзи предмет, а заради истината, записана на тези късчета остаряла, избеляла хартия. Знам, че, съзнателно или не, чичо е чакал да се родя аз, за да наследя тези свидетелства. Знам, защото той винаги се опитваше да ми разкаже историята, дори по времето, когато бях много, много млада и слушах всичко това с половин ухо.
Днес се опитвам да поправя грешката на младостта си, когато проиграх шанса да науча истината от прекия участник в събитията и да получа един самороден къс история в ръцете си. Сега аз трябва да преработвам тонове словесна руда, за да извлека малко информация от нея.
Грешките на младини се плашат на старини, казват мъдрите хора.
От писмото на чичо ме делят само още два документа. Единият е просто страшен за четене. Месецът е март, годината 1953. Протоколът свидетелства за "доброволното” отдаване на цялото имущества на чичо в ръцете на новата власт. Нивите отдавна вече са плячкосани, с една малка като изключение, което показва, че чичо не е пожелал да влезе в кооператива, независимо от терора, упражнен отгоре му. На тази дата е заграбен дворът на къщата, 1.3 декара земя. Последното късче, което може да изхранва семейството на Никола Ношков, концлагеристът от Белене, враг на народа номер едно в село Железник, околия Карнобатска.
И още един документ, за който дълго недоумявах. Станала е злополука, чичо е получил каверна в дроба, иска трудоустрояване. Но нали знаех, че туберкулозата му е получена в Белене? Дълго си блъсках главата над загадката, нима чичо искаше да се трудоустрои по фалшиви данни? Защото заболяването му е документирано и установено.
Дълго мислих, преди да разбера, че той не е можел да напише, че е получил туберкулозата си в Белене. Какво ти Белене, при социализма няма такова нещо, какви ти концентрационни лагери, кой е чувал за тях! Така след всички унижения и падения чичо е бил принуден да твърди, че туберкулозата му е получена при нещастния случай. Който може да е усилил наистина заболяването, но в никакъв случай не го е предизвикал, поне това татко ми разказа.
И ето го накрая писмото. То носи датата 16 януари 1963 година, която някой милостиво е добавил под него, сякаш знаейки, че ще искам на всяка цена да разбера кога е писано то. Слава богу, чичо се е сетил да използва химически молив и така написаното се е запазило почти тридесет години непокътното, с ясен и отчетлив шрифт. Промених само пунктуацията и поправих няколко правописни грешки, но запазих езика му такъв, какъвто е бил през онова време.
"До Предсеедателя на Президиума на Народното събрание София
Молба-изложение от Никола Тодоров Ношков с.Железник Бургас
Другарю Председател
имах моторна мелница, която пуснах в движение /41/ година първо един камък. След една година втори камък и 43 год пуснах 2 камъка с еврика и борато, и то с помощта на селяните-антифашисти. След 9 ти септември потърсих заем от Кооперация потребителна от село Деветак Карнобатско, срещу храна да внасям на същата, защото тя закупуваше храна от гара Церковски, и с договор срещу храна тя ми отпусна исканата сума. За същата сума, която исках с предлог да закупя въглища и масло за мелницата, аз закупих въглища и масло, и почнах да внасям по договора уема от мелницата на кооперацията. Погасих известна част от задълженията, останаха известна част. Но дойде национализация на мелницата и при описа аз описах задължението към кооперацията и други такива. В момента на национализацията, тя ме свари с около три и половина тона въглища, 30 килограма масло. Взеха ми и три тона храна, и работиха до где изгорят въглищата и маслото. И след четири месеца ми я повърнаха като нерентабилна по член 2 от закона.
Обаче всичко, и това, което взеха като работиха, и това, което свариха в момента, отговорникът на мелницата го продаде и прибра парите. А задължението остана пак на мен. Но аз вече бях съвсем гол. Помъчих се да я пусна пак, с нови задължения я пуснах, но с още една заповед пак я запечатват и казват, че е по министерско постановление и нямам право да работя и до днес. Писах два пъти до Министерския съвет да го запитам какви отношения имат с такива случаи, и до днес нямам отговор.
Сега съм принуден да се обърна към вас като върховна власт. Мелницата вече се събори до основи. Синът ми влезе в кооперацията с всичкия ми имот и добитък. Аз останах с 5 декара нива и 1 декар лозе, 1 катър /муле/ и една каруца. Всички наследници се отказаха от мен и от задълженията, всички са на държавна работа и работят за тех си. А аз и другарката ми сме вече на 60 години. Преди няколко дни идва съдия-изпълнител от гр. Карнобат и казва, имаш да дължиш на кооперация Церковски сумата 189.10 лева с лихва 6 % и ми даде 20 дни срок да внеса горната сума, иначе в противен случай ще ти взема, казва, чергите.
Моля ви, разберете добре, откъде да взема тая сума като не мога за храна да изкарам на мен и другарката ми. Моля извинявайте, не ми е желателно да ви занимавам, ако аз не съм изпаднал в това плачевно положение. След като държавата взема всичко от ръцете ми и ме остави в това тежко за мен положение, а продължава да събира старите недобори. Съобщете ми какво да сторя с две голи ръце.
Прощавайте че ви занимавах с тая моя молба-изложение, но съм уверен, че вие като върховна власт ще се погрижите за уреждането на тези текущи сметки. Оставам с почит към всички ви, очаквам за отговор.
С почит
подпис Никола Тодоров Ношков”
За мен е много трудно да коментирам този текст, затова го оставям без коментар. Той сам говори за себе си, но има ли днес кой да го чуе? В едно време, което така шизофренично е заето само със себе си, сякаш всичко започва от него и грешките на историята не се повтарят непрекъснато?
Няма никакви документи повече, само лична кореспонденция. Едно позволително за плетене на оградна мрежа. И едно писмо от съмишленик, в което прочетох следното: "Веднага днес отидох, намерих Минчо, дадох му ващо писъмце, прочете го най-внимателно, говорихме по твоя въпрос доста. Ще вземе грижата и ще ви намери човек, с който да можете да победите, и трябва да победим, да им докажем, че не са прави и само по амбиция не се управлява.”
Удебеляването е мое. Следва подпис, най-отгоре стои датата 3 февруари 1967 и името на селото, от което е изпратено писмото – Устово. По подписа не мога да разбера името на човека, от останалата част на писмото не става ясно и за чия точно победа говори авторът му. Иска ми се да мисля, че дори в това напреднало време на див комунизъм все още е имало хора, които са вярвали, че той не е вечен.
Иска ми се да е така, макар че би било прекалено хубаво, за да е истина. Ако такива хора съществуваха тогава, нашата държава нямаше да се намира днес в положението, в което е.
През 1988 години едно прелюбопитно четиво се появи във всеки дом на село Железник, Бургаски окръг. Облечено в мек син картон, напечатано на една стара и още по онова време вече отречена от прогреса печатарска техника, наречена "циклостил”, то претендираше да бъде първото достоверно четиво за историята и жителите на това село.
Братовчед ми Иван Ношков грижливо беше запазил един екземпляр за мен и ми го връчи веднага, след като прекрачих за пореден път прага му. Той единствен след смъртта на баща си беше напълно убеден, че един ден аз ще напиша нещо за нашия род, и упорито пълнеше главата ми с всякаква полезна информация. Днес имам големи угризения за това, че съм го подценявала цял живот и изпитвах дълго време недоверие към думите му.
Може би не винаги вестоносците идват в словесната форма, която очакваме, но ние трябва да благодарим на небето за всеки от тях. Сега държа тази книга в ръцете си, прелиствам измъкнатите с помощта на внука му документи от старата ни къща, съхранени грижливо от неговия баща, гледам подарения от него портрет на дядовия брат Михал, и сърцето ми се изпълва с безмерна благодарност за тези жестове на щедростта.
Иван се оплакваше, че баба ни го смятала за глупав и винаги го подценявала. Тя викала най-често брат му, когото смятала за по-паметлив, и на него разказвала семейната история. А Иван се присламчвал тихо и слушал отстрани.
Баба ни е била мъдра жена, но и тя не е могла да прецени добре внуците си. От писмата на втория син до чичо разбрах, че той е бил прекалено зает с физическото оцеляване на семейството си и не е имал нито време, нито сили, а навярно и желание да се занимава с други неща. Пиеше доста и имаше сприхав характер, с него трудно се разговаряше за каквото и да е. Освен това умря прекалено млад.
А Иван беше съхранил своята душевна чистота и любов, беше обичал и подпомагал семейството ни, беше вадил вода от девет кладенеца, за да си спомни всички факти, въпреки инсулта, който малко след това го уби. Така и не го попитах дали го прави по собствено желание или това му е завещано от чичо ми. Но каквато и да е истината, благодаря ти, Иване, за всеотдайността. Надявам се, че баба ми е променила своето мнение за теб, когато си отишъл в нейния свят, и е изтрила от очите ти сълзите на обида и огорчение, които често виждах да блестят в тях.
Нека сега се върна към този паметник на социалистическата историография, наречен "с. Железник, Карнобатско, документален разказ”. Там, наред с множеството факти за историята на селото и неговия поминък, има и много изопачения, за които ще стане по-долу дума. Знам, че това не се дължи толкова на недобросъвестността на авторите, а е по-скоро белег на времето, в което те са писали. И все пак текстът е симптоматичен на много места.
На страница 59 от книгата се появава едно много любопитно изречение, което ще цитирам изцяло:
"През 1943 г. кооперацията /става дума за земеделската кооперация "Кошер”, сред чиито основатели е посочен чичо ми Никола, а като по-късен най-активен неин член и баща ми/ подпомага нелегалните и партизаните предимно със стоки от магазина. В този период е най-голямото активизиране на нелегалната борба в Карнобатския край. Есента на 1943 г. задругата оказва материална помощ и на местната бойна група.”
Още тук се натъкваме на първото противоречие на фактите, изложени в книгата, и тези, известни от действителността, а именно – как след като тези двамата са участвали в подпомагането на нелегалните, после са се озовали в лагера на техните противници? Настина парадокс за бъдещите поколения, но не и за нас, които познаваме зловещата система на саморазправа дори с най-близките по мислене съратници на комунистическата партия.
По-нататък от страница 122 научаваме, че " по това време /1931 г./ към земеделската организация е изградена младежка група "Пладне” с председател Андрей Ношков, в която е привлечена по-голямата част от будната селска младеж.”
Дотук добре. А нататък?
Страница 123: "След като Никола Ношков оглавява дясното крило на дружбата, то еволюция бележи и младежкото крило, чийто ръководител става Андрей Ношков.”
С една дума – двамата братя държат властта в цялата земеделска организация на все по-разрастващото се село. Това по-късните диктатори няма никога да им простят.
Страница 124: "...с разрастването на въоръжената борба в Карнобатския край се стига до установяване на връзки на партийните организации с членове на БЗНС. Такава в Железник е установена с Никола Ношков.”
Аха, ясно, това май е преподаваното в час по комунистическа история обединяване на Земеделския съюз с комунистите, което първите ще заплатят в по-късната история на страната с живота на своя водач Никола Петков и многобройни известни и неизвестни жертви от членската си маса.
Който ходи с разбойници в гората...
Страница 127: "В годините до началото на въоръжената борба като цяло с най-прогресивни проявления са представителите на младежката кооперативна група и на въздържателното дружество: Вълчо Динев Желев, Тодор Минчев Христов... Андрей Тодоров Ношков...”
Започва да става все по-интересно. Баща ми е посочен сред най-прогресивните, според представите на комунистите, младежи в селото. А е ясно как победилите диктатури определят прогресивността на този или онзи – според това доколко той е допринесъл за тяхното установяване. Горките бедни, наивни, с помътени мозъци младежи! Един много по-възрастен от мен познат по-късно цитира следната максима: "Който на младини не е на ляво, няма сърце, който и след това остане на ляво, няма акъл.”
Хубава максима, поне показва, че горецитираните младежи са имали сърца. Но да видим какво става по-нататък с тези техни сърца.
Изведнъж на страница 135, разказваща за втората половина на 1943 година цъфват и имената на двете ми лели – за пръв и последен път в книгата.
"В нелегалната борба като ятаци се включват и жените: Добра Велкова Стоянова, Добра Тодорова Петкова /бивша Ношкова/ ... Дона Тодорова Петкова /също бивша Ношкова/....”
Вижда се, че приносът им е доста скромен, нещо повече, май доста имагинерен, защото от есента на 1943 до есента на 1944 има точно една година срок. Та двете "ятачки” за тази година после доживотно получаваха пари и привилегии, докато братята им рискуваха живота си до Девети, а после – още повече рискуваха да загубят същия този живот в концлагерите, основани от такива като сестрите им.
И на същата страница по-долу:
"В концлагер попада и Андрей Тодоров Ношков, заради опита му да нанесе побой над кмета Тодор Христов. Общо взето до 9 септември 1944 година Андрей Ношков е с прогресивни разбирания и има принос във въоръжената борба, като от него е взета и пушка за нелегалните.”
Ето, това вече е изречението, което буди най-голямо недоумение у читателя. Каква е тази власт, която праща в концлагер баща ми, защото се опитал да набие кмета? Няма ли за това затвори, съдилища, та той трябва да се озове непременно в някакъв концлагер, където се пращат само политически фигури, както е известно на цял свят.
Ето я първата лъжа, която противоречи на всичко, казано за баща ми дотук: че той е прогресивен, според комунистическите тълкувания на понятието, че е включен заедно с други младежи в събитията заедно с тази партия, а накрая профашистката власт го праща в концлагер заради някакъв си там опит за побой.
Всъщност, още тук прозира желанието на авторите да омаловажат заслугите на баща ми за идването на тази власт, не че не му се пада заради огромната му наивност.
И после идва пояснението, че до 1944 година, общо взето, разбира се, баща ми е бил с прогресивни разбирания. И после, о чудо на чудесата, той губи тези си разбирания само за една нощ, и на десети септември се събужда кулак, враг на народа и кандидат за курорта на смъртта Белене.
Интересно как става това, дали поради намесата на някакви извънземни, изтрили информацията в паметта му или подменили го с някакъв друг злонамерен робот с антикомунистически убеждения? Или пък нещо в самата дата куца? Не, това е невъзможно, знаем, че партията не греши, а освен това е права, дори когато греши.
Тук няма да се спирам повече на тези безумия на комунистическата догма, на нейната малоумна риторика, достойна за предучилищната възраст на човечеството, но оказала се в действителност един непресъхващ извор на смях в продължение на няколко човешки поколения.
От страница 139 научаваме, че вечерта на 8 септември баща ми и група младежи се събират, за да вземат решението за пристъпване към преки революционни действия. Видяхме докъде доведоха те страната ни половин век по-късно.
А на страница 140 се казва, че ”за първи отечественофронтовски кмет е избран Андрей Тодоров Ношков”.
Толкова. Нито дума повече за него.
Съселяните му разорават синори, основават нови земеделски кооперации, радостен труд цари навсякъде, всички от доброволно по-доброволно отдават на властта и последната си риза от гърба – нали така са ги учили в час по вероучение учителите им дотогава.
Впрочем, този предмет веднага е изличен от учебната програма, затова по-късно новите възпитаници на системата не искаха да дадат и една тенекиена паричка на ближния си. Въпрос на обучение.
Но какво става с баща ми, след като така бързо загубва прогресивните си разбирания, а пушката му е вече в ръцете на нелегалните? Ами те просто я насочват към него и под строй го откарват в Белене. А за да не се чувства самотен, преди това там е закаран и по-големият му брат.
Но за този факт в книгата няма нито ред написано. Направо е странна тази амнезия, която обхваща комунистите от поколения наред, когато им се споменат такива странни понятия като "Държавна сигурност”, "концлагер”, "Ловеч”, "Белене”, "Гулаг”, "Чернобил”, "Георги Марков”, "Сахаров”, "Солженицин”, "репресирани”, "свине-човекоядци”.
Та това е историята със загубата на разбиранията от страна на моя баща. Но докато той и чичо ми загубиха само "прогресивните” от своите, то комунистите след падането си от власт загубиха цялата си памет отпреди 9 септември 1944 година. Та сега се налага да си я припомнят, като строят паметници на диктаторите си, за да има къде да водят после пионерската си организация на поклонение.
Защото е известно, че историята обича да повтаря грешките си, а освен това тя е голяма шегаджийка, та не е чудно още някой и друг цар да се зададе отнякъде и да установи нейна диктатура отново. Още не сме имали време да разучим наследниците на Батемберг, Аспарух, Борис Втори – кой знае какво са ни приготвили пък те като изненада?
Баща ми така и не се примири с моята емиграция. Той не искаше да разбере, че само така мога да му осигуря един сносен живот. Мисля, че предпочиташе да живее зле, но аз да съм край него.
Но не ме тормозеше така, както някога майка ми ме беше тероризирала да се върна обратно в родния си град, когато един ден си взех куфара и тръгнах за София. Тя пророкуваше апокалиптични картини, виждаше ме мъртва от глад, болна, затънала в мизерия и неудачи. По едно време спря да ми праща пари, но аз вече работех и можех да се издържам сама. Баща ми, като разбрал, че тя е спряла издръжката ми, веднага й наредил да започне да я праща отново.”Няма да оставяш момичето без подкрепа, защото ще пропадне! На женската челяд трябва да й се помага цял живот! Един мъж винаги ще се оправи, но жените имат много по-малки шансове на този свят! Да не съм чул, че си спряла да й пращаш пари!”
Ако не беше тази финансова подкрепа, нямаше да издържа да работя и уча едновременно. Бях се прехвърлила задочно обучение, за да мога да отида в София, така изкарах две години, като пътувах до Варна, докато напълно се разболях от преумората.
Тогава се запознах с мъжа ми и той предложи да се прехвърля обратно редовно обучение в София. Съгласих се, загубих една година, но отново бях само студентка и можех да се занимавам с творческа работа. Чувствах се уверена, че татко няма да ме изостави, при едно от завръщанията ми в Бургас, той беше казал:
- Учи колкото искаш, докато учиш, все ще те издържам, само да съм жив. И докато ти трябвам, ще живея.
Така си позволих след първото си образование да запиша второ, той продължаваше да ми праща пари, докато му казах, че вече нямам нужда от тях. Мъжът ми беше емигрирал междувременно и поел издръжката ми.
Когато и аз напуснах страната, нещо в него се срути. Мисля, че намрази Германия, смяташе я за опасна съперница, която няма да ме пусне обратно. И тя победи в крайна сметка.
Но поне материално успях да му създам един хубав бит, той разполагаше с четиристайно, отлично уредено жилище, а в съседния апартамент живееше брат ми със семейството си, което се грижеше за него. Разхождаше се по цял ден в градинката, имаше много приятели, с които да говори за политика, но накрая почна да не дочува и диалогът с него стана много затруднен.
Поради лекарска грешка бяха спукали едното му тъпанче, и то на здравото му ухо. Той чуваше вече само с другото, което и преди беше болно.
Когато навремето го посетих в болницата и попитах как е могло да стане така, и какво ще правим сега с този лекар, той само махна с ръка и каза:
- Абе, карай, не го закачай човека, няма да живея с орлите я!
Вечният опрощаващ, мъдрецът на семейството, той беше простил на своя пореден мъчител – глупавото и некадърно социалистическо докторче, което тогава го беше докарало до припадък от причинената болка.
Ето, това никога не можах да си обясня у него – примиренчество ли беше то или осъзнаване на преходността на всичко материално в този свят?
Само за едно не можехме да се разберем, аз исках той да проговори накрая, а той отказваше дори тогава, когато мълчанието му не струваше вече пукната пара. Други, които не бяха преживели и една хилядна от неговия ад, вече се тупаха в гърдите наляво и надясно, плачеха като неспоходени от мъж вдовици, тръшкаха се по всяко загубило властта политическо величие, сякаш то беше присъствало в леглото на майките им в нощта на зачатието им.
Баща ми запазваше своята хладна дистанцираност, само по време на изборите се довличаше жив или мъртъв до изборните урни, за да гласува за Земеделския си съюз. Последният път снаха ми през смях разправяше, че повече го намирала паднал на земята, отколкото вървял, но се добрал до урната и отново гласувал.
Ето, и това е нещо, което никога няма да разбера – тази преданост докрай, тази вяра на Дон Кихот, че нещо в тази страна скоро ще се промени към добро. Да, само идеите могат да правят чудеса с хората, лъжите никога не възпитават подобна устойчивост.
Веднъж се ядосах от мълчанието му и казах:
- Татко, ти се опитваш да ме направиш нихилистка, която не знае нищо за историята на семейството си и страната си.
- Да, ама си една жива нихилистка! – засмя се той, после добави сериозно: – Научил съм те как да търсиш истината, глава на раменете ти съм дал, образовал съм те. Нататък ще си намираш отговорите сама. А мъртвите не говорят, от тях няма да научим нищо повече.
Но аз не приемах аргументите му. И канех братовчедите си на гости, те говореха; всъщност, никога не бяха спирали.
Така веднъж Петко, най-малкият син на чичо ми, дойде у дома на гости и стана дума за нашата загинала братовчедка. Казах му, че съм я обичала, но той заклати глава и развенча мита за нея:
- А знаеш ли колко пъти тази твоя любимка писа доноси срещу мен в училището – че съм син на човек, лежал в Белене. И те ми поставяха само слаби оценки, за да ме накажат заради баща ми.
Стана ми болно от това, което чух. Тогава мислех още, че мъртвите не носят отговорност за своите постъпки, и за тях трябва да се говори само добро.
Днес не мисля вече така.
- И друго ще ти кажа – твоят свако, мъжът на по-голямата ти леля, имаше някога един брат. Той много мразил навремето баща ти, защото чичо бил човек с голям авторитет. Та този мръсник шест пъти ходил в Държавна сигурност, за да настоява да арестуват баща ти, докато накрая го направили.
Няма що, в хубаво семейство, в хубав свят бях попаднала!
- Какво стана с него после? – попитах аз, когато се съвзех от удара.
- Обеси се! – каза братовчед ми злорадо. – Като Юда, съвестта му го уби.
В моя град, на самия му център, се издига една многоетажна сграда, построена през новото старо време. Отвън – нищо забележително, сграда като сграда, с балкони, безвкусно построена като цялото строителство на това време. Забележителността й започва, когато влезеш вътре в нея, тогава виждаш, че тя се охранява, че на входа й стои един добре охранен човек, чието лице е разядено от дългогодишно акне. Дебелият му врат движи една едра глава, която подозрително и отвисоко гледа всеки влизащ и излизащ посетител.
По една случайност познавам този човек, който сега е охрана на сградата. Неговият баща беше преди години началник на моя, работеха заедно по построяването на Нефтохимическия комбинат извън града. Как от момчето, което се увличаше от математика и идваше понякога на гости у дома ни, беше станало охранителен бос, за мен това щеше да си остане една от загадките на света.
Но да се върнем към незабележителната отвън сграда, разположена на толкова централно място в града. Тя е притежание само на един човек и на неговото семейство. На жена му, дъщеря му и внуците му. Вътре се намира редакцията на един проспериращ вестник, списван от няколко журналисти, мои колеги, които познавам от години. Шеф на вестника е дъщерята на стопанина на този дом.
Това е домът на най-уважавания човек в града: босът на местната мафия.
Бях дванадесетгодишна, когато на горния етаж на къщата ни се засели едно младо семейство. Жена, мъж и малко момиченце. И двамата бяха много красиви, детето също беше хубаво като тях: с къса руса коса, с кафяви очи, с бяла, много нежна и чиста кожа. По цвят приличаше на баща си, но беше взело красивите черти на майка си, която беше рядко срещана хубавица – с невисоко, но много стройно тяло, с тъмнокафяви очи, с гладка матова кожа, с естествени, наредени като бисерна огърлица прави зъби.
Обличаше се с вкус, работеше в кореком и имаше достъп до модерни дрехи. Никога не съм я виждала отпусната, развлечена, дори у дома си изглеждаше като току-що слязла от кориците на каталозите "Некерман”.
Семействата ни се сприятелиха. Обичах да им гостувам, те бяха мили, любезни, винаги добронамерени. Често се спирах да говоря с момиченцето или с баба му, която им гостуваше от село, и чието лице още носеше белезите на красотата, която сега се беше предала на внучката.
Хресвах тези хора. От всички обитатели, които се смениха на горния етаж на къщата ни, те бяха единствените, с които имахме приятелство. Дъщеря им растеше буквално на коленете ми. Детето идваше у дома, сядаше в скута ми и мълчаливо се сгушваше в прегръдките ми като малко коте, докато аз учех поредния си урок. Беше кротко, не ме притесняваше с нищо. Просто си седеше мълчаливо и търпеливо ме чакаше да свърша с четенето, за да ми остане време да поиграя с него.
Не беше умно, но красотата и кротката, лъчезарна душа компенсираха липсата на интелект. Аз го харесвах, харесвах компанията му, добротата му, никога не съм му отказвала достъп до дома си. Въпреки голямата си заетост, за него намирах някакси време – така е винаги с нещата, които харесваме. Споменът за това момиченце после дълго топлеше душата ми, дори когато то не живееше вече в къщата и не го виждах край себе си.
Един от светлите спомени на моето детство.
Аз бях млада, а то – мило като малко питомно зверче с лъскава козина и топли очи. Бъдещето все още предстоеше и на двете ни. Аз не познавах това бъдеще, то също.
То още не знаеше, че един ден ще стане дъщерята на боса на местната мафия. Аз не знаех още, че държа в скута си дъщерята на боса на местната мафия.
След няколко години семейството купи нова къща и напусна горния етаж на нашата. Новите хора, които се настаниха в нея, бяха стари и бездетни.
Майката на момиченцето беше уволнена от корекома, говореше се, че злоупотребила с голяма сума пари. За бащата се чу слух, че е ченге.
Аз все още продължавах да посещавам жената в центъра на града, където тя работеше вече като продавачка в един павилион. И все така живо се интересувах за момиченцето, което никога повече не видях.
Изминаха още няколко години и на една екскурзия срещнах бащата на моето момиченце. Беше остарял, но все още хубав мъж, а аз бях вече осемнадесетгодишна. Той не ме позна и започна да флиртува с мен, да ме кани да отидем в някой хотел заедно.
Отказах му, после уж невинно попитах за дъщеря му. Той изведнъж ме позна, сконфузи се и бързо изчезна от компанията ни. Тогава за последен път видях бъдещия бос на местната мафия.
В един средно голям град като нашия хората са много обвързани и се познават добре. Бях вече студентка в столицата, когато през една ваканция се върнах в града си и майка ми ми каза, че срещнала майката на моето момиченце. Тя й казала, че момичето вече е омъжено за заместник главния редактор на градския ни вестник. Майка ми ме попита дали познавам този човек и какъв е той.
За съжаление, познавах само единия от заместник-главните редактори. Той беше възрастен човек, с няколко неуспешни брака. Беше се опитвал навремето да флиртува с мен, беше ме канил в редакцията си, беше се опитвал да ме прилъже с обещания за публикации. Знаех за него, че е много неспособен журналист и дължи назначението си във вестника на членството си в партията, че заема някакъв висок пост в нея, а освен това е ченге. Тази дума щеше често да се явява в младостта ми, аз вече знаех какво означава тя и се пазех от подобни хора.
Беше рядко противен човек, не беше възможно моето момиченце да се е омъжило за него.
За другия заместник знаех, че е млад. По-късно дори се запознах с него, после той се напи и тръгна да ме изпраща. Бях любезна, защото мислех, че той е мъжът на моята красавица и се надявах от него да науча нещо за нея. Радвах се, че толкова й е провървяло, хубостта понякога има късмет в живота, независимо от липсата на други качества. Бях сигурна, че хлапето се е превърнало в същата красива жена като майка си.
Сега гледах този също много хубав млад мъж, който беше неин съпруг, и се опитвах да си представя как изглеждат отстрани като двойка, колко ли са красиви децата им. Той носеше венчална халка на ръката си, нямаше начин да не е съпругът.
Когато влязохме в тъмния парк, той ми налетя. Внимателно го отблъснах от себе си:
"Виж какво, глупак такъв – извиках му – знаеш ли, че познавам жена ти и ще й кажа какво правиш. Тя е израснала край мен като дете, да не си посмял да й изневеряваш!”
Той ме погледна недоумяващо, после нещо просветна в пияния му мозък и той каза:
"Не е възможно, жена ми е родена и израснала в столицата, а ти си от този град, нали?”
"Ти не си ли съпругът на...?” – попитах аз и назовах името на моето момиченце.
"О, не! – отговори той и се изхили гадно. – Тя е омъжена за другия заместник, май му е пети или шести брак.”
Щях да падна от изненада. Набързо пресметнах разликата във възрастта им, беше повече от тридесет години. Този човек излизаше в пенсия след няколко месеца.
"Не е възможно! – извиках възмутено аз. – Та той е почти старец, а тя съвсем младо момиче!”
"Е, какво от това! – изхили се отново младият мъж. – Баща й я продаде заради връзките и парите на онзи.”
Тръгнах си, дори забравих да се сбогувам с онзи човек. Обзе ме страшен гняв, после ми се доплака. Може и да съм плакала. Безпомощно се тресях от възмущение – сякаш мен бяха омъжили за този човек с вид на селски бандит, с червендалесто квадратно лице и тлъсто туловище. Не можех да разбера този свят, не можех да се примиря с неговата уредба. Чувствах се като изнасилена, като ограбена, някой беше посегнал на най-красивия ми детски спомен, беше го омърсил.
Следвах вече второто си образование в Журналистическия факултет в столицата, когато на един изпит моят курсов ръководител ме попита от кой град съм родом. Когато му назовах името на града, той внезапно ме попита дали познавам... моето бившо момиченце.
"Да! – отговорих с неохота аз. – Живяхме в една къща известно време!”
"Изпитвах я предиобед. Нищо не знаеше, както винаги. Но й дадох изпита, нали е съпруга на колега. Много глупаво момиче, но мъжът й е ченге. Набута я да следва журналистика и трябва да й дадем диплома.”
За пръв път се разбунтувах срещу красивия си спомен, обзе ме гняв и огорчение. Но знаех с кого си имам работа, то беше част от сделката, в която русото дете беше само стока за продан. После си казах, че това ще е навярно таванът на възможностите й, че едва ли ще чуя за нея нещо повече от факта, че дипломата й събира прах в някое чекмедже. Аз все още бях много непрозорлив човек, все още живеех с илюзиите, че дарбата има някаква стойност в един омърсен до мозъка на костите си свят.
Навремето, когато майка ми ме попита след завършването на средното ми образование, каква искам да стана, аз й отговорих без да се замисля:
"Писателка!”
Тя ме погледна стреснато и после промълви едно изречение, което никога няма да забравя:
"Как ще станеш писателка, ние нямаме никакви връзки!”
"Нали имам талант, за какво са ми връзки!” – възкликнах ядосано аз.
Но тя ме гледаше, както се гледа тежко болен човек, и само клатеше глава.
По-късно започнах да проумявам нейната горчива житейска мъдрост, натрупана от десетилетните сблъсъци с една корумпирана до дъното си социална система. Моят талант само направи още по-тежък живота ми, а неспособността ми да правя каквито и да е компромиси със съвестта си го превърна в ад.
Някъде по онова време трябва да е започнал възходът на бъдещия бос на мафията. Бракът на дъщеря му му е осигурил достъп до среди, в които той иначе нямаше никакъв шанс да попадне.
Историята с момиченцето завършва много поучително. Десет години след Промяната в центъра на града ни, като среден пръст, забит в небето, се издига цитаделата на мафията. На пропуска долу стои един неуспял математик, който днес е забравил всички други уравнения, с изключение на уравнението на калашника. Достъпът до дома е забранен за простосмъртни. Преди време някаква враждебна групировка се опита да взриви колата на боса заедно с няколкото му внучета от пенсионирания бивш номенклатурчик.
Разбира се, дъщерята на боса е разведена, един загубил властта си съпруг няма място в подобно семейство. Сега неспособната да напише и два реда дипломирана журналистка е шеф и притежател на вестник.
А аз все така се питам докога ще чакаме небето да свърши нашата земна работа, да въздаде справедливост в света, в който хората трябва да въздават справедливост? Не е ли много бавен този път на възмездяване на злото, не е ли в него причината от столетия да се влачим непрекъснато на опашката на историята и да ни управляват все хищници?
Докато още можеше да се държи на краката си, татко ходеше на вилата – уж да работи. Но всъщност заспиваше там, изтощен от пътуването, и се прибираше надвечер, за да си приказва с мен до сутринта.
Веднъж на тръгване натам той повдигна отново въпроса за моето завръщане.
- А кой ще ни храни? – попитах аз.
- Ще живеем с моята пенсия – каза той.
Беше загубил напълно представа за реалността и не знаеше, че неговата пенсия няма да стигне да платим дори тока на едната от стаите през зимата.
- Не говори глупости! – троснах се аз ядосано. – Не знаеш животът колко пари струва днес.
- Ама аз съм производител! – каза гордо той. – Ще ти докажа.
И замина.
Вечерта се върна късно. Носеше две тиквички, които беше набрал от градината. Още с влизането си ги размаха под носа ми.
- Ето, казах ли ти, че съм производител. Тези тиквички са от моята градина, сам съм ги сял. Сега ги опържи да ядем, утре пак ще има. Да не разправяш, че не мога да те храня.
Чудех се да се смея ли, да плача ли. Знаех колко искаше да съм край него в последните години от живота му, но това беше невъзможно. Нямаше шанс да оцелеем заедно, безработицата щеше да ни убие. Дали разбираше все още нещо от реалността, когато парите вече идваха от нас? Дали знаеше, че няма да оживее нито ден, ако двете млади семейства у дома не работехме така здраво?
Дори тиквичките не ги беше посадил вече сам, това бяха направили брат ми и снаха ми напролет. А освен това бяха напълно увяхнали, сигурно ги беше забравил под слънцето, когато умората го е съборила и е заспал на стола под асмата.
Изхвърлих ги, те не ставаха вече за нищо. И тръгнах към денонощния ресторант, за да му купя някаква храна.
Той никога не се съгласи да ходи с бастун. Беше вече много стар и често падаше на земята, препъваше се, едва влачеше краката си, но отказваше всякакви помощни средства.
- Да ти купя най-после някакъв бастун! – шегувах се аз. – Дойде ли времето да ти припомня колко е хубаво вън на снега?
Той се смееше от сърце, но отказваше. Бил млад още, пъргав като момче на двадесет години. Скоро щял да почне да лети, бастунът само щял да му пречи.
До осемдесет и осем години, когато праведната му душа отиде при своя създател, той нито веднъж не пожела да ползва каквато и да е помощ от когото и да е. Никога не го видях с бастун в ръцете, така че моята закана да му дам един ден добър урок не можа да се осъществи. А и на какво ли повече можех да го науча аз, той беше взел всички изпити за небето още преди да се родя на света.
Веднъж леля ми пристигна с много лоша новина. Свако ми, мъжът на по-голямата й сестра, се беше самоубил. Точно като брат си, обесил се с въже. Не могъл да понесе самотата след смъртта на жена си.
Но аз намерих друго обяснение в гнева си.
- Убила го е гузната му съвест! – повторих аз думите на братовчед си, който беше идвал у дома само преди ден. – Брат му шест пъти ходил в Държавна сигурност, за да предава баща ми. Това ви чака всички, които предадохте семействата си.
Тя много се засегна, искаше да се върне обратно и да не се качи при баща ми. Казах й, че ми е все едно дали ще идва у нас или не. Тя все пак реши да се качи горе.
Докато правех кафето за двамата, чух я да се оплаква колко е обидена от моето поведение.
- Не знам, аз не съм й казвал нищо! – увери я баща ми. – Братовчедите й все я информираха, и сега трябва да са те. Е, моята уста я запушихте, ама не можете да запушите устите на всички. Един ден истината за вас ще излезе наяве.
- И вече никаква комунистическа пропаганда, като идваш тук! – озъбих й се аз, докато поднасях кафето. – Защото повече няма да прекрачиш този праг!
Тя мълчеше, баща ми също не каза нищо в нейна защита.
Време беше да им покажем, че търпението ни се е изчерпало и истината е извадена на дневна светлина.
Повече не я видях, не че нещо съм загубила от това – можех да си прочета вестниците сама. Но едва ли щях да си купя глупавия вестник на нейната преименувала се вече поради гузна съвест партия.
При едно от завръщанията ми в родината се случи да отида в новия клуб на писателите, помещаващ се тогава в Къщата музей "Яворов”. Там имах среща с моя приятелка, искахме да пием кафе и да поговорим. Тогава тя ме запозна с един възрастен човек, когото дотогава познавах само по име.
Човекът беше от една порода, която бе изчезнала с течение на времето от страната ни. Крехък, фин, интелигентен, с излъчване на някакво тихо достойнство. Приличаше по нещо на баща ми. Казваше се Георги Мицков, преводач и писател. Заговорихме се за Хьолдерлин, имах проблеми с разбирането на неговата поема "Архипелагът”, искаше ми се да я преведа, а тогава не знаех така добре езика, че да разбера всичко на диалекта и старонемския, на който беше написана тя.
Той обеща да я преведе заради мен, после се срещнахме още веднъж след време, не беше забравил. Преведох я, извика отдалече, после се заговорихме за други неща, забравих да попитам къде е публикувал превода.
На излизане от кафенето моята приятелка каза нещо, което много ме удиви:
- Фин човек, нали? И един от наистина репресираните.
"От наистина репресираните”, така каза тя. За да го отдели от масата псевдогерои, които днес отново си смучеха биографиите от пръстите.
По същия начин техните бащи бяха смукали своите след Девети, за да се нагодят към новите господари и дългото управление в условията на диктатура. Днес синовете им заемаха техните героични пози, за да се инфилтрират в новите управленчески структури и да се окажат отново на баницата. Всеки измъкваше от джоба си по някой факт, един бил въвел структурализма, на друг баща му слушал тайно "Свободна Европа”, трети шефът му го погледнал накриво през социалистическо, четвърти пък бил репресиран от новото време, защото му отнели постовете и привилегиите.
Така те се деляха на "наистина” и "на лъжа” репресирани. Истински репресираните не интересуваха никого, те бяха мъртви, забравени, пренебрегнати. Постовете бяха раздадени отново на онези, които викаха най-силно за себе си.
Има едно просто правило, по което лъжата за това време може да бъде отделена от истината. Тези, които наистина се разграничаваха от диктатурата, не поискаха след края й никакви привилегии за себе си и семействата си. Те не са заемали нито преди нея, нито след нея каквито и да е постове. Не са напускали страната по посока на капиталистическа държава, а ако това се е случило, не са се върнали обратно в нея. Повечето от тях не са имали възможност да упражняват професиите си, сред "политическите” мнозина бяха бивши офицери от царската армия, принудени да вегетират като работници по производствата. От останалите бяха отнети вякакви средства, с които можеха да прехранват себе си и семействата си. Тези, които бяха репресирани в последните години на системата, задължително бяха уволнени от работните си места, бяха в черни списъци, които отново не им позволяваха да практикуват професиите си.
Всички останали принадлежат към "лъжерепресираните”, те могат да измамят народа си и своите началници, но не и нас, които преминахме през школата на комунизма и неговата репресивна машина Държавна сигурност.
Днес навсякъде по света и у нас лъжците отново вземат превес. Последната шепа пръст е хвърлена върху гроба на истината. Нещо, което ми нашепва, че тази страна няма да се оправи и през следващите петдесет години от живота си. Както каза един познат, "нейните основи са построени на пясък”, защото истината за нейното минало не е разкрита и виновниците за нейното състояние не са нито морално, нито съдебно наказани.
Бях само от няколко дни в страната, и вече ме поразяваше дълбочината на нейното падение. То беше тотално, положението – неспасяемо.
От една кръгла маса, текстът за която беше публикуван, научих следното за Държавна сигурност: "Искам да ви кажа, че ДС адски се интересуваше кой какво точно гадже води в кръчмите, в привилегированите гета – клуба на писателите, клуба на преводачите и клуба на журналистите. Адски се интересуваше, защото какво – гледаш, пишеш доноси и воайорстваш. Хората в крайна сметка си живеят нормално. "Не стига че ги преследвам, ами те имат и гаджета. Отвратително!”
Призля ми от този герой на кръчмите, когото Държавна сигурност беше следила заради гаджетата му. От пръв поглед се виждаше, че друг принос срещу тоталитаризма той няма. Бях чела от него няколко толкова напомпани статии за досието му, в което той се изкарваше едва ли не пръв борец срещу системата, защото бил въвел структурализма в страната.
Истината беше, че това тенекиено момченце и доморасло плейбойче на комунизма беше дясна ръка на един член на Политбюро на БКП във време, когато системата бе толкова стабилна, че никой не можеше да я поклати ни наляво, ни надясно; и приятел със сина му до ден днешен. Че посрещна Новото старо време като редактор в най-престижното му литературно издателство. Че издаде в същото това издателство любовницата си, а после й кумува. Че беше приятел с мнозина силни на деня и сменяше политическите си пристрастия според новите господари, като малко преди те да загубят властта се отказваше от тях, започваше да ги ругае и се прилепваше към новата политическа сила.
А Държавна сигурност го беше следила заради всичко това.
Баща ми тя следеше заради съвсем друго.
В един от уебежедневниците ни пък прочетох следното:
"От времето, когато майките ни варяха лютеница зад блока, а бащите ни се заключваха из кухните, търсейки някакви по-свободни европейски вълни, са изминали само две-три десетилетия.”
Напуши ме такъв зъл смях, че щях да се задавя. О, мамини бунтарчета и безстрашни борци срещу комунизма, въоръжени с лютеница и заключени в кухните бащи! О, перверзни герои на Новото старо време, които разлагахте комунистическата система, като изчуквахте жените на своите приятели!
Постоталитарното ни общество се оказа по-безпаметно и от старото, когато истината и спомените бяха забранени. Тази липса на памет ви допусна до високи постове и незаслужени привилегии, за да продължите да разпространявате навсякъде още десетилетия наред своята безпринципност и подлост.
Дванадесет години по-късно властта в страната и извън нея беше вече разпределена между наследниците на комунизма и Държавна сигурност. Те бяха внедрени навсякъде по най-важните й постове.
Навремето бях свидетелка на един парадокс, за който дълго време се бях заблуждавала, че е от културен порядък. Често минавах през книжарниците и винаги се натъквах на неимоверните количества книги от един и същи автор. Те никога не се продаваха и стояха прашни по витрините на книжарниците, докато накрая милостиво ги претопяха за тоалетна хартия. За тях никой, дори и най-отявлените блюдолизци на режима не пишеха рецензии, никой не ги споменаваше в годишните си отчети, официално такъв автор не съществуваше. Беше чудно тогава защо толкова често и в такова голямо количество издават книгите му.
Дълго се измъчвах от този парадокс, преди да се реша да попитам един колега:
- Кой е този графоман Гогов и защо виждам така често книгите му, а никой не пише и дума за тях?
Моят колега се разсмя, след това отговори с тих глас:
- Гогов е полковник от Държавна сигурност и шеф на отдела за задграничните паспорти. Той самият пък се смята за поет. От него зависи дали ще те пуснат да пътуваш към западна държава или не. Затова като някой от нас иска да излезе в чужбина, пращаме един от хората си при него и той му казва: "Полковник Гогов, нашата литература отново се нуждае жизненоспасително от Вас. Чувства се глад за Ваши творби на пазара. Дайте нов ръкопис!” И полковникът вади веднага нов ръкопис от бюрото си, а срещу това дава подписа си за излизането на нашия колега зад граница.
Тогава ми стана толкова зле от чутото, че и до ден днешен помня гадното чувство, което усетих в устата си. Това беше една от най-противните търговии, за които бях чувала, а бях чувала за много противни търговии в това общество. Но все мислех наивно, че литературата остава незасегната от тази поквара. Оказа се, че Писателския съюз купува чрез тези безумни книги задграничните пътувания на своите членове. И че литературата е същата търговия, каквото е всичко останало в империята на злото.
Всеки от нас живее с илюзията, че колкото и да са зле нещата в страната му, в неговата област остава все още нещо чисто. И това е обяснимо, защото кой би могъл да работи и създава творби в една помийна яма? Но истината се оказва както винаги друга – когато самата държава е една помийна яма, в нея не могат да останат чисти места в който и да е бранш.
Наивността в мисленето на нашата хилава демокрация беше, че като се премахнат условията за дадени отрицателни явления, те ще отпаднат автоматически и няма да създават повече проблеми на новите правителства. Но това се оказа илюзия, защото хората бяха останали същите, а новите управници не създадоха нито достатъчно ефективни, нито каквито и да е било закони, които да ограничават властта на подобни динозаври от миналото. Напротив, те седнаха на една маса с тях, легнаха в общо легло, играеха на скарани с тях пред народа си, но всъщност преговаряха единствено за разделянето на плячката.
В това свободно от отговорност и така безгрижно време полковник Гогов се преквалифицира, а неговата мощ не само че не намаля, но дори се увеличи.
И как иначе – архивите бяха унищожени, агентурното минало на служителите от Държавна сигурност – скрито. Мнозина в страната ни се заблуждаваха, че изгарянето на документите след промяната беше имало за цел да прикрие престъпленията на комунистите и надзирателите в концлагерите, но това беше заблуда.
След половин век диктатура палачите бяха отдавна при своя създател и не можеха да бъдат потърсени за каквато и да е отговорност.
Изгарянето на архивите имаше за цел да прикрие идването на власт на техните деца и внучета. Те съвсем съзнателно бяха държани настрана от управленческите структури и членство в комунистическата партия по време на диктатурата, и с умисъл бяха внедрявани единствено в средствата за масова информация и културата. Техните биографии трябваше да останат чисти, за да могат да поемат управлението на страната ни след смъртта на бащите си и дедите си.
Прероденият Гогов работеше днес на Запад. Беше настанен в "Би би си” или "Дойче Веле”, в "Свободна Европа” или посолствата на страната, и оттам определяше вече нашите граници и степени на свобода. Сега той не зависеше от писателите, за да издава своите произведения, защото ги издаваше сам в институцията, където работеше, и под прикритието на нейното име. Само интелектуалците зависеха все така от него по отношение на хонорари, издания и пътувания извън страната.
Скрит зад широкия гръб на престижната си служба, той тиражираше своите анемични "естествени романи”, осигуряваше им популярност, използвайки принципа "ти на мене, аз на тебе”. Глупостта и дребнотемието в тях бяха същите, само стилът на полковника беше станал къде по-витиеват.
Гогов се беше образовал. В по-далечното минало той излизаше в живота с диплома от Школата на МВР в Симеоново, днес той вадеше от джоба си диплома по комунистическо право. Другото оставаше непроменено, и днес писателите отново дописваха книгите му, поправяха недомислията му. Той им се отплащаше с хонорари, издаване на техните книги и популяризиране на имената им чрез институцията, в която работеше.
Полковникът беше преживял безпрепятствено сътресенията на преходното време, наречено "ново” в негова чест.
Може би отделно и специално внимание заслужава понятието "естествен роман”, което днес бе сменило соцреализма. Някога, по времето на опита диктатурата да бъде модернизирана и пригодена за оцеляване в променените условия, понятието се беше преродило като формулировката "ясна” поезия. Така наречената "неясна” беше заклеймена като буржоазна отживелица и на населението с желязна ожесточеност беше наредено да пише само "ясна” такава. Причината беше, че в метафоричната поезия трудно се долавяха мислите на автора, а полковниците в Държавна сигурност бяха до един с много нисък коефициент на интелигентност и не разбираха по-художественото писане.
Днес социалистическият реализъм се явяваше под нова формулировка: "естествен роман”. Противоположното трябваше да бъде "изкуствен роман”, към него принадлежаха творбите на Маркес, Хесе и навярно произведенията на всички нобелисти от латиноамериканските страни. "Естественият роман” обаче нямаше за цел да се главоболи с подобни награди, та затова се пишеше лесно.
Ето един примерен сюжет за такъв роман:
Пращат те по комунистическо време в задгранична командировка, вербуват те преди отпътуването ти за агент /в романа, понеже е художествена измислица, ти вмъкваш фантастичен елемент, като отказваш вербовката, ала полковник Гогов кой знае защо ти разписва въпреки това пътния лист към западната екскурзия/. Пристигайки, не губиш време в ходене по музеите, а сваляш някаква чужденка в хотела си. Тя те превербува, но за да не си въобразява, че може лесно да те купи, й обясняваш, че те са ти натрапили комунизма и Маркс, затова и възнаграждението ти трябва да е по-голямо от нормалното. След което ставаш двоен агент, получаваш заплатата си от две разузнавания едновременно, освен това те назначават на работа в някоя от гореспоменатите радиостанции. Преживяното описваш в роман "Записки на ченгето.” А при всеки опит да бъдеш поклатен от мястото си, заявяваш на недоволните: "Това е положението, ние ще ви управляваме, смирете си!”
Ах, Гогов, Гогов, къде повече да се смирим от това?
За да завърша своето повествувание, ще кажа по няколко думи за всеки от участниците в събитията.
Георги Цанков, критичето, което тогава беше присъствало на моята сбирка и ме беше нарекло упадъчна авторка, която създава "сецесион”, днес е пръв демократ на страната. Той пише смели, продиктувани от много, много нечиста и гузна съвест статии в полза на демократичните преобразувания – може би затова тях ги няма никакви у нас.
Пламен Анакиев, човекът, когото привикваха редовно в Комсомола, и благодарение на който тогава не ни арестуваха и довършиха в подземията на Държавна сигурност, напусна работата си в органа на СДС "Демокрация”, защото не можа да преживее крушението на своите идеали, обезсмислянето на съпротивата ни срещу системата и внедряването на Държавна сигурност отново в нейните структури. Днес той се препитава като уличен търговец.
Веднъж Георги Цанков, преуспяващият продажник на всички времена, го срещнал и се заговорил с него. По това време все още му се е налагало навярно да пере биографията си, затова се е опитвал да умилостиви довчерашните си жертви.
"Къде си сега? – попитал той Пламен. – Ако имаш нужда от работа, да ти помогна, аз имам влияние в много вестници и организации.”
Пламен, който имаше офицерска закалка в псуването, така се вдъхновил, че споменал по няколко пъти женската част на цялото му семейство, дъщерите му, майка му, баба му, и за когото още се сетил в този порядък. Припомнил му за изземването на архива на "Кръг 39” след неговото идване на сбирката ни, за разправиите ни с Държавна сигурност, за изхвърлянето на Клуба от сградата, където се провеждаха срещите му, за поставянето му под забрана... и всичко друго, което си спомнил в момента.
Критичето се изнесло набързо от полесражението. И до ден днешен, когато пиша този текст, то е дясна ръка на СДС и пръв негов рупор. Пламен все така се препитава с улична търговия. Оставям факта без коментар.
За обединението на подобни хора като Цанков и инфилтрирането им в демократичните структури много спомогна и главният редактор на вестник "Литературен фронт /форум” Марин Георгиев, който ги приюти при себе си и им даде трибуна.
Но кой всъщност е този човек?
Някога бяхме с него нещо като приятели, мисля, че дори се ценяхме взаимно и като автори. Тогава никой не посмя да ми каже, че той е съпруг на партийна секретарка. Ако знаех това, щях може би по-рано да приключа отношенията си с него.
Малко преди Екофорума през 1989 година имах кратък разговор с него. Тъкмо му говорех, че времената постепенно се променят, и че сега не трябва да правим вече никакви компромиси, а той ме слушаше неспокойно, без да отговаря нищо. Накрая изсумтя, както правеше винаги, когато беше смутен, и каза: "Е, ти може би можеш да си позволиш да не правиш компромис, но аз съм решил да го направя.”
Тогава не разбрах какво има той предвид. Месец по-късно един приятел се приближи със смях и ми каза, че току-що са приели Марин Георгиев в партията. Неговите документи стояли там от доста време, и накрая решили да се пошегуват и да го приемат. Събранието гласувало както винаги единодушно.
Случката стана по време, когато всички масово напускаха партията след падането на Диктатора от власт – като плъхове своя потъващ кораб. Точно това я правеше и неизмеримо комична, но на мен не ми беше до смях, аз разбрах за какъв компромис беше говорил преди време този човек.
Не е случайност, че той се сприятели със семейството на бившия ни премиер Костов, чиято биография съвпада напълно с неговата: и той неуспял партиен член и съпруг на партийна секретарка. Не е случайно, че оттам идваха парите за вестника му. Не е случайност, че тези хора на новото старо време се обединиха с наследниците на комунизма и започнаха заедно да делят плячката. Не е случайност, че един от онези, които навремето предадоха Кръга ни на Държавна сигурност, днес намираше трибуна именно в този вестник. Нищо не бе случайно, както и това, че заради тези инфилтрирани в апарата на СДС хора от миналото, той загуби един ден изборите и почти цялата му членска маса се оттегли от него.
Човешката памет е много устойчиво нещо, с нея не може дълго да се злоупотребява. Но какво стана с полковника от КГБ /да прощава, ако чинът му е бил по-висок, нали техните чинове не ги публикуваха официално в Държавен вестник/, който тогава размаха гневно ръка и каза: "Не ми харесвате!”
Днес той е виден бизнесмен от бизнес-организацията на Държавна сигурност "Мултигруп”. Оставям и този факт без коментар.
А наследниците на полковник Гогов, къде са те днес?
"Ти си напълно луда, крещят те както в миналото, смири се най-накрая, ние ще бъдем пак на върха, това е положението!”
Гогов е вездесъщ, той отново раздава естетически съвети от командния пулт на поста, който заема. Всички, които се опитваме да намалим властта на доносниците от миналото и номенклатурата, сме в техните очи отново кандидати за лудницата. Познат похват, така правеше някога Държавна сигурност, когато се почувства дискредитирана заради концлагерите си – тя започна да вкарва тогава другомислещите в психиатриите. И днес клеймото "луд” за всеки, който задава неудобни въпроси или разкрива нечистото минало на новите ни управници, е удобно оръжие за справяне с неудобни противници. Механизмът действа, и навярно ще действа винаги, докато съществуват хора, които имат какво да прикриват от биографиите си.
А такива ще има винаги и по всяко време...
И ето го нашето цветущо и празнично настояще, което обезсмисли живота на няколко поколения в моето семейство:
Полковник Гогов начело на държавата ни, полковник Гогов президент, министър председател, шеф на Парламента, полковник Гогов – бившо ченге от Държавна сигурност, а днес директор на печелившия печат в България, полковник Гогов началник на българските редакции във всички работещи за България западни радиостанции, полковник Гогов инфилтриран в политическия апарат на десните сили, полковник Гогов настанен като депутат в Парламента, полковник Гогов стоящ мирно до паметника на Диктатора по време на неговото откриване, полковник Гогов в братска прегръдка със сенчестата ни икономика, полковник Гогов женен за наследницата на комунистически клан, обвързан с престъпния висш ешелон на тоталитарната власт, полковник Гогов перящ парите на комунистическата партия и Държавна сигурност на Запад, полковник Гогов маскиран като внучка на Диктатора и член на парламентарната група на БСП, полковник Гогов като виден писател на поразяващи с мизерията на духа си "естествени романи”, полковник Гогов честван като световен автор, полковник Гогов на работа в културния отдел на новокомунистическите вестници "Капитал”, "Пари” и "Труд”, и получаващ солидни суми за всяка написана там глупост, полковник Гогов начело на ползващия се със съмнителна репутация вестникарски комплекс "24 часа”, полковник Гогов като издател на книгите на комунистическите копелдаци, полковник Гогов главен редактор на литературно списание от близкото минало и вечно тоталитарно настояще на България, получаващ солидни субсидии от БКП, БСП и СДС едновременно, полковник Гогов издаващ анемичните си книжки в институцията, в която работи и злоупотребяващ както винаги със служебното си положение в нея, полковник Гогов на дипломатическа работа на Запад, полковник Гогов като продажен журналист на солидна заплата във вестник "Монитор”, изданието на перачницата на червените пари "Мултигруп”, полковник Гогов председател на Демократичния съюз, полковник Гогов като културен представител на страната ни по четирите посоки на света, полковник Гогов навсякъде по протежението от Земята до червената планета Марс, полковник Гогов, полковник Гогов, полковник Гогов и неговата вечна тъмна антидемократична сянка, полковник Гогов безсмъртният ренегат и вечен сив кардинал на новото старо и никога непроменило се време...
Ето, това е бъдещето на моята страна. То е такова, каквото му го приготвиха тоталитарната партия и Москва преди близо шестдесет години.
Бедни татко, и ти още по-беден мой чичо, защо, защо не умряхте в Белене!
Те бяха хората на несвършващото настояще. На един замръзнал миг, в който нищо никога не се променя. Това бяха слугите на смъртта, на по-бавната и от природата промяна, в която човешкото общество се движи напред със скоростта, с която се образуват сталактитите, ерозират, превръщайки се в пясък, скалите, и потъват крайбрежните брегове.
Те никога не се гневяха на настоящето, освен когато то бе станало вече минало и с нищо не застрашаваше тяхното обществено положение. Те бяха винаги "за”, щом става дума за поредното правителство, за поредната реформа, за поредния си пост, за поредното си облагодетелстване. Миналото, от което вече не звъняха монети, можеше да бъде отречено. Несвършващото настояще, в което те бяха както винаги добре, а всички останали – както винаги зле, заслужаваше само положителна оценка. Настоящето, което даваше, а на тях винаги им се даваше. Нямаше власт на земята, която да не се нуждае от клакьори и одобрение, а те одобряваха всяка власт.
Критиката се отнасяше към тях като към покойници: или ги хвалеше, или не пишеше нищо. Но това беше нормално за едно общество от покойници. Повечето от тях бяха мъртвородени или убити непесредствено след раждането си. Техните суетни трупове се разхождаха като зловещи зомбита и изискваха от своите слуги да бъдат чествани, хвалени и празнувани.
Но залезът на клакьора е винаги тъжен. Скрит в някое село на ръба на земята, той изживява края на дните си сред кравешка тор и преговаря единствено с магаретата старите и вече излезли от употреба епитети, бомбастичните сравнения, с които е гъделичкал диктатурата по ерогенните зони, за да снася тя все повече и повече златни яйца. А внучката му, сляпа след тежка операция от рак, да плаща греховете му в някой пансион, забравена от света, бога и роднините си.
Залезът на вечно съгласните е не по-малко трагичен от този на техните жертви. Лишени от властта и привилегиите си, те са лишени от всичко, защото други богатства не са натрупали: нямат в запас нито смелост да живеят без господари, нито истина, която да ги топли през нощите на самота, нито талант, който да ги уплътнява отвътре, когато дойде времето на голямата равносметка и външното налягане прекомерно нарасне, а заедно с него – и натискът на съвестта върху душите им. Дори и да я е имало, дарбицата е била умъртвена, изсушена, разфасована и продадена като индулгенция.
Помня не един и два такива тежкотоварни мошеници, които излъгаха цяло едно поколение, че без особени усилия, само със славословие и непрекъснати верноподанически ерекции пред диктатурата, животът може да бъде от лесен по-лесен. Че може да си талантлив и продажен, талантлив и разбойник, талантлив и измамник, талантлив и комунист.
Те приличаха на маймуните пред някой източен храм, които се закачат с богомолците, просят храна от тях, крадат свещените им амулети, използват храмовете им за тоалетни, гаврят се с божествата им, оставайки ненаказвани заради преполагаемата си божественост. Тази вменена им божественост беше пропита с кръвта на жертвите им в концентрационните лагери, с терора им, фалша, лъжата, цинизма на първото слязло от дърветата поколение.
Какво ли само не имитираха тези шутове: работнически произход, атеизъм, борбеност, интелигентност, талант, с кого ли само не се задиряха пред храмовете на смирените богомолци.
Тяхната наивност на вчера изправили се на крака добитъци поразяваше ума и сърцето. Тази наивност те бяха учили в университетите, където от примати се ковяха човеци не по законите на еволюцията, а по законите на Догмата. Последната беше най-големият мистицизъм на всички времена, един зловещ магически жезъл в цирка на смъртта, под който вместо дървета израстваха лекари, писатели, журналисти, учени, дървени червени теософи.
За глупака морето е винаги до колене, а когато същият този глупак се вживява и в ролята на заклинател, тогава всичко е постижимо: вселенските закони могат да бъдат пренебрегнати, законите на генетиката – подиграни.
Само с едно замахване на ръката енергията преставаше да е равна на масата по квадрата на скоростта, а на комунизъм по квадрата на съветска власт, удивителните заместваха речта, лозунгите – поезията, а чистачката можеше да замени професора пред катедрата, когато той се умореше да преподава. Всичко беше възможно в обществото на червения сюрреализъм и безумната социална фантастика.
Те се разнежваха по строежите, които недоубитата в концлагерите интелигенция строеше, заклеймяваха мистицизма, религиите и милосърдието, но щяха да заклеймяват тъкмо обратното, ако Догмата поискаше това от тях. Те се вживяваха във всяка роля, която тя им наложеше. Председателя се превъплъщаваше в ролята на философстващ мъченик, онова продажно и плюло в сурата си момиченце – в ролята на поетеса.
Това беше епохата, в която всеки заробен получаваше онова, което най-малко бе искал: указания за съвършен живот от най-несъвършените, поезия от бездарните, морални съвети от безпътните. Това беше времето на голямото Вживяване, в което всеки правеше онова, което най не можеше. Но нима всичко не беше постижимо в едно общество, където физичните закони се използваха като зарове за барбут, обществените – като тоалетна хартия, а генетичните тепърва предстояха да бъдат закрити.
Клакьорите залязваха, но клакьорството, великото клакьорство никога не умираше. То се възраждаше сред нови пълчища от верноподаници, слуги на всяка система, творци на лозунги, догми и античовешки правила. И на обръщения, на милиарди обръщения, които трябваше да придадат значимост на измамата.
Никой не беше оставен на спокойствие от изпъчените пред храма: мечтите, учителката, организаторите на колективни чудеса, Сезан, атеистите, родината, бъдещият ден, танцът, любимата, Чаплин, пътниците във влаковете, майката, приятелите, врагът, работническата кръв, комунистите, Колумб, Макбет, художникът, огънят, братята, сестрите, душеприказчиците, звездите, зрителите, поетите, доносчиците, щурците, клеветниците, читателите, несъществуващия иначе бог, омразата, приятелството, любовта, страницата, слънцето, дъждът, човечеството, професорите, предтечата, звездобройците – нямаше край себелюбуването пред храма, нямаха край калашниковите ерекции пред уплашените богомолци.
Но не това просташко фамилиарничене беше най-непоносимото, а замяната на речта с лозунги и раздаването на съвети за мислене, живот, правда: трябва да се вярва, изпадни в безумие, целувай знамето на любовта, провери си вярата, който бъдеще комунистическо създава – той не умира, да пазим великото единство, само трудът има право на празник, да бъдеш поет – комунист... ах трагедия на слугата, ах скука на продажността, ах празнотемие на началническото битие, ах философия на терора, на убийците в концлагерите, на гледачите на човекоядни свине, ах измамен фантом на свободата под червен катинар, ах фалш на позьорите, които се опитват да излъжат собствената си безсмъртна душа, ах вечна глупост на хитреците от сянка и мрак, ах тъмни очила на страхуващия се да се погледне в огледалото, ах Дориан Грей със скрит в килера на комунистическата ни система портрет, ах усилие да не прекрачиш измислената рамка на Догмата, ах чернобилски Моллох, от който децата ни хилядолетия ще измират от рак, ах вампиризъм на петолъчката, която изсмука течността на живота от милионите затворници на лъжата, ах възторжени певци на една облагодетелстваща измама, която ни направи връх на опашката на историята, ах родители на мъртвородени лозунги и открития, преписани от учебниците по философия за предучилищна възраст, ах господари на баналитета, който дулата на оръжията пробутваха като божествено откровение, ах ерекции, ерупции и изпъчвания на нищи духом, ах жреци на заклеймяващите свободомислието етикети, ах предсказуеми мисловни полюции, с които посредствеността господстваше над таланта, лъжата над истината, диктатурата над свободата, ах поучителни размахвания на средния пръст от площади и мавзолеи, ах излъчватели на добре платени ахкания, благодарение на които ние вече не можем дори да ахнем...
Партията им беше наредила да се талантливи. Те щяха да положат всички човешки, и най-вече нечовешки усилия, за да докажат таланта си, да го наложат със сила, компромиси, лъжа, купуване на клакьори, заплахи – всички средства бяха позволени. Средствата нямаха значение, а пътят беше начертан от диктатурата и трябваше само да бъде следван.
Това беше същата онази диктатура, която решаваше кой да беде изяден от свинете и кой не. Тя беше отрекла бога, поставяйки на негово място деперсонифицираната партия, която претендираше да е създала преди 20 години вселената и звездите в нея, веществото, извън което нямало нищо друго: само материя, материя, движеща се материя и... момиченцето. Момиченцето, последното изобретение на партията, с което тя се надяваше да влезе в новото хилядолетие.
Всичко в живота на вавилонската блудница беше пресметнато до последната подробност от партията. Тя трябваше да се роди през шестдесетте години на века в семейството на онези с бележките за благонадеждност. Трябваше да учи в езикова гимназия със западен език. Да следва българска филология, защото умственото й развитие не позволяваше друга по-привилегирована специалност. Да бъде приета в нея по препоръка на Писателския съюз. Да я завърши и издаде първа поетична книжка. Безумията в нея да бъдат наградени с приемане в Писателския съюз.
Оставаше само работата в литературно издание, за да се изпълни на този етап първата част от програмата, заложена в най-примитивния биологичен компютър на света.
Ах, наша родна социалистическа осембитовка, с нула мегабайта харддиск и с външна памет върху касетофонната лента на продажността!
Спомням си как преди време един литературен критик, който минаваше за честен човек, ме убеждаваше в Писателската почивна станция във Варна, че се налага да направи генералния компромис на своя живот, защото детето му трябвало да почива в същата тази Писателска станция. С една дума, беше необходимо да похвали няколцина от бандата подлеци, които управляваха тогава литературния ни живот, за да го приемат в Писателския съюз. Системата го беше убедила в своята вечност. Нещо повече, беше го убедила, че детето му няма да стане пълноценен човек, ако не почива именно в Писателската станция.
При новото време този човек направи огромна кариера като издател на порнографски романи. Беше се похарчил отново, този път по друг начин. Не се беше променил ни най-малко, само жаждата за почивки в Писателската станция беше заменена днес с жажда за почивки на френската Ривиера. Защото детето му нямаше да израсне като пълноценен човек, ако не почиваше на Ривиерата.
Тогава само си помислих колко често децата са най-голямото оправдание за нашата безпринципност, алчност и продажност.
И че пречупено дърво никога не се изправя.
Бях благодарна на баща си, че не ми е осигурил почивки в Писателската станция. На него властта му беше осигурила почивки на друго злачно място с името-парола "Белене”. Но животът му поне беше отворил очите ми рано, за да знам къде са големите пързалки в живота.
Спомням си как навремето един критик написа пълна с омраза рецензия срещу моята първа стихосбирка. Когато мой приятел го попитал защо точно на мен се нахвърля най-много, той му отговорил, че от Писателския съюз са изискали тази статия от него, и това било билетът му за приемане в същия този съюз.
Когато чух това, целият ми гняв се изпари, дори изпитах нещо като жал към този човек. Но оттогава престанах да слушам оправдания за компромиси – беше ми омръзнало да състрадавам на дечица, които не могат да станат хора, ако не почиват в писателски станции.
Малко след това го приеха в мечтания съюз. Изминаха още година-две, и този съюз се разцепи под напора на преходното време, загуби всичките си пари и власт, и вече не можеше да осигурява каквито и да е привилегии на членовете си.
Този човек се разболя тежко, научих по-късно от пресата, че е починал. Каквото и да бях направила тогава, едва ли можех да му дам по-достоен отговор от този, който му даде времето.
Спомням си един разговор с баща си. Беше някъде през 1987-88 година, бях си отишла за кратко в родния си град.
"Научавам от майка ти, че си се забъркала в някакви политически борби – каза той. – Ако е така, моля те да не го правиш. Виж моя живот и живота на чичо си – не искам ти да го повториш отново. Героите са нужни винаги мъртви. А благата се ползват от хитреците и продажниците.”
Помня, че изпротестирах нещо като:
”Е, какво, нали няма Белене, не могат да ме пратят там!”
"Няма – каза той. – Вече има по-ефикасни начини, просто ще те оставят да умреш от глад. Сега цялата страна е Белене.”
Както винаги, баща ми се оказа много прозорлив. Неговите думи ме накараха да взема едно важно решение тогава и да напусна арената, преди да стане смъртоносно опасна за мен.
Впрочем – това, което се случи в страната, можеше да се очаква. Червените имаха капитала, властта рано или късно щеше да бъде на сините. За да просъществуват, двете сили трябваше да обединят наличностите си и липсите си. Особено драстично това се извърши в културата, защото там нямаше материален продукт, който можеше да се продаде, да не говорим, че нито нещо можеше да се произведе, нито произведеното да достигне купувача си.
Времето, което дойде, беше тяхното време. То беше времето на техните клакьори. На клакьорите на техните клакьори, които се надяваха да закачат нещо от общите ограбени от страната пари, от преминалата в синовете на комунисти, на техните ученици, секретарки, ченгета и уличници власт. То беше откровено с цинизма си време, в което на синовете не се налагаше да играят ролите на бащите си.
Радостният марш можеше да започне. Децата на палачите щяха да станат управници, посланици, проводници на културата ни. Децата на техните жертви в най-добрия случай можеха свободно да мият чинии в обетованата земя на капитала. Синовете нямаха нужда да се преструват на нови хора. Беше настъпило времето на откровения цинизъм. Всичко за продан, всичко за продан, всичко за продан! Бъдещето на страната беше пресметнато до най-големи подробности. Баща ми за пореден път се оказа прав, новите неприспособенци щяха да бъдат оставени да умрат от глад.
Това беше началото на Голямото Умиране.
Мафията беше наредила да е талантливо, и момиченцето се справяше добре със задачата.
Аз бях както винаги демоде. Вместо да си трая и да си играя с тях на стражари и апаши, отново си играех с огъня и се заяждах. Съвсем ме нямаше, съвсем ме нямаше. Напълно...
"Никаква те няма!” – крещеше момиченцето от един супертиражиран вестник на новите, този път западни господари.
Слава богу, казах си, все така ме няма! Няма ме в света на Голямото Умиране!
Превъплъщенията на продажността, прекрасните превъплъщения на прекрасната и вечна продажност. Видяхме я покатерена върху вулканите на Мексико, които димят. Видяхме я омъжена за дебел задграничен портфейл. Видяхме един Нобелов лауреат да я потупва по задника. Видяхме я опипвана в тайните входове на учреждението на полковник Гогов. Видяхме я да пътува навсякъде по света във времето на несвободата.
Някой беше нарекъл това "емиграция”. Да бе, вярно че недоволните в страната ни емигрираха, но то беше само по посока на затворите и концентрационните лагери с човекоядните свине. Малцината, които все пак успяваха да се доберат до Запад, никога не се връщаха обратно, защото в страната ги очакваше затвор, унижение, убийство, малтретиране.
А продажността свободно хвърчеше по онова време по всички световни посоки и се връщаше обратно – нещо, което в социалистическия свят беше привилегия само на доносниците на Държавна сигурност и ченгетата.
От всички превъплъщения на момченцата и момиченцата, това беше най-непоносимото. То разчиташе на неосведомеността на западната публика и на нашето изтощено мълчание.
Но някои си бяхме вече добре отспали и освен това имахме нещастието да си спомняме.
Никой не проникваше по онова време просто така отвъд Желязната завеса. Ние знаехме за инструктажите, през които всеки предприемащ подобно пътуване преминаваше. На тези, които отказваха сътрудничество с диктатурата, не им се даваше виза.
Видяхме продажността да се вживява в ролята на важна дама от аристократичния ешелон на новото старо време. "При многократните си пътувания по света – каканижеше тя с апломб – съм се срещала с много емигранти. До един нереализирани, те запазват чувство на огорчение към своята страна и на завист към нашите успехи.”
Ах, плебейско перчене на скъпо продала се духовна нищета, кого ще излъжеш с тези пози! Ние не сме твоите клакьори и купувачи, а много парените жертви на тази система, която се крепи на такива като теб. Душата си никой не може да излъже, дори и тя да е душа на подлец и продажник.
"Нищо не струваш!” – казва подобна душа на притежателя си, и той започва да се оглежда смутено и да се пита, дали и другите наоколо чуват този глас на истината.
"Как да не струвам, нали Нобеловия лауреат каза, че струвам.”
"Чувала съм и по-умни хора да изричат доста по-големи глупости.”
"Ти ли знаеш по-добре или Нобеловия лауреат!”
"Аз, защото съм душа и част от бога.”
"Аз пък мога да те заключа в килера и никога повече да не ти дам да проговориш.”
"Да, Дориан Грей, можеш да ме заключиш в килера. Но не можеш да ме убиеш, защото съм безсмъртна. Никой не може да убие портрета си, когато той е нарисуван от бог.”
Не случайно западните наблюдатели останаха неприятно изненадани навремето, когато се запознаха с нашата интелигенция в навечерието на Промяната. Оказа се, че никой от нейните представители не се и опитва да мисли за смяна на системата – всички се задоволяваха само с искания за реформи в съществуващата такава, и пак под съветски ботуш.
Така навремето, след петвековно пребиваване в рамките на една безумна империя, някои българи мислели, че животът свършва със заминаването на турците и или се самоубивали, или тръгвали с тях към Босфора да делят легло и софра с поробителите си. В психиатрията има един феномен, наречен: ”Стокхолмски синдром”, при който хора, отвлечени и малтретирани от психопати, са започвали да изпитват накрая нещо като любов към своите мъчители и зависимост от тях.
След толкова дълго пребиваване в "стая номер едно” на "1984” година, повечето от нас също обикнаха "Големия брат”.
Точно толкова изсмукан от пръстите се оказа и феминизмът ни. С него се заемаха най-често добре ситуирани съпруги, майки на дребни и по-едри дечица, които, преследвани от скуката на живота, намираха нещо хранително при изворите на тази идея. Странен феминизъм от кухненската печка, който щедро се подкрепяше от задокеански платежоспособни организации.
Но истината и тук беше както навсякъде другаде: ставаше дума за пари. А щом става дума за пари, ние можем да станем всичко: феминистки, ако се плаща за феминизъм, забулени ханъми, ако се плаща за ханъмство, комунисти, ако зад гърба ни стои Русия, демократи, ако зад гърба ни са Западна Европа и САЩ, от кръжока "Маркс”, ако се плаща за марксизъм, от кръжока "Лакан”, ако се плаща за лаканизъм. За всички тези "принципни” младежи и девойки слънцето изгряваше само в образа на голяма жълтица.
Такава се оказа и демокрацията ни. Нейните най-яростни глашатаи преди това бяха най-яростните глашатаи на тоталитарната система. Епохата на Голямото Умиране, беше и епохата на Голямото Осиране.
Аз не знам как посредствеността отново взе връх в нашата страна. Не че и преди не беше така, но тогава си имахме за оправдание диктатурата. Когато последната падна, се оказа, че не тя е причината за диктатурата на посредствеността, а манталитетът ни на търпимост към злото. Десет години след Промяната страната се управляваше отново от средни величини, а талантите й умираха със смърт, която като тежка сянка падаше върху съвестта на страната ни за следващите столетия.
Кръжочниците от "Маркс” елегантно се преляха в кръжока "Лакан”, носещият златен прах вятър сега духаше от Запад.
Нека сега да припомним на нашата публика какво е това пари, тъй като тя отдавна не е виждала подобно нещо пред очите си. Пари, това е гелд, мъни, изсечени от финикийците златни, а в по-късни времена стоманени, късчета, срещу които се получаваше навремето храна в супермаркета, а днес – постове в правителството.
И така, ставаше дума за пари, достатъчно много пари, за да се оправдае оцеляването на всяка цена и с всички средства. За толкова финикийски знаци навярно си струваше да станем и феминисти, и хомосексуалисти, както преди бяхме комунисти, а после станахме за една нощ демократи от удобните кресла, в които седяхме. Поне с такова убеждение ни оставяха кръжочниците от двата кръжока. С една дума – ставаше въпрос за запазването на статуквото на една привилегирована група лъжеинтелектуалци, която беше такава в миналото, и трябваше за собственото си благо да остане същата и в бъдеще.
Никъде другаде процесите на обществено разложение не бяха така силни, както в нашата страна. За десет години управление властимеющите там успяха да постигнат такова мафиотизиране на социума, каквото беше невъзможно да се постигне дори за 45 години социалистическо управление на страната.
Известно е, че в икономически слабите общества политическата власт силно деморализира своите носители, защото им дава възможност за неконтролируемо лично облагодетелстване и неограничени права да упражняват тази власт. В техните ръце бяха съсредоточени почти сто процента от парите и възможностите за тяхното разпределение, както и всички останали икономически и политически лостове, което водеше до корумпиране на социума отгоре надолу. Всички тези разложителни процеси особено се ускориха в родината ни през първите десет години от Прехода, заедно с икономическото рухване на страната. Така стана възможно най-вече в културата властта да се съсредоточи в ръцете на група хора, които се корумпираха по-бързо дори от своите предшественици и пропаднаха духовно по-стремително и от пропадането на икономиката й.
Винаги съм знаела, че талантът в следващото поколение се появава като награда за скъпо платени от душата страдания. Това за кой ли път отново се потвърди в моя род. Благодарение на факта, че братовчед ми тогава не пътуваше в онази кола, в която загина сестра му, той създаде две деца, едното от които се оказа твърде необикновена душа. То дойде съвсем неочаквано в света, казват, след цветна бременност, и в една възраст, когато братовчед ми едва ли е очаквал някой да се появи от него отново.
Семейството имаше вече една дъщеря, беше доволно с нея. Петко нито беше плануван, нито съзнателно викан от света на неродените. Но този живот дойде в едно тежко за роднините си време, когато болката от загубата беше малко позаглъхнала, но не завинаги излекувана.
Тепърва щях да тълкувам защо тази душа се промъкна през извивките и лабиринтите на измеренията, за да извърви известна част от пътя си с нас.
Родът веднага започна да се дразни от появата на това момче. Никой от роднините не приемаше неговите странности; страстта, с която то навлезе в живота, ги уплаши, стресна, накара да го подозират в ненормалност, лудост. Единствена аз мълчах и се усмихвах, защото знаех какво е дошло в света. Оставаше ми да разбера кой е дошъл.
Когато за първи път дойде в дома ми, то ме порази, въпреки че бях вътрешно подготвена какво ще видя. Но тази стихия на младостта сепна и мен. Бях забравила как беше то при мен, бяха минали много години от времето, когато бях на тази възраст.
То беше странно дете, от което извираше светлина, дарба и любов. Пристигна и се хвърли да прегръща и целува баща ми. Към мен поглеждаше крадешком, не знаеше как ще реагирам на този вулкан от енергия, на този водопад от чувства, които непрекъснато пропукваха съда си, на този взрив от цветове и светлини, които зашеметяваха останалите.
Аз не реагирах никак, поне външно. Но вътрешно се смеех радостно, защото познавах всичко това от своето детство, знаех как бълбука в душата ти странността на неповторимото, как напира да излезе на повърхността, да се разлее в глас, багра, стих, да се облече света в думи, неизричани никога дотогава.
Трябваше да съм сляпа, за да не видя факела в ръката му. Той блестеше с всичката сила на младостта, на една душа, непомътена още от дима на времето.
То се движеше, без да се задържи на едно и също място повече от секунда, сякаш животът му протичаше с много по-голяма скорост от тази на останалите; то изживяваше всеки отрязък време десетократно по-интензивно от обикновените деца. То пееше, звънеше, преливаше от цветове и блясъци. Гласът му беше дълбок и плътен, артистичен и надарен с множество неподозирани нюанси.
Дълго се бях оглеждала между наследниците на рода, докато съзра това необикновено същество. Макар че имаше умни деца сред тях, никое не дойде с факел в ръка. Вече си мислех, че това няма да се случи, докато съм на този свят, когато дочух за едно скарване в семейството. Дъщерята на чичо ми се беше сдърпала с леля ми, която нарекла мъжа й луд, а братовчедка ми отговорила, че има само един луд в семейството, и това е нейният внук.
Моментално наострих уши, защото усетих, че някакъв сигнал се насочва към мен. Знаех, че детето е дошло здраво в света, че се е развивало съвсем нормално, но с доста странности. Всичко това ми беше вече безкрайно познато.
Веднъж водех моите племенници на лунапарка, когато срещнах братовчед ми с момчето. То беше вече поизраснало, но още недостатъчно, за да се разгори силно факелът.
Обаче и онова, което видях, беше достатъчно силна светлина за мен.
- Къде ги водиш? – попита братовчед ми и посочи децата на брат ми.
- На люлките и въртележките, къде другаде! – засмях се аз. – А вие накъде?
- Ние се разхождаме. Но Петко е все недоволен, той иска да правим нещо.
Едва сдържах смеха си, не знам как щеше да прозвучи той тогава. Може би момчето щеше да го изтълкува погрешно като насмешка, докато това щеше да бъде всъщност смях на очарование от случката. Разбира се, той искаше да правят нещо, ДА ПРАВЯТ, а не да се разхождат безцелно насам-натам.
Как познавах всичко това, как бях тормозила баща си в миналото винаги да ПРАВИМ НЕЩО, как заради мен той строеше цели заводи в двора, поточни линии на бъдещето, телескопи, микроскопи, всевъзможни други уреди. Жаждата на търсача, която гори отвътре притежателя си, това беше тя. Това беше неспокойствието на творческата душа, която не можеше нито миг да остане бездейна. Тя идваше, за да променя света, сама да се променя под неговата настойчива власт, да открива скритото, да повтаря опита и да го вижда винаги отново, и отново. Тя нямаше време да се шляе безцелно по света, нямаше време да играе безполезни игри, тя трябваше бързо да извърви пътя на цялата цивилизация, за да може да направи крачката напред.
Боже мой, не бях сбъркала, в рода се беше появил онзи, на когото щях да оставя пламъка! Вървях и се смеех с глас, племенниците ми ме гледаха с любопитство, дали пък не бях превъртяла внезапно?
Смях се през целия ден.
Да, той ИСКАШЕ ДА ПРАВИМ НЕЩО, той искаше да увлече целия свят в това правене, и един ден щеше да го увлече. Бях сигурна в това – каквото и да му струваше, както и да го нападаше светът, както и да го обиждаше и да се опитваше да му пречи, да му надене усмирителната риза на безцелното лутане, той щеше да продължи да се занимава само със своята задача: правенето, преобръщането на вече направеното, преосмислянето, градежа на новото.
Когато леля ми и Петко си тръгнаха от нас, баща ми ме погледна и попита:
- Е, какво ще кажеш?
Най-после дадох воля на чувствата си, засмях се от все сърце – мисля, че това сърце беше олекнало от видяното, един голям товар на самотата се беше свлякъл от него.
- Какво трябва да кажа според теб? – попитах в отговор, защото и аз имах своите лукави дни. – Ти вече си виждал всичко това, нали?
- Аз да! – засмя се и той. – Но ти още не си.
- Така си мислиш – казах аз през смях. – Помня всичко до последната подробност, нали се случваше с мен. Бях винаги и участникът, и наблюдателят. И вторият записа всичко в паметта си, за да не изчезне то някой ден със смъртта на първия. Но ти като по-опитен можеш да дадеш някой допълнителен съвет.
- Няма нужда от съвети – каза татко. – Само трябва да ходим тихо и на пръсти, за да не го смутим прекалено рано.
Засмях се, ние винаги се бяхме разбирали от половин дума. Добавих тихо:
- И да дишаме в шепи, докато пламъкът се разгори, нали?
Когато през есента на 2002 си отидох за двадесет дни в моя роден град, баща ми не ме позна в първия момент, после нещо просветна в съзнанието му. Хвърлих се да оправям жилището. Ходех всеки ден да му търся неща за бита, опитвах се да облекча колкото мога живота на брат ми.
Дните изтекоха като един.
Той рядко разговаряше с мен, само един ден нещо просветна в съзнанието му. Махна ми с ръка да отида при него.
Приближих се, той седеше в леглото си като малко, уплашено дете.
- Знаеш ли какво става с мен! – каза той с удивление в гласа. – През главата ми преминават едни мисли, такива ясни, такива кристални. Идват хора, които не съм виждал от години. Събират се, говорят.
Ах, имах опит с това състояние, бях изживяла вече това просветление!
И тогава разбрах, че предстои да загубя баща си.
Предишната година, когато си тръгвах, той седеше в леглото съвсем здрав и бодър все още. Отидох да се сбогувам с него и казах на шега:
- Ще ме няма дълго! Да не вземеш да ми скроиш някой номер и да умреш!
Той ме погледна и се засмя.
- А ти можеш ли да ми кажеш един начин да не умирам?
Махнах безпомощно с ръка и си заминах. Е, той ме беше дочакал, но състоянието му беше толкова влошено, че едва дишаше. Не можеше да се храни, трудно говореше. Беше на осемдесет и осем години, в залеза на залеза на живота си.
Този път не се сбогувах с него. Не исках да разбере, че си тръгвам, исках да мисли, че съм още тук, исках да чувства присъствието ми, за да ме дочака отново. Само се появих на вратата, опитвайки се да му кажа нещо хубаво на сбогуване, защото подозирах, че повече няма да го видя.
Но когато надникнах, думите заседнаха в гърлото ми. Погледнах го и стиснах зъби, за да не се разплача. Той ми махна с ръка за поздрав и каза:
- Затвори след себе си вратата!
Това бяха последните думи, които чух от него в този живот.
Пристигнах си в Германия без покой в душата. Така изминаха няколко месеца, но не можех да свикна с мисълта, че трябва да го загубя. Състоянието му се влошаваше бързо, дните на просветление ставаха все по-редки. Но живееше, беше ми обещал да живее, докато му трябвам. Брат ми, нали за това го бях извикала от небитието, се грижеше самоотвержено за него, но битката, която водеше, беше обречена на неуспех.
Срещу него стоеше смъртта.
Казах "никой” и се сетих какво ме бяха учили в училище за комунистите. Те винаги "побеждаваха смъртта”, това беше един от шаблоните, с които трябваше постоянно да ги накичваме, щом говорехме по техен адрес. Велика грандомания, колкото повече полудяваше властта, толкова по-силни ставаха епитетите, с които тя се самооблажаваше.
Вестите от родината ставаха все по-лоши. Накрая съвсем престанаха, моят племенник не пишеше вече. След един кратък период на затишие, се обадих по телефона. Имаше леко подобрение, татко беше почнал да яде по малко. Поуспокоих се и потънах в работата си.
Когато се обадих след десетина дни, той беше спрял отново да се храни. Брат ми го миеше, чистеше, хранеше със системи. И тогава ме обзе състрадание към този мой толкова всеотдаен брат. Татко му се свидеше, той не искаше да се примири с мисълта, че след ранната смърт на майка ни може да загуби и него.
Ходеше на две работи, за да може да плаща сметките си, събота и неделя работеше на ранчото, беше единственият мъж на две семейства и трябваше да помага на всички. Но не изоставяше татко, всяка свободна минута тичаше при него да го преоблича, да му помага, да го храни.
- Дани, остави го да си върви, не го мъчи повече! – казах аз с отпаднал глас в телефонната слушалка. Сърцето ми блъскаше и щеше да взриви гърдите ми, докато изричах тези думи. – Не го хранете повече изкуствено, по този начин само удължавате агонията му.
- Как така, сестро, как да го оставя да умре! – изплака той в телефона. – Може и да се оправи, не е за първи път!
- Не, това е краят! – казах сломено аз. – Не го мъчете повече, оставете смъртта да дойде. И не го хранете със система, така ще страда по-дълго.
Чувала съм, че праведниците имат добри деца, че това е една от наградите, които получават за своя изстрадан живот. При баща ми това се оправда напълно. Последните години от живота му, през най-тежката криза на страната, когато пенсионерите умираха от глад и студ, когато никой нямаше пари за нищо, той изкара живота си щастливо и безгрижно в моя апартамент, построен на мястото на онази мрачна къща, в която ме беше довел на осемгодишна възраст. Беше обичан, задоволяван с всичко, глезен от снаха ми и племенниците ми, подпомаган от нас двамата с брат ми, така че да не чувства нито студ, нито глад, нито нещастие.
На фона на толкова изоставени от децата си възрастни, на фона на тази мизерия, която беше обхванала страната от най-източната до най-западната й част, животът на баща ми през последните му години можеше да се нарече щастлив и безгрижен. И той искаше да го живее вечно, защото не вярваше в друг живот отвъд него. Беше реалист, както той наричаше своето съмнение. И отхвърляше мисълта за нещо по-добро отвъд земното ни съществуване.
Но аз знам, че той беше отворен за всичко човек, който можеше да разбере всяка ситуация. Затова съм сигурна, че е прегърнал светлината в мига на своето отделяне от тялото си. Това беше една древна и много опитна душа, тя не е имала нужда от водачи, за да намери пътя си към бог.
Той разбра по някакъв начин, че съм го пуснала да си върви. Че съм приела тази мисъл със съзнанието си, че душата му може вече да бъде свободна от обещанието, което ми беше дал: да не ме напуска, докато ми е нужен. Изминаха няколко дни. Беше пети март 2002 година. Тъкмо се прибирах от пазар, бях ходила да купя свещи, които да запаля у дома, защото на този ден се навършваха точно три години от смъртта на любимата ми котка. Запалих ги, отворих електронната си поща и прочетох тревожния имейл от племенника ми.
Той ми съобщаваше, че дядо му е изпаднал в безсъзнание.
Звъннах веднага, беше точно час и петнадесет минути след времето, когато моята котка беше умряла преди три години.
Той беше издъхнал преди петнадесет минути. Като се има предвид часовата разлика между двете страни, той умря точно в деня и часа, в които бях загубила преди три години първото от любимите си същества.
Андрей Ношков, произнасям името ти с трепет и обич, с цялата възможна обич на света. Ти беше достоен мъж, друг като тебе не срещнах никъде, макар че го търсих със страст и търпение цял живот.
Спокойна съм за теб. Там, където отиде, ти имаш много повече любов, отколкото аз в този свят, където ме остави. Но съм чувала, че, измервано от мястото, където си сeга, земното ни пребиваване трае кратко, само миг.
Ти искаше да не се бъркам в нещата от твоя труден живот, и аз ти обещах, че докато си жив, няма да го направя. Дълго стисках зъби, но изпълних обещанието си.
Сега говоря, макар че все още не мога да се освободя от усещането, че си винаги някъде около мен: виждам те, чувствам те, дишам те, знам те.
Благодаря ти, че ме извлече от мълчанието, благодаря ти, че ме придружи по по-голямата част от пътя ми, благодаря ти, че беше най-важният човек в живота ми, благодаря ти, че беше китът на всяка моя мечта и успех!
Благодаря, че ме избра за своя дъщеря!
И мир на светлия ти и праведен прах!