ЧОВЕКЪТ. ПРИРОДАТА

Коя държава се затваря в граници? 
Коя планета?
Тече реката на природата,
стрелките бавно обикалят циферблата 
по часове – епохи.
Ала човекът – знак за трескавост
и силуетът му, заключващ равнината 
сред вертикали от бетон –
когато ръката му замахне –  
стават часовете часове,
минути,
нищо...

И отново природата –
не гарнитури от трева,
а всичко онова,
което бавно разрушава границите
и падат крепости –
първо асфалтираните пътища,
после градове, държави и планети,
после цялата вселена,
природата, която уж сигурно върви
към овенчаването си с човека,
ала понякога го подминава –
защо му е венец на хармоничното?

Един огромен генератор на безвремие –
не просто липса на секунди,
а отказване от всякакви часовници, 
които ги отчитат,
едно усещане за време,
толкова различно,
от човешката възможност 
да усещаме секундите –
просто природата
във всички нейни проявления,
когато всяка тревичка
носи времето във себе си
и го излъчва по посока на звездите –
странна, неподозирана размяна на сигнали
между материята и живота.

Ала човекът?
Така в реката се стопява камъкът...
И на кого не бе достатъчна тъгата
на падащите сред пръстта тела –
едно след друго те лягаха съгласни 
в нейната прегръдка,
на кого не бе достатъчна тъгата 
на дървото и цветята
че трябваше да се изправи помежду им
самотната и беззащитна кожа на човека?

Но в полето и между дърветата
има ли поне едно растение или животно,
което да разбира езика на човека,
освен езика на заплахата,
ала такъв ли трябва да е човешкият език?
И има ли предмет,
напомнящ съществуването на човека,
освен смалените от хоризонта
фигури на градовете,
но колко неестествени са правоъгълниците,
пред меката окръгленост на храста, 
на дървото, 
на короната.

Човекът, който заглушава
вселенския часовник на живота,
човекът с непосилната задача
да изравни блюдата,
които изравнени са му дадени...
и заедно с това - природата – 
една машина на времето, 
което е било,
и което може да настъпи някога отново,
с пулт за управление,
достоен само за човешките ръце
или за никого...

И пак човекът
с дългите гирлянди спътници,
задушен в безпомощните си скафандри
и превърнал се в природа
за неовладяни сили –
дали ще може да отключи
заложената в гените си справедливост,
да отрече, ако е нужно,
създаденото от ръцете си
и да се завърне – малък
във полите на огромното –
там, където го очаква входът
на очовечената вселена.