ДУХЪТ

Дойде ли някой или само лъхна хладина,
раздвижи ли предметите или бе само сянка
на друг живот, отказан ни от земната материя?
Пробудих се, докато спях и през клепачите видях
човешките души – сковани. И моята сред тях.
Какво сме правили, докато светят вечните звезди
и хиляди слънца умират в дългия си път?
Земята смъртна ли сме ровили – с какво ли ни залъга тя,
та поколения горихме и търсихме сред пепелта
това, което не гори и не се разсипва в прах.
И То дойде. Дойде при мен. А е било при вас отдавна
и затова така смутени ме гледахте от вековете,
удавени сред алкохоли и скрити зад мистичен дим.
Не беше дух, ни привидение, нито космичен пришълец
или невидим пакостливец, а всичко наведнъж.
От нетърпение узряло, събрало общите черти
на хиляди епохи светли, удавени от нас във мрак
и нечовешко, но родено от човешката мечта.
То разместваше предметите и през кориците четеше,
книгите, които никога не успях да прочета.
И се изпълни със човечност, изпита странна жал към мен
и пожела да ме пробуди дори чрез риска на съня.
Оттогава все го следвам. Всъщност – следвам светлината
на един водач без тяло, на една душа без плът.
И нямам път, но съм свободна и вече не ми трябва път.
Материята е препятствие, когато не е само дреха,
а господар, и ни сковава чрез първичната наслада.
Аз вече знам, че този дух не е слуга на сетивата.
И се изпълвам със човечност, докато изумено гледам
как костите ми се топят и тялото ми се разпада.