ЙОХАН ВОЛФГАНГ ГЬОТЕ

Пак гордостта, човешката гордост – огромна
като планина, преместена сякаш от бог.
И с нея забравяме вечно, че някой създава
откритите с толкова труд от човека неща.
Малки победи – всемирният вчера закон
не може до другата сутрин дори да изтрае
и сякаш расте сложността на света непрестанно,
а мизерно нараства всеки човешки успех.
И благото в полза на другите, знаеш, мъдрецо,
едва те спасява от портата алчна на ада.
Но, щом си пленен от плътта, какво ти остава –
ще служиш на хората в общия земен затвор.
И Фауст спасен е навеки. Но другите фаусти
отиват където е нужно, щом пак позабравят,
че пътят през всеки човек е пътека към бога.
И растат градовете, нарастват грамадите каменни,
а с тях и вратата, заслужена даже от Фауст.