ГОРЧИВА СВЕТЛИНА

- Магьоснице, магьоснице, омагьосай ме да бъда вечно млада!

Главата й се надвесва над мен, ореолът на лицето й излъчва топлина. Дълги мигли, гладка кожа със ситни, почти невидими пори – сякаш е изкуствена. Косъмчетата не се виждат, но аз зная, че от тях идва странната светлина, с която свети лицето й.

- Магьоснице, не расти, за да бъда вечно хубава!

Иска ми се да й обещая, да произнеса заклинанието, но от устата ми се изтръгват само нечленоразделни звуци. Това навярно е заклинанието, защото тя се засмива доволно и едрите й бели зъби заблестяват порцеланово под разтегнатите, чувствени устни.

- Обещаваш, нали! – извиква тя и ме грабва в прегръдката си.

- Обещавам – казвам й – но от устата ми излиза само предишният поток от объркани звуци.

Това е първият ми спомен.

Майка ми ме държи нежно върху пеленката. Облечена съм в бяла копринена рокличка, тя също цялата е в бяло – дълга рокля, подчертаваща тънкото й тяло, крехки ръце, създадени да държат нещо по-ефирно и от цветята – може би въздуха или нищото, толкова крехки и леки ръце, по-леки от пенопласт, по-нежни от целувка. Черно-белият цвят на снимката не може да скрие блясъка на златната й коса, профилът й е мек, но не миловиден, очите й са сладостно притворени, така че да остане само един малък процеп, през който да ме следи.

Най-доброто нещо тук отново са ръцете й – те ме държат, сякаш съм създадена от въздух, от капризен порцелан, звънтящ под почукването на нокътя, но и готов всеки миг да се разпадне под дъха на невнимателния притежател.

Това, за което снимката не свидетелства, е гласът й, който в онзи миг ме моли още и още веднъж да изрека заклинанието. "Магьоснице, магьоснице, настоява той, помни, че ми обеща вечна младост...”

Блендата поглъща лицата ни. Вече отвъд кадъра майка ми ме пуска на тревата, завърта се в кръг и роклята й се отваря като голям бял чадър. Аз се опитвам да се изправя, но мускулите ми и този път си правят шега с мен, обещават ми крачка и в следващия миг ме излъгват.

Сядам и сърдито се разплаквам, майка ми се върти, а зад окото на апарата един висок човек се разсмива и тръгва да улови бялото глухарче.
Сега писъкът ми е вече отчаян, двамата се спират насред прегръдката и учудено ме наблюдават няколко секунди – аз изглеждам така, сякаш в следващия миг ще се сгърча върху тревата, обхваната от големи червени пламъци и ще изгоря като лист от неизпратено писмо. След това тя ме взема на ръце и усмивката бавно се топи върху лицето й, то малко по малко става тъжно, учудено, огорчено.

- Ревнивка! – произнасят бавно устните й. – Сладка ревнивка!

Ако сега ме прегърне, ще хвана с две ръце роклята й и ще дърпам, докато разкъсам деколтето. По раменете й ще се посипят ситните мъниста на гердана, изобщо – ще й дам да разбере, ако в този миг допусне грешката да ме приближи до себе си. Но тя прекалено добре ме познава и ме държи на почетно разстояние. Ръцете й от целувки се превръщат в два обръча. Тя се обръща към баща ми и сякаш го гледа, но само аз улавям замечтания й поглед, преминаващ през него и полепващ по хоризонта, по крилата на птиците и пеперудите. Майка ми внезапно става ничия – такава, каквато я помня във всеки миг от нашия съвместен живот.

После блендата отново отваря за част от секунда окото си. Мама е замечтана, вглъбена, до нея – аз, в тортата – една свещичка. Свещичката току-що е духната с помощта на мама, непознатият фотограф е запечатал дори тънката струйка дим, издигаща се все още над фитила. Снимката е съвършена, около лицето на мама се вижда ореолът на светостта или – кой знае – може би на греха. Тънкото облаче фотони я е обградило отвсякъде, свети даже ръката, с която леко ме придържа към коленете си. Кожата й е златна, а главата й е като луна – мама е пропуснала всички цветове на реката и се е потопила в светлината, дори очите й излъчват толкова кафяво, че са почти жълти и нощем блестят като очите на тайнствен звяр.

Тези очи неведнъж са ме плашили в тъмното, когато два пламъка се отправяха към мен, за да ме стоплят или изгорят. Пищях, ужасена от приближаването на невидимата заплаха, после нещо ставаше с мрака и в стаята изведнъж заставаше тя – пеперудена, нежна, малко стресната от съперничеството на лампата.

Все не можех да си обясня как двата пламъка изведнъж се превръщат в мама, и до днес това е най-голямата загадка в живота ми. Някога мислех, че мама се крие в електрическата крушка, така, както светлината е скрита в нея, че се ражда заедно със струята блясък, заливащ стаята и извличащ от предметите цветовете им.

- Магьоснице, магьоснице – шепне тихо родената от лампата, - направи така, че младостта ми да трае вечно, направи така, че винаги да си останеш мъничка, а аз – толкова хубава, колкото ме виждат очите на баща ти, очите на всички мъже, обичали някога жена, очите на неродените, на които любовта предстои. Бъди винаги такава, каквато си сега! Обещаваш ли?

- Да, мамо! Нека продължи това пиянство на кръвта, това лудуване на хормоните в съвършеното ти тяло.

Обещавам мълчаливо, защото виждам зад дясното й рамо да наднича вездесъщото време. То ще напълни с бяла прежда косите й, ще натъпче тялото й с тежко олово, ще открадне гъвкавостта на ставите й и, вместо хрущял, ще постави в тях метал и стърготини. Мама ще се отпусне, ще стане свадлива и нещастна, костите й ще надебелеят и плътта по тях ще увисне безпомощно. Кръвта й ще се изпълни със сока на горчиви бадеми, ще стане бяла като мляко и от нея ще изчезне червеният вик на любовта, цветът на звездите ще се изрони от очите й и мама ще умре - миг, преди да стане обикновена.

- Ах, магьоснице, магьоснице! – взема ме на ръце тя и ме носи из стаята. – Не помага твоето заклинание, пораснала си от вчера с още един ден, отнела си още едно денонощие от младостта ми.

Тук блендата отново щраква, мама вече ме е пуснала на земята и с две ръце държи моите. Учи ме да вървя. Сега, когато тя е наведена, аз изглеждам доста поизраснала, но всъщност ръстът ми е само шестдесет сантиметра, а съм на три години. Прохождам със залитащи, несигурни крачки, прохождам последна от връстниците си. Вече зная две думи: мама и цирк, казвам ги ясно и отчетливо, дори буквата "р” не представлява никакво препятствие за мен. По всички останали въпроси мълча, светът още никак не ме интересува.

Тя внимателно ме придържа, на пръв поглед наблюдава всяка моя крачка, но очите й – вглъбени и замислени – навярно следят крачките на някое друго дете вътре в нея. Тя го вижда как израства пред очите й: една, две, три години се извъртат върху календара и времето спира. Дотук се простира мечтата на всички майки: невръстно дете и ранна младост – най-щастливата възраст на жената. Оттам нататък аз вече не раста, двете оставаме в мечтата й като вечното дете до вечната майка: едно замръзнало в началото на календарната година време, в което ние се движим като призраци, смеем се тихичко на приумиците си, играем на стари като света игри – мама и аз, мама и аз, винаги мама и винаги аз. Но блендата отново проглежда и вече сме във времето на моята ужасна ревност. Използвам новата си придобивка – вървенето, за да следя всяка крачка на майка си и чуждия човек, когото тя нарича мой баща. Какво е това баща? Средство за отнемане на мама, на нейните целувки, на ръцете й, на ласките й.

Дебна ги страстно, нощем не спя и на сутринта често ме намират полуприпаднала пред вратата си. Майка ми е неспокойна и се буди нощем, затова прибягвам до хитрости: чакам кога от стаята ще се чуе нейното равномерно дишане, примесено със свистенето на татко. Вратата сега я държат непрекъснато отворена и вече мога безпрепятствено да се промъквам в стаята и да заспивам на килимчето пред леглото им.

По онова време мама има уморен вид, навършила съм четири години, а продължавам да не раста, магията, с която се самоомагьосах, ме притиска с тежка ръка – както камъкът затиска цветето и не му позволява да подаде глава към спасителното слънце.

- Сладкото ми елфче! – шепне в ухото ми мама, но аз се преценявам по-скоро като тролче – симпатично и несръчно тролче, което пази под земята своето скъпоценно богатство: една жена, цялата от светлина, кралица, довлечена от мравките по известни само на тези микроскопични магове пътеки – долу, в земите на малките ковачи на злато, шлифовчици на скъпоценни камъни, пазители на бисери и несметни богатства. Най-ценното от тях е мама.

- Това дете те ревнува от мен! – шепне раздразнено татко. – Имам чувството, че ме преследва.

Мама го поглежда уморено и с разбиране, това е една от малкото снимки, на които тя забелязва обектива, забелязва отчаянието на татко. Но зад умората й наднича и някакво изумление: кой е този човек – сякаш питат очите й, какво прави тук, пред мен, около мен, как е името му, къде живее, с нас ли, защо с нас?!

- Това дете е кошмарно! – казва татко в мига, когато натиска копчето на фотоапарата. Окото се отваря и жадно глътва още един миг от живота на мама, един от нейните дълги мигове. Мама преминава върху лентата и сякаш изчезва от стаята, сега тук е само нейната обвивка, нейният ефирен фантом.

Гласът на баща ми я връща обратно.

- Не стига, че е джудже... – произнася в следващия миг той.

Мама поглежда към него, но отново вижда само прозрачното му тяло пред прозрачната стена. Сега тя е отвъд предметите, отвъд реалността, може би в тази секунда мама наблюдава полета на птиците към хоризонта, може би зад невидимия въздух тя вече вижда звездите. А може би погледът й се е закачил на единия рог на луната – защото тя отговаря отвлечено, замечтано, без да напуска омагьосаното пространство на небесния спътник.

- Не е джудже! – казва уверено мама. – Тя е магьосница. Иска да остане дете и остава. Това е тайната на вечния живот.
- Вие двете ще ме уморите! – въздиша татко. – Няма никакъв вечен живот, детето е болно и се нуждае от лекар. Слезте най-после на земята.
- На земята! – мама го поглежда изненадано и прихва. – Че какво ще правим там!
В съседната стая аз също прихвам.
- Тогава по-добре под земята – обажда се мое тролско величество. – Там поне е пълно с богатства.
- Глупости! – отсича татко. – Пълните си главите с какви ли не глупости.

Всяка вечер мравките грабват мама и я отвличат по своите тайни проходи под земята. Там тя е на сигурно място, пазена от своята дъщеря тролче, която бди над съня й. Татко не знае това, той спи дълбоко и непробудно. Всяка сутрин мравките отново връщат мама в леглото. Татко се събужда и прегръща мама. Но всъщност прегръща мен. Докато подземните са я влачили бавно по своите дълги проходи, аз съм изпълзяла по кратките и съм заела мястото й в леглото. И татко прегръща мен, в следващия миг изненаданите му очи се отварят и ме гледат с недоумение.

Аз, разбира се, спя.

Той се опитва да ме премести от другата страна на леглото. Аз изведнъж ставам много, много тежка.

Той се отказва от намерението си и сам се опитва да се премести при мама. Ръцете ми внезапно обхващат врата му в желязна примка.
Аз спя, аз вече съм много, много тежка и освен това заплашвам да се събудя и да ревна. Първите нотки на недоволство се зараждат някъде дълбоко в гърдите ми, аз заскимтявам ядосано и тази увертюра довежда татко до отчаяние. Той притихва в ръцете ми и дълги минути напразно се надява да се уморя и да отхлабя прегръдката. Затягам я още повече.

"Мразя те, детенце!”
"И аз те мразя, татенце!”

Той внимателно се мъчи да се отърве от ръцете ми, скимтящите звуци в гърлото ми се превръщат във все по-засилващ се ропот.

Накрая съм принудена да отстъпя. Прибирам ръцете си, но тъкмо когато той мисли, че ме е победил, аз го удрям, удрям го силно през лицето. Сега мама се събужда от виковете му. И аз вече мога да отворя очи. Гледам го невинно изпод клепачи, обърканият ми поглед малко посмекчава гнева му – все пак аз съм само едно дете, а той – възрастен човек, който трябва да контролира инстинктите си.

Трябва, но му е все по-трудно. В крайна сметка мама винаги си остава неприкосновена територия – вече съм дочувала какви ужасни неща се случват, когато родителите са насаме нощем. И аз ги дебна, дебна ги с хладнокръвието на звяр, а денем тайно си доспивам по улици и пейки. Научила съм се да спя права като кон, да спя навсякъде и по всяко време, докато те са разделени един от друг и не могат да се посветят на срамната си тайна.

- Вече не издържам! – казва баща ми, но аз зная, че той ще издържи още известно време. Сигурна съм, че накрая ще победя, сега отдавам цялата си енергия в това денонощно дебнене, не ми трябва храна за растеж, за ум, за дарби, които правят нещастни родителите, силите ми отиват за следене на мама – да я опазя от разрухата, от погледа на баща ми, който един ден ще стане равнодушен и хладен и ще изрони от очите й звездния прах.

Мама се спуска от небето със своя бял парашут. Глухарчето е сърдито, вятърът заплашва да го отвее далече, много далече.
Тя ме издърпва настрана и тихо, почти шепнешком, казва в лицето ми:
- Виж какво, малката, ако продължаваш така, ще те изпратя в интернат и ще си взема друго дете.
- Няма да го направиш! – казвам й с тиха злост.

Вече съм осемгодишна и прекалено интелигентна за възрастта си – природна компенсация за отнетата ми възможност да раста.
- Защо?! – пита тя изненадано и ме гледа със светещите си очи.
– Защо?
- Сама си го казвала – аз съм единственото доказателство за младостта ти. А другото ще расте.
Тези думи я карат да занемее за няколко дълги мига.
- Малка никаквица! – проронва тя накрая.

За пръв и последен път мама ме обижда. След това тя ще си служи само с нежни думи, които ще звучат по-страшно от ругателство: ненавиждам те, елфчето ми, ах, как те мразя, сладката ми, махай се оттук, бисерчето ми...

Сега тя поставя началото на нашата дълга вражда с нежности, които пресушават кръвта и сърцето.
- Мразя те, магьоснице! – казва тя и в очите й светва за миг злото пламъче на съпричастието.
- И аз те мразя, майче! – отговарям й, но красивото гневно божество вече се е откъснало от земята и се носи към своята звезда, откъдето ще ме порази със зловеща светлина.

До десетата ми година, когато татко няма да издържи повече и ще ни напусне, за да умре по-късно в чужда страна, аз продължавам да спя необезпокоявана помежду им. Още не ходя на училище, толкова съм малка, че никоя учителка не би рискувала да ме вземе в своя клас на бързо наливащи се с мускули гиганти. Сега аз изглеждам като четири- петгодишно добре оформено мъниче – не съм обикновене джудже, а просто дете, което отказва да порасте.

- Какво сладко момиченце! – казват всички на майка ми, но тя не изглежда нито поласкана, нито радостна. – На колко години си, хубавице?
- На десет – отговарям и това ги хвърля в смях на неудобство от детската лъжа.
- Оставете я – казва майка ми. Нейно постоянно задължение е да мами околните – роля, която е приела с непресторена гордост. – Тя е една малка измамница. Всъщност – още не е навършила пет години.
- Малката измамница, детето на голямата измамница! – шепна й съзаклятнически в ухото и погледът й без малко не ме убива.
Слизаме от трамвая и мама дълго мълчи, докато ме води за ръка. Наблюдавам я скришом, след смъртта на татко тя много е отслабнала, но това само подчертава тънките й форми на вечна девственица, кожата й е станала прозрачна като на светица, която се храни само с нафора. Най-после тя излиза от небитието, навежда се към мен и отново долавям в гласа й предишната съпричастна омраза.
- Ти си по-голямата лъжкиня от нас двете, магьоснице.
- Защо? – питам я насмешливо, макар да предчувствам отговора.
- Защото се изхитряш да растеш по малко и на петдесет навярно ще изглеждаш като младо момиче, а тогава аз няма да имам никакъв шанс. Поглеждам я бързо изпод миглите си и за миг виждам, че е истински самотна – просто една отчаяна жена, чийто мъж е прогонен от износеното в утробата й чудовище.
- Мамичко – казвам й тихо и с болка. – Нима се каниш да живееш толкова дълго?
- Защо? – пита тя изненадано и заковава хубавите си очи върху мен.
- Защото – отговарям й бавно с нейния тон – тогава аз няма да имам никакъв шанс. Ще трябва да умра като дете, а това едва ли е най- добрият избор.
- Мразя те, миличка! – казва тихо майка ми.
- И аз те мразя, мамичко! – отговарям й с нежно разбирателство.

Този път зад блендата проглеждам вече аз. Мама стои малко наперено, но по-скоро е уплашена или стресната. Окото ми настървено я следи през прозорчето: майка-мечта, че и повече от мечта, направо – майка на тролче.

Кой зне повече за нашето отчаяние, освен самата аз? Тя не иска да умре съсухрена и стара, аз не искам да умра преди нея. Заедно сме се вкопчили в този живот, който сякаш е общ. Всяка го дърпа към себе си и се завива до следващия миг, когато някоя част от тялото й ще остане незащитена. Това е най-отчайващата беззащитност – на майката пред детето и на детето пред майката.

От мама извира горчива, тъжна светлина: не, тя няма никакви угризения, в гърдите й тупти звезда, вместо сърце. Цялото й нещастие е, че се е родила, че сама е родила и така е дала сякаш още един коз в ръцете на времето.

Сега мама е непримирима, светът, в който е попаднала, я разяжда отвътре с невидима ръжда. Какво правя тук, оглежда се изненадано тя, и какво е това дете пред мен, дете с апарат, държащо в ръцете си светкавица, която ще изрони гланца на лицето ми. И какво е това око, което ме следи зад обектива, нима така изглежда окото на времето и нима ще се залъгвам какво ме очаква, след като ме погледне то с мъртвата си зеница?

- Магьоснице, магьоснице! – шепне мама заклинанието. – Помни какво ми обеща: вечна младост и вечната любов на баща ти... Като ми отне второто, нима ще ми отнемеш и първото?!
- Не бой се, миличка! – отговарям й от другата страна на машинката, през която изтича животът на мама. – Няма да бъде по-страшно от целувка на земя, а земята целува страшно и завинаги.

Блендата се отваря и през разлистеното многоъгълниче мама влиза в лентата. Косите й изведнъж потъмняват, лицето й се смрачава като лицето на слънцето, гледано през опушено стъкло. В замяна на това черната й рокля светва, лъсват колието и гривната й – от светла вдовица мама изведнъж се превръща в абаносова Снежанка. Но това е само игра на негатива, после мама ще се проектира бяла и странна в своите мрачни дрехи, а очите й ще гледат отново нагоре, в небитието, в смъртта.

Какво ще вижда там мама, кого ще вижда – моя отчаян баща ли или само своето бъдеще? Само една любов ли ще види мама – последната за нея, сладка и горчива като дете, родено в предела на живота.

Ето, мама се усмихва и в света й нахлува хубавият млад Вили. Мама му подава ръка и той прекрачва през обектива – самоуверен като пропития с амброзия Аполон. Той влиза и цялата стая става зала на смеха, с млада жена и момиченце до нея, мадона и ангелче, принцеса и тролче.

Този портрет е незабравим – отново сме аз и тя, отново глава до глава, а зад апарата е вече хубавият Вили. Той сякаш ни е сдобрил за минута, сякаш е превърнал в смях омразата ни, злобата ни – в игра.

- Обичам те, детенце! – казва в този миг мама и аз й отговарям почти искрено, почти нежно:
- И аз те обичам, мамичко!

Сега ми се иска да опиша и Вили, но той все ми се изплъзва със своята хитра усмивчица, неуловим като полъх. Върху лентата от него остава единствено бледа, разсеяна светлина, той целият е само един продължителен, мрачен смях, а върху лентата смехът не се отпечатва, още по-малко – мракът.

Във Вили материята сякаш не е организирана, а блуждае разсеяна, безформена и самотна в контура на неговото здраво, мускулесто тяло. Мама обожава тялото на Вили, тя не може да му се насити нито денем, нито нощем, но и двамата най-много обичат полумрака, когато Вили се разтваря в околните предмети и на мама й се струва, че прави любов с цялата вселена.

Оставили са ме да се скитам свободно из къщата, те вече не се страхуват от мен, не ме забелязват, магията ги е обхванала отвсякъде, владее ги, запушва с восък ушите им, запечтва със сладостен нектар устните им.

А аз бродя из стаите и чакам часа, когато Вили ще прогледне и ще види младото момиче, което расте в мен, което набъбва през роклята ми и навътре – към жлезите ми, към органите ми, към сърцето и мозъка ми. Той не може дълго да остане сляп за тази тайна, той няма право дълго да остава сляп.

И вече чувам отчаяния глас на майка ми: измами ме ти, магьоснице, детенце на самотата ми, на страданието ми! Измами ме ти, чудовище!
- Е, какво – отговарям й – нима ни беше зле на двете, че се захласна така по вечния мрак! Между красавицата и звяра третият е излишен, а звярът, както виждаш, съм аз.

Мама ме гледа уплашено, но все още не ме вижда. Тя се е взряла в зениците на своя приказен Вили, мама сега се люби с вселената и звездите в очите на Вили я мамят в един безпаметен колапс.

После напускаме ритъма – тя, Вили и аз, аз, Вили и тя: тя и той излизат от мрака, аз хлътвам вътре.

- Какво странно дете имаш! – казва Вили. – Толкова малко, а сякаш е живяло на света векове.
- Защото е магьосница! – отговаря му тихо мама. – Тя и теб ще те омагьоса, затова не я гледай дълго.
- Не мога да не я гледам! – засмива се уморено Вили. – Погледът ми полепва по нея, не само моят, а и на всички останали. Толкова малко дете, а така добре оформено, просто една изящна Месалина.
- Вили, ти ме плашиш! – осведомява го мама. – Да не би да изпитваш влечение към деца?
Той я поглежда през мрака и очите му светват вълчи в леглото.
- Тя не е дете! Тя е стара като света, защото е самият дявол. А дяволът винаги привлича погледа.

Сега мама отново придобива уплашеното изражение на момиче, тя дълго мълчи и стоим така тримата в неразрешим любовен триъгълник: светлината, мракът и дяволът. Мама до Вили. И аз.

Сутрин Вили тананика до премала все една и съща песничка. Трелите напускат гърлото му и се разливат из стаята, застояват се по ъглите миг-два и после излитат през прозореца.

Аз лежа в леглото и слушам тази сатанинска музика, Вили тананика като славей, подсвирква с настървение и обтрива своите мускули от мрак, своите рамене от мрак. От него се носи някаква непресъхваща жизненост, за която вратите не са препятствие, разстоянията не са препятствие.
Мама го гледа през отворения портал, аз също съм се надигнала на лакти и слушам неговата примамваща песничка, слушам я и чакам времето, когато Вили ще припадне по дългите ми коси, по стройното ми тяло – дано това бъде скоро, о, дано! Но погледът на мама ме плаши, в очите й напоследък се е появило нещо загадъчно, нещо непредсказуемо, тя вече не изрича заклинанието, защото времето отдавна е спряло в този дом, в тези стаи, в този свят, а самата мама е станала сякаш по-предметна, по-реална.

Все по-често зениците ни се срещат и се гледат изпитателно, от непроницаемото лице на мама се носи музеен хлад. Съвършено консервирана, тя не се променя с годините или – най-малкото – промените, които се извършват с нея, нямат отношение към външността й.

На двадесет аз приличам на девойче, току-що навлизащо в преходната възраст. Поизраснала съм малко, вече ходя редовно на училище – в клас, който съответства на биологическата ми възраст. Тя сега не е повече от дванадесет години.

Мама е все така млада, кожата й – все така гладка, със ситни, сякаш изкуствени пори. За всички останали хора времето тече ускорено, връстниците на мама вече се набръчкват и от тях изтича влагата на живота. Моите съученички бързо ме надминават по ръст и с всяка година аз отново изоставам.

Светлината, която идва от мама, вече не е предишната напрегната светлина, сега тя по-скоро е някакво спокойно излъчване на сигурно в себе си същество, мама свети вече само за Вили. Или – може би само за себе си.

И все пак тя е започнала да се страхува от мен, забелязвам го по опитите й да ме избягва, когато останем насаме – сякаш Вили е единственият мост, по който можем да стигаме една до друга. Миналото е забравено, забравен е и далечният ми баща, сега живеем в едно непрекъснато съперничество за Вили, който по право принадлежи на мен.

Няма къде да избягаме от съдбата, на която ни обрича заклинанието, мама трябва да си тръгне някой ден, някой ден аз трябва да порасна и Вили да забележи тъмните ми като катран коси, тъмните ми очи, гъвкавата походка – всичко това принадлежи на Вили и мама е безсилна да се противопостави.

Мигът на нейната любов може безкрайно да бъде удължен, но все някога той ще свърши. Дори през това време да умрат няколко галактики и урагани да изтрият от звездната карта цели стада планети – мигът е обречен на край. Дори човечеството да изчезне и отново да се възроди като Феникс от пепелта си – мигът е обречен на край. Дори вселената да се свие и разпусне няколко пъти, превръщайки в лъчение цялото си вещество и после отново струпвайки го в планетни системи – мигът е обречен на край. И мама прекрасно разбира това, тя чете своя трагичен урок в очите на Вили: те настървено ме следят, когато се навеждам да завържа връзките на обувките си, когато сутрин се разхождам по пижама из жилището и се наслаждавам на светлината.

Вили ме дебне с все по-нарастващо изумление, той вече целият е проникнат от мен, отровен от магията на очите ми, на тялото ми, впримчен завинаги в заклинанието.

Мамо, аз наистина ти обещах вечна младост, но не и вечен живот. Това не може да ти обещае никоя магьосница – колкото и всевластна да е. И не защото вечна е само промяната, и не защото чрез нея се мъчим да обясним своята преходност в света, който обитаваме, а защото никое същество, изпълнено с млада сила и злост, не може да остави съществото, от което е произлязло, да се разпорежда със съдбата му. Нирваната е отказ от продължението и тя не може да черпи сили от онова, което съществува. Майката не може да черпи сили от детето и чрез него да постига нирваната.

Измамно е твоето спокойствие, мамо, ти си продължена и отречена, и затова Вили един ден ще бъде мой – когато светлината умре и над земята се възцари мракът с лицето на Вили, с очите на Вили, с тялото на Вили. Нощ, която ще скрие предметите, съществата, звездите и вече няма да има значение дали те не се виждат или просто не съществуват. Впрочем – ще бъде второто, със смъртта на мама ще умре светлината, а това е равносилно на изчезване на материята. Мракът не се нуждае от вещество, измама са мускулите на Вили, те съвсем не му трябват или му трябват само за мама. Докато тя съществува, ще съществува и тялото на Вили. После ще дойде моята власт и той ще изчезне. Ще престане да бъде такъв, какъвто е сега. Ние заедно ще превземем света.

Отново блендата и отново мама. Тя е в скромна сива рокля, някак е помръкнала, но все още е моята майка, майка и половина, майка на гномче, на тролче, на елфче, на демон, на сатана. Сякаш се е пробудила за истината, сякаш е разбрала кого е молила за вечна младост, на кого е продала душата си, душата на света, зрънцето светлина. Но още е много влюбена, още не е слязла напълно на земята и хищното око на Вили още не е успяло да я съзре.

Двамата с Вили сме измислили една много смешна игра. Наричаме я "да уловим мама”. Мама е слънчевото зайче от огледалото, тя е попаднала върху лицето на Вили светлина – той се опитва да я захапе със зъби, да я схруска. Понякога в играта участва и мама. Тя движи огледалото с ръка, а ние с Вили се стремим да уловим светлото палавниче.

Подскачаме смешно, блъскаме се, преплитаме ръце и крака, боричкаме се. В един миг решаваме да захапем ушите на зайчето, стисваме зъби и устните ни се срещат. Гледаме се смутено няколко мига: глава до глава, очи до очи, нос до нос. Устните на Вили са топли и почти недоловими, целувката му преминава като полъх по моите устни, дали мама е забелязала тази мигновена целувка? Да, зайчето се е захлупило по очи и плаче, мама е разстроена.

- Вили, ти ме плашиш! – казва тя печално. – Магьосницата е още дете...
- Дете е – съгласява се Вили. – Но е стара като света. Че и повече.

Намесвам се, за да нарека нещата с истинските им имена. Едва ли и двамата си дават сметка какви невинни лъжци са в този миг.

- Не познахте – казвам им – на двадесет и пет съм. Не съм стара, но не съм вече и дете.
- Невъзможно! – отсича Вили. – На двадесет и пет е майка ти. А ти си на шест, ако не се броят милиардите, които си изживяла преди това.
- Я ме погледни! – казвам му. – Хубаво ме погледни! Приличам ли ти още на дете?

Вили ме поглежда и изведнъж започва да ме вижда: аз съм млада, детството е отминало, тялото ми се е наляло със сладки сокове, устните ми – със жажда, и аз цялата съм само жажда.

А мама отново е на двадесет и пет, нека бъде.

От този момент Вили престава да забелязва мама, очите му целите се изпълват с мен, която съм хубава, с мен, която съм примамлива, и която вече съм престанала да бъда дете на своята майка.

Оттук нататък ще започне нейната агония, светлината ще се затвори в себе си, звездата ще пропадне навътре – мама безпомощно ще тръгне от стая в стая, докато ние с Вили се гледаме, докато се изяждаме с поглед и после – с всичко останало.

Ореолът около главата на мама постепенно увяхва – като замръзнало в зимата цвете. Мама е болна от мен и заедно с нея боледува цялата природа – гроздовете изсъхват бързо по клоните, недокоснати от човешка ръка, ябълките се лишават от влагата си и се свиват, сбръчкват се плодовете, тревите, животните, хората, един безпаметен колапс обхваща градовете.

- Магьоснице, магьоснице – стене мама, – нямаш ли милост, магьоснице!
- Не! – отговарям й, докато ръцете на Вили обгръщат тялото ми и го наливат със сладка сила. – Нямам. Обещах ти вечна младост, но не и вечен живот.

Мама полудява от болка и ревност, като животно в клетка се блъска мама в страданието, и ето, в стаите настъпва зима, в природата настъпва зима и светлината на света бавно угасва без мама. Вили се слива с околните предмети, Вили потъва в тях или те потъват в него – все едно каква е истината, щом всичко накрая завършва с потоп.

Мамо, аз съм дяволът, който идва за твоята сила. Аз се спотайвах и растях заедно със зараждането на света, аз се преструвах на сговорчива, аз бях материята, която изграждаше основите на този свят. Всичко, което се пораждаше в него, всъщност се раждаше от мен и никой не можеше да ме отстрани, без да отстрани себе си. Аз идвах и заедно с мен пристигаха хората, а с тях – гладът, болестите, нищетата, властта на един слаб човек над друг слаб човек. Аз идвах, защото не можех да не дойда, съществуването на света означаваше да съществувам аз. Хората ме наричаха нощ, сянка, тъмна сила, но те не знаеха, че единственото нещо, което със сигурност имат, това съм аз. Кръгът се затваряше, те бяха нещастни и тяхното нещастие носеше моето име.

Може би преувеличавам размерите на своята власт, но лъжат и онези, които измислиха, че светът е творение на сатаната. Не, светът е творение на мрака, а неговият градивен материал е сатаната. Светът е Вили, аз съм неговата първооснова. Защо Вили? Можех да го нарека и другояче, но какво значение има името?

Ако утре всичко потъне в равновесен мрак, то за какво е мама? Трябва да има някакъв смисъл в нейното съществуване, а всъщност нищо не нашепва за този смисъл. През блендата проглеждат хора и машини, зверове и роботи, те питат – за какво е мама? Никой не знае отговора.

За татко всичко е ясно, все някой подава искрата, но искрата е нещо реално, нещо, което можем да си представим. И Вили е ясен, той е такъв, какъвто е роден, той е създаден от мен, за да се люби с мен. Но за какво е мама? Светлината, животът, разумът за какво са. Никой не знае отговора.

В този миг блендата се отваря. Зад прозорчето е застанал целият свят: тревите, животните, умните изчислителни машини, останалите машини. Те чакат мама да премине през блендата и да остане върху лентата завинаги. Но това завинаги зависи от трайността на материала, която винаги казва своето категорично не. И тогава всички въздъхват разочаровано и всички питат в един глас: но защо съществува мама, ако я нямаше, нямаше да го има и въпросът.

- Ах, магьоснице, магьоснице! – плаче мама. – Измами ме ти, детенце, чудовище на самотата ми. Измами ме. И не е работата само във Вили, но ти какво правиш с него? Не е естествено едно дете да се влюби в мрака – освен ако не е наистина чудовище, освен ако не е самият дявол.
- Ами че аз съм дяволът, мамичко! – смея се доволно. – Погледни ме – нима не съм самият дявол! Джудженце съм, с мравките другарувам, баща си пратих по дяволите, с Вили се забавлявам... Кой друг мога да бъда?

Но мама клати недоверчиво глава и въздиша:

- Нима от моето тяло дявол се е родил, нима е възможно това – от моето хубаво тяло?

Каквато съм малка, каквато съм весела и като се залея в смях – господ да е на помощ на мама, господ да е на помощ на света.
- Ах, мамо, мамичко – кискам се аз – ами че какво друго има на този свят, освен мен?

И тя ме поглежда тъжно, и от сърцето й се отронва тъмна въздишка.
- Мразя те, детенце! – вика тя и аз й отговарям съзаклятнически:
- И аз те мразя, мамичко!

Тук албумът се затваря, снимките свършват и горчивата светлина престава да струи от черното паспарту.
Мама се премества да живее в друг свят. В жилището оставаме само аз и Вили. Но това е вече нова история, която няма нищо общо с мама.


Има едно гробче и на него черно елфче стои заковано на пиедестал. Под гробчето – скелет на млада жена. От скелета струи светлина и плаши нощем децата на гробаря.

Елфчето денем спи, а вечер задава странна гатанка на света. Въпросът е известен на всички. А отговорът?

Цялата човешка демонология мълчи засега.

---

Zu den/Към: Novelen/Новели

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница