КОГАТО МЕЧТАТА СЕ СБЪДНЕ
Из въздуха бавно и величествено се рееха няколко предмета – една чаша,
пълна с вода, която не се изсипваше, възглавница, изпълнена с мек пух,
който пък се изсипваше ту в единия, ту в другия й ъгъл, без да бъде
подвластен на земното притегляне – сякаш пухът водеше някакъв собствен
живот вътре. Екскортът се съпровождаше от няколко лъжици и вилици, които
се въртяха в пространството на стаята, сякаш някакъв невидим ансамбъл
танцуваше танца със саби на Хачатурян. И всичко това се съпровождаше с
мъртва тишина и хлад, който лъхаше от всички ъгли на този дом, когато в
него се случваха необикновени неща. А необикновените неща бяха ежедневие
в тази къща от няколко години.
По тази причина влезлият след известно време мъж не се изненада нито от
предметите във въздуха, които нарушаваха едновременно няколко физични
закона, нито от тишината и студа. Негова крайна цел явно не бяха те, а
нещо, намиращо се в ъгъла или някой, който се спотайваше там в
полумрака. Но тъкмо беше достигнал до средата на стаята, когато силна
вълна го изтласка обратно навън през вратата, сякаш невидимо великанче
го беше използвало като камък в гигантската си прашка. Това не впечатли
изобщо мъжа, той се подпря на рамката на вратата и се изправи, после
отново предпазливо запристъпва по посока на своята крайна цел.
В дъното на стаята не се виждаше нищо, освен две искрящи очи, които
гледаха втренчено мъжа – сякаш нямаха тяло, с което да му се притекат на
помощ в неволята. Този път изглеждаше, че той все пак ще се добере до
целта си, но щом стигна до същата точка, вълната отново го отхвърли
назад и го върна в изходното положение. Това се повтори още десетина
пъти, преди непознатият да се откаже от намеренията си и да седне
изтощен в едно от креслата. Чашата закръжи около него като упорита
конска муха, но той или се правеше, че не я забелязва, или наистина не я
забелязваше, потънал в угрижени мисли. Накрая някой наруши тишината в
стаята, но това не беше мъжът, а нещото в ъгъла, което ту говореше с
тих, шептящ глас, ту повишаваше тон и тогава предметите вибрираха в
синхрон с думите, сякаш оживяваха чрез тях и се изпълваха с нов,
непознат смисъл.
- Внимавай, когато мечтаеш, защото мечтите понякога се сбъдват! – каза
гласът в ъгъла и после добави по-тихо: - Твоята например се сбъдна за
твой ужас. Беше млад и скуката на живота те отчайваше, а не беше надарен
и с особени дарби, които да отвличат вниманието ти от дългия ден на
живота.
- Така беше – съгласи се мъжът и леко се усмихна, но в тази усмивка
имаше всичко друго, освен радост.
- И тогава ти изрече едно заклинание, което до днес те преследва със
своето осъществяване. Аз бях твоето заклинание.
- Така беше – съгласи се отново мъжът, но този път не се усмихна – явно
споменът му навяваше тъга и болка.
- Пожела да имаш необикновено дете и ме извика в своя свят. Ти направи
този свят толкова примамлив, че аз не можех да не се спусна от нирваната
като паяк по невидима паяжина. Беше дълго пътуване, каквото е винаги
пътуването от небитието към човека. Защо не се радваш?
- Радвам се – отговори бащата, но това бяха само думи и в тях никой не
можеше да разпознае чувство на радост или каквото и да е друго чувство.
– Но моите представи за необикновеност бяха други, аз не исках такава
необикновенност, която смущава и плаши. Надявах се на нещо в рамките на
човешкото все пак.
- Нима знаеш какви са рамките на човешкото и дали то изобщо има рамки? –
попита гласът от дъното на стаята и зениците за миг сякаш угаснаха, а
предметите увиснаха във въздуха. – Бог не слага в рамки своята мощ,
когато реши да изпълни нечие желание.
Мъжът въздъхна и каза след кратко мълчание:
- Не знаех, че ангажирам именно него с мечтите си. Мислех, че някой
по-низш ангел или елф се занимава с мен. А понякога ми се струваше, че
съм изоставен от всички покровители.
- Никой не е оставен без покровители, дори и последната твар на тази
планета.
- Но понякога те се престарават... – измърмори бащата и угрижено провеси
глава.
- Да, така е – на свой ред се съгласи детето.
После и то се замисли дълбоко или може би заспа. Изминаха няколко дълги
минути и никой повече не наруши мълчанието – сякаш темите отдавна бяха
изчерпани помежду им. Но то все пак беше дете и искаше да се забавлява,
то се нуждаеше от времето на своя създател – колкото и огорчен да беше
той от появата му на света.
- Искаш ли да ти построя замък с триста тридесет и три диамантени стаи
вътре – и във всяка една красива девойка да те очаква като свой любим? –
попита то накрая, когато мълчанието му омръзна.
- Не – отговори бащата тихо, но твърдо. – На тази игра сме играли хиляди
пъти, а не си спомням лицето на нито една от девойките. Явно не ме бива
за любим, иначе майка ти нямаше да ме напусне.
- Майка ми те напусна, защото съм чудовище! – отговори кротко синът и
сякаш се усмихна невидимо в ъгъла. – Тя не искаше да има нищо общо с
дете като мен от мечтател като теб.
- Така беше – съгласи се бащата.
Двамата помълчаха още няколко минути, после детето отново наруши
тишината:
- Или може би искаш златна ладия, с която да се отправиш към Египет и да
покориш най-красивата от жените?
Но бащата отново поклати глава – и тази игра му беше омръзнала, а и
Клеопатра вече не му изглеждаше така хубава.
- Тогава нека поне играем на извличане на предмети от въздуха – предложи
синът. – Какво искаш да получиш за награда – меча на крал Артур или
короната на Карл Велики?
Но бащата отново поклати отрицателно глава и после я оброни тежко на
гърдите си.
- Все на нещо трябва да играем – настоя детето. – Иначе ще изпаднеш в
депресия и трябва пак да отидеш в онази тъжна болница, където прибират
мечтателите на света. А там не всички деца на пациентите са щедри като
мен, понякога те изпълват света на своите родители с кошмари и ги
тласкат към престъпни мисли и дела.
- Така е – съгласи се бащата. – Ала не знам какво повече да измисля,
вече всичко сме опитали. Бях император, който завладява света и носи
лавровия венец на главата си, а тълпите се огъват в преклонение пред
него. Рим беше мой, но ще ти кажа, че това е скучен град, а жените му -
продажни и алчни. Бях руски цар и Распутин ми предсказа кървава разплата
на народа ми с мен. Едва се измъкнах от лапите на развилнялата се тълпа.
И оттогава се питам защо трябва да ставаш цар, щом всеки миг народът
може да поиска главата ти и, което е най-странно - да я получи. Бях
пират и притежавах несметни съкровища в пещерата на един остров – но не
можах да спечеля любовта на жената, която обичах и това обезсмисли
богатствата ми и пролятата за тях невинна кръв. Бях принц и танцьор,
вампир и филмова звезда, бях корабокрушенец на неизвестен остров и
всички амазонки бяха мои жени, които нежно ме обичаха. Бях вожд на племе
и космическо чудовище, бях член на канибалско племе и още не мога да
забравя сладкия вкус на себеподобните си, когато плътта им напускаше
жаравата и се топеше между зъбите ми. Боя се, че вече всичко съм опитал
и това е достатъчно за хиляда живота, затова нека спрем тези игри.
- Но аз съм дете и трябва да играя! – възпротиви се малкият. – Иначе
няма да се развия пълноценно и ще стана като децата на онези, пред чиито
погледи решетките на болниците никога вече не се отварят. Нека поиграем
малко.
- Не разбираш ли! – възрази бащата. – Аз нямам мечти, защото нямам
неизпълнени мечти. Не мога да се надявам вече на нищо, аз съм един
свършен човек.
- Не може да не е останала поне една-единствена мечта! – възкликна
детето и бащата се съгласи:
- Е, остана една, но тя е наистина последната.
- Нищо, изречи я, нека й се насладим докрай! – настоя синът.
- Искам – започна бащата, после се заколеба, но в крайна сметка намери
решителност в себе си, за да я изрече. – Искам да бъдеш нормално момче и
всички мои мечти да се върнат обратно.
Предметите изведнъж паднаха по земята и в стаята нахлу светлина. В ъгъла
стоеше обикновено момче и се усмихваше на своя баща с най-обикновената
детска усмивка на света.
Бащата се изправи и за пръв път от години успя да прекоси стаята и да
прегърне своето дете. Той го вдигна във въздуха и запремята радостно в
ръцете си, ослепял за света и без да вижда златния прах, който се ронеше
от неговите люспи – единственото доказателство, че на този свят има все
пак неизпълними мечти.
Zu den/Към: Kurzgeschichten/Разкази
Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница
Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница