МАЙКА МИ

Тя с нищо не блестеше сред кварталните светици. 
Изтегли просто по-различен жребий. 
И всички казаха: тегли отново, 
внезапно съжалили младостта й. 
Но тя се плашеше за мен. Не тегли. 
И не напусна стареца – баща ми. 
А после всичко вече беше друго. 
Тя остаря буквално пред очите ми, 
за някаква година остаря, 
от страх след него да не изостане. 
И върху ножа на съня излегната, 
проплакваше: внимавай за баща си! 
А аз внимавах. Толкова внимавах, 
че почти не стъпвах по земята 
и крехката черупка на живота му 
държах в гърдите си вместо сърце. 
Аз внимавах. Толкова внимавах, 
че нищо не посмях да изживея, 
а тя, недоумяваща, четеше
моите измислени трагедии и плачеше. 
Би било за други радост, но палач за нея 
бе това объркано от духове дете. 
Предците – влюбени в реалното селяци –
стоварваха присъдата чрез нейната ръка. 
Не беше тя жестока. Бе жестоко 
това несъвпадение на кръвните ни групи, 
което, за да ме запази, трябваше да трови 
цял живот душата й чрез тези стихове.