ПРИНЦЪТ С ТИГЪРА

Малко факти са известни за живота на принц Сайя преди неговото изчезване от бащиния му дворец на десетгодишна възраст, а и тези, които са известни, са обгърнати от мъглата на легендата и не могат да бъдат отделени от нея. Малцината, които са го познавали лично, твърдят, че той се появил през един майски ден от годината на тигъра, и освен че този ден бил приятно прохладен, което можело да се приеме за подарък от боговете в горещия климат на страната, която народът на Сайя обитавал, нищо друго не говорело за необикновеност, нито пък знамения на небесата предвещавали появата на бодхисатва или божествен аватар.
Момчето се родило в уреченото от гадателите време, било нормално на килограми и ръст, под стъпките му не никнели лотосови цветове, още повече, че не проходило веднага като божествения Сидхарта, не изрекло достойни за записване във вечните книги мъдрости, а от гърлото му се носел най-обикновен бебешки плач, в който майка му, разбира се, твърдяла, че долавя особено мъдри звуци. Но никой не обърнал внимание на думите й, защото е известно, че майките са пристрастни по отношение на своите деца.
Единственото необикновено нещо в този ден може би било това, че бащата на момчето се завърнал от лов и донесъл малко тигърче на не повече от две-три седмици. Ловци били убили майка му преди няколко дни и групата на княза се натъкнала на леговището, където тигрицата била скрила малките си. От трите зверчета само едно било още живо, най-едрото, което в началото слугите взели за мъжко, но после установили, че е женско и го нарекли Тиле, което на едно древно наречие значело “намерена”.

Всъщност, необикновеното, което през този ден се случило, не било с момчето, а имено с малката тигрица. Хората от свитата на баща му били убедени, че духът на убитата майка ги отвел до леговището, разтревожен от съдбата на децата й и техните все по-приглушени писъци.
А станало така: съгледвачът на групата, който яздел на няколко хвърлея на камък пред нея, внезапно се върнал обратно и съобщил на княза, че някаква тигрица постоянно се изпречва на пътя му, гледа го с пълни с молба очи и го кани да я последва; че нито виковете му, нито стрелите могат да я прогонят, защото това всъщност е безплътната сянка на тигър или може би някой превъплътен в звяр дух на дервиш от началото на времената.
Заинтригуван, а и изпълнен с милост, защото в този ден неговата жена трябвало да роди, князът решил да изпълни молбата на духа и да го последва. Така намерили зверчето, което имало доста бодър вид, за разлика от двете си мъртви братчета. То близнало ръцете на своя спасител, след което доверчиво заспало в тях, което окончателно убедило мъжа, че срещата на призрачния тигър с ловната дружина на княза не била нещо случайно и навярно висши сили са я подкрепяли.
Разбира се, и дума не можело да става да захвърлят тигърчето на произвола на съдбата. По онова време дворците на източните князе гъмжали от всякакви природни твари и още една от тях нямало да натежи на хазната, пълна с много отбрани богатства. Князът решил да подари малкото на своя син, защото по онова време никой баща не можел да си представи, че ще му се роди нещо друго, освен син - времената били жестоки към слабите и крехките, и дори боговете не се осмелявали да слизат на планетата в тела на деца, жени или старци. Ала съществувала увереност, че Всемогъщите могат да приемат образите на силни и смели животни, и бащата тайно се надявал в малкото телце на хищника да се крие някой могъщ светец, който да дари наследника му с дарби, смелост и дълъг живот.
Така князът пристигнал в двореца, а на прага го чакала вестта за раждането на сина му. Майката на момчето се умилила при вида на беззащитното коте и му дала да пие от собственото й мляко, така че, освен приятели, момчето и тигрицата станали и млечни брат и сестра.
В страната на принц Сайя имало поверие, че ако див звяр бозае от жена, краят на дивите му превъплъщения е отминал и в следващото прераждане той ще бъде човек. Малкият хищник сякаш потвърждавал това поверие, той бил твърде питомен, на никого не причинявал вреда, и когато детето най-после проходило, то не признавало нито друг авторитет, нито друго транспортно средство, освен тигрицата.
По времето, когато принцът навършил три години, из страната плъзнали странни слухове, че бъдещият им владетел е притежател на необикновена мощ и навярно е аватар на някой всесилен бог, щом дивият звяр се умилквал като коте в краката му и позволявал на момчето да го язди, сякаш бил не тигър, а добре обучен слон. Тиле постепенно се превърнала в огромен хищник, близо два пъти по-голям от нормалните зверове от нейния вид, и тогава най-старият съветник на княза си припомнил една легенда от времето на написването на древните Книги, в която се разказвало за тигри, нахлули в поселенията на хората и превърнали се в техни защитници от останалите зверове.

Тези тигри също били близо два пъти по-големи от останалите си събратя, можели да се придвижват мигновено от място на място, позволявали на хората да ги яздят и не се хранели с месо, а само със сирене, варен ориз и смляно на едро жито. Почти нямало в природата хищник, който да се осмели да застане насреща им, защото, поне така се говорело сред простолюдието, освен огромна сила, те притежавали и хипнотизаторски способности и можели да парализират всяка божа твар - от насекомото до слона.
С подобни защитници зад гърба си хората станали непобедими и самонадеяни, градът им бързо нараснал по численост, защото никой вече не загивал от насилствена смърт, а и появата на тигрите довела до нечувано плодородие както сред природата, така и сред хората. Деца почти не умирали, градът растял с неимоверни темпове, строителите бързо забогатявали, а външни врагове нямало и всичко изглеждало така, сякаш раят е слязъл на земята и се е установил там завинаги.
Така изминали повече от петдесет години и старият владетел отстъпил трона на своя син. Той бил колеблив и алчен човек, но страхът надхвърлял всички други негови недостатъци.
Един ден в двореца пристигнал възрастен дервиш и омаял жените с дарбата да извлича от въздуха всякакви ценни украшения, накити и други богатства, които превръщали сърцето на наложниците в разтопен восък. Князът обаче си направил други сметки с него, той поискал да узнае тайната на безсмъртието и да направи вечни себе си и сина си, затова търпял дервиша, чиято власт в двореца непрекъснато нараствала.
И наистина - магьосникът му открил тайната на безсмъртието, но, за да се добере до него, князът трябвало да извърши нещо толкова ужасно, че той дълго се колебал и накрая почти се отказал от намеренията си. Обаче след известно време синът му се разболял и това била първата болест на дете от десетилетия насам. Някои веднага заподозрели дервиша, ала той се радвал на такова всенародно обожание, че никой сериозно не се вслушал в гласовете на разума.

Състоянието на детето непрекъснато се влошавало, накрая настъпил смъртният му час и тогава отчаяният баща най-после се решил да извърши предателството - защото дервишът му казал, че ако увие детето в кожата на един от тигрите, които пазели града му, може не само да го излекува, но и да го дари с безсмъртие.
По това време на деня зверовете обикаляли градската стена и бдели за врагове, само една тигрица оставала в палата, за да кърми малкото си - именно това тигърче решил да пожертва князът заради спасението на своето дете. Пратил слугите си за хищничето, майката доверчиво ги оставила да го отнесат, защото имала пълна вяра в хората, които неведнъж идвали да вземат малкото, за да поиграе то заедно с човешките деца. Никой не заподозрял замислите на княза, така че слугите му лесно убили малкото и завили умиращия принц с кожата му. Княжеското дете мигновено се изправило на крака, но погледът му бил толкова ужасен, че бащата се уплашил да не е загубило разсъдъка си.
- Ти си спасен, сине мой! - казал той на момчето, но то само заклатило горчиво глава и отговорило:
- Не, татко мой, ти ме погуби, и заедно с мен - града и народа си! Моята болест ти беше пратена за изпитание и ти предаде най-верните си приятели. Тигрите бяха посланици на боговете, за да закрилят човешкия род, но той се оказа недостоен за божествените подаръци. Сега срещу погубения живот на тяхното дете те ще поискат мен, и няма сила на света, която може да им откаже това. Сбогом, татко, малко минути ни остават да бъдем заедно, затова нека се простим!
- Ние имаме войска, ще те браним от тигрите! - извикал бащата.
Момчето само се изсмяло тъжно и отронило:
- Забрави ли, че няма враг, който може да излезе насреща им? Безумец е онзи, който обръща подобни приятели в противници.
- Не тръгвай с тях, те ще те убият! - помолил го бащата.
- Не! - отговорило момчето. - Те не могат да ме убият, дори и да искат. Ти ме направи безсмъртен и там е най-голямото ми наказание. Аз ще трябва да изстрадвам своето безсмъртие сред зверове и никога повече няма да живея сред хора. Ти ме погуби, татко!
И момчето излязло от палата, докато големи едри сълзи се търкаляли по тъмната му кожа и гасяли неговите пламтящи очи.
На двора вече го чакали тигрите, той яхнал водача им и така те се изгубили към хоризонта, докато целият палат се разтърсвал от плач и покруса. Заедно с хищниците от древния град си отишло и благополучието, природни бедствия унищожили реколтата, настъпил глад, деца почти не се раждали, а тези, които се раждали, живеели кратко, спохождани в най-ранна възраст от множество болести. Стените на града постепенно рухнали, дивите племена на няколко пъти опустошавали домовете му и избивали населението, а накрая едно земетресение с небивала сила спасило малцината оцелели негови обитатели от земните грижи, като погълнало целия град, така че и камък не останал от него да свидетелства за дните на миналото безгрижие.
Оцеляла само легендата за безсмъртното момче, което яздело тигър в джунглата и понякога се изпречвало пред погледа на заблудили се ловци. Макар че мнозина преодолявали своя страх и се опитвали да го заговорят, никой от тях не чул отговор. То само тъжно клатело глава и сълзи се стичали по бузите му - било забравило човешката реч и може би вече не си спомняло дори, че принадлежи към човешкия род.

Сега поданиците на принц Сайя видели в своя малък господар близнака на тайнствения ездач на тигри. Някой дори допуснал, че момчето от легендата все пак е получило накрая прошката на боговете и дара на смъртта, а принцът е негова инкарнация, и че хищниците са се върнали обратно, за да му служат. Съмненията им се потвърдили, когато след навършването на третата си година и момчето, и тигрицата отказали да се хранят с месо и започнали да приемат само сирене, варен ориз и зърно.
Сърцата на хората се свили от мъчително предчувствие, защото се страхували, че тигрите някой ден отново ще отведат принца и ще оставят престола без господар, тъй като майката на Сайя не родила повече деца и момчето било единствен наследник на трона.
И наистина - връзката на момчето с храненицата му растяла и се задълбочавала с времето, а връзката му с хората отслабвала. Родителите му не смеели да предприемат нищо срещу звяра, защото се страхували да не загубят обичта и доверието на своето дете, но тайно се опитвали да намалят властта на тигрицата. Дори имало такива, които се опитвали да я погубят, но тя, сякаш водена от невидим дух, постоянно се изплъзвала от капаните им.
Така изминали няколко години и щастието непрекъснато съпътствало принца. Той не боледувал, съдбата не го подлагала на рискови ситуации, звярът бил винаги наоколо и закрилял всяка негова стъпка. На седмата година детето и тигрицата започнали все по-често да се измъкват извън двореца, за да скитат из джунглата: странен конник върху още по-приказен кон - и да предизвикват боязънта и преклонението на ловците и скитниците. Образът на Сайя постепенно се слял в съзнанието на хората с образа на безсмъртното момче от легендата. Сега всички вече били убедени, че те са един и същ човек - защото и принцът, подобно на древния си събрат, не отговарял на въпросите им, но за разлика от тъжното момче от легендата той се смеел весело, когато хората се опитвали да изтръгнат някоя негова тайна.
Всички повярвали, че тъжният принц се е превърнал в щастлив принц, и че това вещаело радост за хората и благоденствие за земите им.
Ала съдбата си имала други планове.

Един ден, докато играели на някаква поляна и тигрицата се забавлявала да гони една пеперуда, която нахално се опитвала да кацне на носа й, а момчето се превивало от смях и търкаляло по тревата, внезапно от храстите се чуло злобно ръмжене и без повече церемонии на поляната се появил огромен лъв. Той се загледал втренчено в момчето и не оставил никакви съмнения какви са намеренията му, ако наблизо не била тигрицата. Още с излизането на лъва от храстите тя застанала между нападателя и Сайя, и също силно заръмжала.
Лъвът явно не бил ял от много време, иначе навярно никога нямало да се ориентира към подобна труднодостъпна плячка. Но сега гладът замъглявал разсъдъка му и го карал да се втурва в една непредсказуема битка.
Двата хищника дълго се гледали в очите и въздухът вибрирал от злобните им ръмжения, ала още не се осмелявали да се нападнат един друг. Но когато лъвът се опитал да заобиколи тигрицата и така да се добере до плячката си, тя се хвърлила напред и осуетила намеренията му.
Онова, което последвало, било толкова мълниеносно, че момчето не разбрало нито как, нито кога се случило. Двата звяра се затъркаляли като кълбо, от тях щедро запръскала кръв и оцветила в червено цялата поляна; малко по-късно зловещото представление завършило със смъртта на лъва, защото тигрицата успяла да прегризе вратната му артерия и кръвта на врага им изтекла пред ужасените очи на принца. Едва сега той се осмелил да се доближи до своята спасителка и видял, че и тя не е в по-добро състояние - цялата й козина била толкова разкъсана и окървавена, че от пръв поглед не можело да се съди за дълбочината на раните й.

Тя дълго лежала и дишала тежко, момчето дори се уплашило, че закрилницата му ще умре още там, на поляната, и се разплакало безутешно. Тези сълзи сякаш отново дарили тигрицата със сили, тя се изправила и бавно, с колебливи стъпки тръгнала към двореца, а момчето я следвало мълчаливо, като от време на време спирало до нея и галело козината й така, както детето гали мъртвата си майка и се опитва да я събуди с ласките си.
Не били далече от двореца и това ги спасило, защото джунглата гъмжала от врагове и тежко раненият звяр повече не можел да бъде в помощ на момчето, а то било твърде малко, за да се защити само. Когато пристигнали, слугите с викове се втурнали да ги посрещнат, настанили тигрицата в най-светлата зала на двореца и княжеските лекари веднага се засуетили около нея.
Дълбоки и смъртоносни рани не открили, но звярът изглеждал въпреки това зле. Сякаш не тялото му било болно, а битката била изпила до дъно неговата енергия, защото болестта на тигрицата повече приличала на черна магия, отколкото на нещо, причинено от телесна рана. Князът изпратил да извикат най-мощните магьосници на кралството, но и те не могли да помогнат - само предположили, че тигрицата не се е била срещу обикновен лъв, а срещу могъщ магьосник, чието проклятие сега тегне над нея и бързо я влече към смъртта.
Принц Сайя не се отделял от нея, нощем спял на рогозка, постлана до нейната, а през деня мълчал мрачно. Сънят му бил повърхностен и неспокоен, често се събуждал, срещал нейния втренчен, изпълнен със страдание поглед и се разтрепервал от страх и болка; после отново се вкопчвал в надеждата, когато на сутринта я намирал все така жива, ала не и по-здрава.

Един ден в залата влязъл най-възрастният съветник на княза, седнал до момчето и тигрицата и дълго ги наблюдавал с изпълнени с разбиране и състрадание очи. Накрая проговорил, без да поглежда момчето - сякаш изричал някаква много страшна истина и се страхувал младият му господар да не умре от нея.
- Трябва да я пуснеш да си върви, господарю! Тя ти даде всичко, което е могла да ти даде. Остави я да си върви, виж я как се мъчи и не може да умре, защото ти не си готов да я пуснеш. Прости се с нея и нека душата й си върви в мир.
- Не! - изкрещяло в изстъпление момчето. - Искам тя да живее, заповядам й да оздравее и всичко да бъде постарому!
- Млади господарю, волята на човека не е достатъчна, за да върне живота в това тяло, тя може само да удължи мъките и агонията му. Пусни я да си върви, принце, няма какво повече да очакваш от тази плът. А душата й ще бъде винаги край теб, защото тези, които сме обичали приживе, никога не ни напускат и след смъртта си.
- Лъжеш! - извикал отново принцът. - Залъгваш ме, за да й позволя да умре, а после никога вече няма да мога да я върна обратно. Сега тя е жива и аз я гледам в очите, докосвам я, прегръщам я. Пусна ли я, вече няма да мога да правя това.
- Прав си, млади господарю, най-трудна е раздялата за ръцете ни и те единствени никога не се примиряват със загубата. Можем да се научим да виждаме невидимото, да чуваме гласа му, да връщаме спомена за ароматите, дори езика си можем да приучим да вика обратно вкуса на изчезналото минало. Но ръцете на човека са винаги вързани за земята, затова тяхната загуба е най-голяма. Обаче има начини да спрем да мислим с тях и да дадем свобода на останалите си сетива. Един ден ти ще узнаеш как става това и ще върнеш своята приятелка отново при себе си.
Но момчето продължавало да се съпротивлява и не давало да се издума дума за смърт и раздяла.
Така изминала цяла седмица и страданията на тигрицата станали непоносими, тя стенела като малко дете, но не умирала, защото духът на господаря й не пускал нейния дух да се отдели от тялото и да отлитне свободен към небесните пеперуди и вечни цветя.
Момчето гледало всяка нощ нейните огромни светещи очи и треперело от болка и ужас, но на сутринта отново се вкопчвало в мисълта, че ще я спаси, и упорито отказвало да приеме смъртта й. Едва в края на осмия ден то най-после се смирило и пропуснало в себе си мисълта за раздялата.
Не стигнало лесно до това решение, плакало часове наред и удряло пестници в пода, поради което слугите доста се уплашили за разсъдъка му. Но накрая то се навело и прошепнало нещо в ухото й. Тигрицата отворила за миг очи, погледнала го с цялата възможна любов на света, и в следващия миг издъхнала.
Още едно денонощие не могли да отделят момчето, докато тялото на звяра напълно изстинало и студенината започнала да се влива и в неговите жили. На другата сутрин то най-после се съгласило да я погребат. Не позволило да я предадат на пламъка, защото искало поне костите й да останат - сякаш чрез тези кости раздялата нямало да бъде нито толкова пълна, нито толкова окончателна.
То стояло мълчаливо, докато слугите копаели огромния гроб и полагали тялото в него, мълчаливо я прегърнало, преди да я спуснат във вечния й дом и първите лопати пръст да я закрият от погледа му, и едва когато гробът се изравнил с повърхността на земята, то все така мълчаливо се обърнало и прибрало в покоите си.
Никой в двореца не чул смеха на принца отново.

Така изминали две години, изпълнени с мъка и отчаяние. Най-често момчето разговаряло със своя приятел - старият съветник от бащината му свита, при него търсело то утеха, щом тъгата станела прекалено тежка и плещите му не можели повече да я издържат. Старецът бил мъдър, макар и да не бил твърде напреднал в науките, които един ден можели да върнат на принца тигрицата, но знаел много за хора, които знаели повече от него. Често разказвал на принца за един отшелник, когото бил срещнал като малко момче при някакво пътешествие до Жълтата планина, и за чудесата, които можел да върши той. Накрая винаги споменавал, че този отшелник сигурно още живее там, защото бил чувал от хората, че е на триста години и навярно ще стане на още два пъти по толкова, тъй като мощта на знанията, които владеел, и които поддържали тялото му вечно младо и силно, била огромна.
Когато момчето навършило десет години, дошъл последният час на стария човек и той легнал в постелята си, за да не стане повече. Този път то не плакало, сякаш със смъртта на тигрицата било изплакало всичките си сълзи, само на няколко пъти ходило до покоите на своя приятел и тайнствено си шепнело с него. През последния ден от живота на стареца то отново влязло при него и между тях се провел следният разговор:
- Ти някога ми каза, че има начини изгубеното да се върне при нас. Скоро моите загуби ще станат две... мисля, че повече не мога да понеса. Покажи ми пътя към Жълтата планина, където ще разбера как отново можем да бъдем заедно, или ми кажи как най-лесно да умра, за да те последвам там, където отиваш.
Старецът го погледнал и усетил, че принцът не се шегува, затова отговорил със слаб глас:
- Мили господарю, макар да съм чувал, че няма съществена разлика между нашия и отвъдния свят, знам от старите хора, че самоубийците никога не отиват на мястото, към което са се запътили. Голяма е опасността, мили принце, да не ни намериш отвъд, а да попаднеш във враждебни и пусти пространства... затова не те съветвам да отнемаш младия си живот. Не е дадено на човека сам да определя продължителността на дните си, нито някой може да решава това вместо боговете, защото те могат да го накажат сурово за подобно своеволие. Моят съвет е да изживееш докрай отредените ти от съдбата години и да се опиташ още приживе да намериш пътя към отвъдните светове.
- Много е сложно това, което искаш от мен! - промълвило момчето. - Моето желание е твърде просто: да продължа да ви виждам и след вашата смърт. Кажи ми кой може да ви върне обратно, и аз ще го следвам до последния си дъх.
Но старецът само поклатил горчиво глава и отвърнал:
- Няма човек, който може да ти върне отнетото от боговете, само те са в състояние да сторят това.
- Тогава кажи ми как да ги намеря! - настояло момчето, сякаш ставало дума за някой придворен или слуга.
Умиращият само тъжно се засмял и отново отрицателно поклатил побелялата си глава.
- Само развитата душа има обхватен поглед. Аз мога да ти посоча пътя към Жълтата планина, друг ще ти посочи пътя към боговете.
Дали тогава старецът наистина е открил пътя на момчето, никой не знае, но е известно, че то изчезнало от двореца на другия ден след смъртта му и никой от придворните повече не го видял или чул.

Съгледвачите и слугите на княза успели да проследят пътя му само до подножието на Жълтата планина, без да бъдат сигурни, че именно по неговите следи са вървели. Но разказите за самотното момче, което броди по пътищата, храни се с корени и плодове и пита за пътя към тази планина, дълго поддържали жива надеждата им, че ще успеят да намерят момчето и да го върнат в двореца на баща му. Ала когато стигнали до подножието, окончателно загубили следите му, и от този ден никой повече не могъл да съобщи нещо определено за принца. Сякаш навлизайки в планината, той преминал през някаква невидима врата и вече бил в друг свят, в друго измерение... Сякаш бил преминал най-после в мечтаното Отвъд и намерил там своите непрежалими приятели.

Тук свършва историята на принца и започва историята на един ученик, който преодолял всички височини по пътя си, и чието бъдеще се губи далече във времена, които никое човешко око не може да обозре. Това е животописът на един бодхисатва, който с упоритост и талант успял да спре колелото на своите прераждания и още приживе да размие границите между живота и смъртта, превръщайки се в техен пратеник и тълкувател. Това най-накрая е легендата за един магьосник, който успял да надлъже смъртта и да продължи живота си на границата на два свята, без да принадлежи към нито един от тях.
Тъй като обичал да се явява в образа на момче, яхнало тигър, той останал в паметта на хората като Принцът с тигъра, макар от него отдавна да не било останало нищо от принца, нито пък тигърът бил вече предишният тигър.
Но понеже поданиците на тази страна твърде много страдали по своя изгубен престолонаследник, за утеха бодхисатвата им подарил именно този свой образ и така им оставил надеждата, че малкото момче, което народът му никога не прежалил в сърцето си, още живее на света.

Няма прегради пред онзи, който е воден от безплътен водач. Земните препятствия не са в състояние да спрат порива му, защото, освен своите, той има още едни, невидими, но всичко виждащи очи, които го водят по ръбове на пропасти, през ледници и скали. И защото ръката му е в ръката на онзи, който с невидим жезъл може да пресушава пред него реките и да разделя на две моретата.

Но дори и на отчуждения от суетата на света отшелник, който вече четиридесет и трети ден медитирал пред своята колиба, станало ясно, че момчето, което безпомощно се свлякло пред него, е преминало през големи изпитания и е в края на силите си.
Само една крачка не му достигнала, за да се добере до аскета и да седне в краката му. Вместо това то се строполило на земята и сякаш се превърнало в локва вода, толкова отпуснато и безжизнено се сторило то на стареца. Но че появата му не е случайна, говорела не само мистичната сила, която се излъчвала от него, но и призракът, който неизменно го бил съпътствал по време на многомесечните му странствания.
По-възрастният с удивление видял, как веднага след падането на детето един призрачен тигър застанал кротко до него и заблизал главата и ръцете му, а после полегнал до господаря си, сякаш се опитвал да го стопли и защити от посегателствата на несгодите.
Отшелникът веднага усетил, че невръстният пратеник на илюзорния свят, наричан още “майя” от мъдреците, е воден от голяма болка и страст, но невидими сили бдят над него и няма да го изоставят в трудностите. Той бързо си дал сметка, че пред него стои необикновен човек в обвивката на малко момче, една още неопитна в земните дела душа, която обаче знае много за страданието, и още повече за любовта и предаността. Аскетът разбрал още, че тази душа има въпроси към него, и че му е пратена от провидението. Нещо повече, накрая той разпознал в малкия скитник своя най-любим ученик от едно предишно прераждане, който рано напуснал земния свят, разкъсан от див тигър в джунглата... и тогава изведнъж прозрял, че връзката между момчето и невидимата му спътница е кармична и не от едно съществуване. А всичко това го накарало да прекъсне странстванията си из вселената и да се отдаде на странствания в духовния свят на момчето.
Той разпитал тигрицата и узнал историята на една голяма любов извън тялото и вида. Това бил животописът на момче и звяр, свързани чрез смъртта с неразрушима верига от прераждания, болка, и надмогваща страданието мъдрост. Историята успяла да затрогне дори неговото изстинало към света сърце и той видял в нея нещо повече от игра на илюзията... той видял обвързаната си с нея съдба. Затова станал, взел на ръце момчето и го внесъл в своята колиба, приготвил му билкова отвара и храна, и след това дълго и предано се грижил за него, докато то напълно възстановило силите си и му се усмихнало за първи път с измъчена детска усмивка.
Аскетът никога не попитал за името му, защото в света, където отдавна бил, имената нямали никакво значение, нито предметите, нито природата, нито властта, парите и богатствата. Това бил свободен от оковите на материята свят, свободен от всички имена и понятия, които хората дават на нещата. Аскетът вече знаел много за него; не, не всичко, защото в майя винаги остават кътчета, до които никой затворен в тяло дух не може да се докосне.
Но той вече знаел например, че момчето има мечта, а първото задължение на учителя е да изпълни всички мечти на своя ученик, за да угаси жаждата му по илюзорния свят. И когато момчето укрепнало достатъчно, за да издържи своето първо изпитание, той му направил силна напитка и го задължил да я изпие. Момчето погълнало съдържанието на глинената чаша, мръщейки се от неудоволствие, после се сгърчило от болка. Не надало вик, само мълчаливо се свлякло в ръцете на отшелника, като в първия ден на неговата поява пред колибата му.

По-възрастният познавал въздействието на напитката и не се изненадал от поведението на своя подопечен, само положил момчето обратно на постелята и зашепнал безкрайна мантра, която трябвало да му помогне да отдели духа си от тялото и най-после да види онова, което от години копнеело да вижда.
След няколко мига етерното тяло на малкия се отделило от материалното, той учудено отворил очи и погледнал своя учител. Вече виждал и разбирал, и понеже бил древен и опитен дух, не се уплашил, нито изненадал, а веднага започнал да се наслаждава на предимствата си. В следващия миг той за първи път от цяла вечност съзрял тигрицата и жадно се спуснал към нея.
Това било намиране след дълго търсене и твърде много болка! И те се прегръщали така, както само любовна двойка може да се прегръща, но любовна двойка, която вече нямала тела и ръце.
След няколко часа действието на наркотичната напитка преминало, но момчето запазило способността си да вижда невидимия свят, и това всъщност бил първият подарък, който то получило, без да се труди. Всичко останало ученикът трябвало да постига с тежка пот на челото и дългогодишни упражнения, които имали за цел да укрепят духа му и да го направят неуязвим, за да бъде в състояние да понесе тежестите на още един свят. Но опитът, придобит в многократни съществувания, бил винаги в услуга и учителят разбрал, че в края на неговия предълъг живот съдбата му е изпратила най-талантливия ученик на всички времена...
А това било знак, че самият той скоро ще напусне Колелото на преражданията завинаги.

Учителят бил длъжен да намали незнанието и невежеството на своя ученик, да премахне заблудите и илюзиите на материалния свят, да подтисне чувствеността и стремежа му към земни радости и награди. Освен това старият садху трябвало да го научи да не възприема смъртта като окончателен край на съществуването и да прекъсне онези корени в личността му, които все още го свързвали с жаждата по земни блага.
В началото той нямал особени затруднения с ученика и знанието попадало на много плодоносна почва, където веднага се прихващало и бързо давало плодове. Веднъж, и само веднъж в края на тази изпитателна година той се усъмнил за миг в качествата на неговия ученик, когато забелязал наченки на гордост у него.
Че момчето усвоявало твърде лесно онова, което на други им струвало години обучение, а понякога и цял един живот - нямало съмнение, но когато за пръв път преминало през стената на една изоставена хижа и после тръгнало по водата на езерото, то изпаднало в такъв възторг, че се наложило учителят да прекрати заниманията му и да му наложи строго наказание и продължителна медитация.
Щом периодът на наказанието свършил, ученикът му задал един единствен въпрос: “Защо?”
Учителят счел за необходимо да обясни.
- Ти питаш защо наказах твоя първи успех, вместо да се радвам с теб? - започнал той. - Причините са няколко, но основната е, че едно подобно дело изисква от човека пълна мобилизация на силите и огромна безпристрастност, иначе рискуваш да останеш завинаги в капана на майя. Но това е само една от опасностите. Практикувайки Учението, ти ще ставаш все по-опитен с течение на годините, и твоята мощ - все по-голяма. Ако не запазиш безпристрастност, светът на илюзиите отново ще те всмуче в себе си и тогава ти ще бъдеш много по-опасен за хората, отколкото ако беше станал могъщ владетел и пролял на бойното поле кръвта на десетки хиляди войници. Проливайки кръв, човек не придобива власт и над душата на убития, но следвайки Пътя вече може да го прави. Затова ти ще имаш силата да отведеш тези хора в опасни места и завинаги да ги затвориш в капани, от които няма измъкване. Така те ще бъдат загубени за света, а всяка душа е ценна за мирозданието и то нарушава своето равновесие винаги, когато една от тях му бъде отнета. Задачата на учителя е да подготви ученика за всички изкушения на майя и не само да спаси него, но и да не го превърне в опасност за останалите. Следвайки Пътя, ти ще получиш множество безценни подаръци и ще добиеш мощ, която никой земен човек не притежава - ти ще видиш невидими светове, ще срещнеш отдавна мъртви хора, и същества, които никога не са били хора, ще опознаеш безсмъртни богове. Земните разстояния няма да са препятствия за теб, ти ще управляваш стихиите, вместо те да те управляват, понятията “минало” и “бъдеще” ще загубят значение за теб и всичко ще се слее в едно безкрайно настояще, където няма начало и край, няма живот и смърт, няма прераждане и страдание. Твоя първа задача е да се научиш да отделяш онова, което е съществено, от онова, което може да те поведе в опасна посока, и да контролираш своите лили, игрите на духа. Всичко, което получаваш, докато следваш Пътя: властта над материята, над разстоянията и времето, чистия, всепроникващ в бъдещето поглед - всичко това е само подарък на Пътя, но не и твоя крайна цел. Ако оставиш тези подаръци да те опиянят, ти няма да станеш нищо повече от обикновен факир, който кара дръвчетата да покълват мигновено в дворците на раджите... но това го може и всеки ловък мошеник. И ти ще бъдеш винаги под съмнение, че постигаш всичко това не с духовната си сила, а само със сръчността на ръцете си. За повечето хора няма да бъдеш нищо повече от изпечен измамник, който отвлича за миг вниманието им, за да подмени една вещ с друга. Те ще се възхищават на твоята пъргавина, но никога на твоя дух. Така Пътя няма да се разкрие пред теб в цялата си дължина и красота, а ще завърши в глуха отбивка.

Ето защо наказах възторга ти от твоите първи успехи - за да разбереш, че те са подаръци, които могат да смайват простосмъртните, но за теб те трябва да бъдат само временни островчета, на които спираш за миг да отдъхнеш. Аз не знам колко далече ще отидеш и колко много ще постигнеш, още не съм бил в Нирваната и погледът ми не е така бистър, както би бил тогава, но нещо в мен ми нашепва, че си най-способният човек, когото съм срещал досега. Възможно е още в този живот да се освободиш от Колелото на преражданията и да преминеш в Нирваната, и дори да постигнеш онова, което е стремеж на мнозина от нас - да бъдеш върнат обратно на земята като духовен водач. Аз не мога да кажа дали напредъкът на една душа има предел, човешките очи виждат само дотам - до земните светове и божествените учители на човечеството. Но Пътя не свършва с тях и от този предел пред погледа навярно се откриват хоризонтите на нови светове. Мога само да предполагам неговата дължина, без да виждам всички извивки и забулени в мъгла отсечки.
По Пътя нищо не се повтаря и нищо не изглежда такова, каквото го виждат очите и възприемат сетивата, затова никой няма предварителен опит с него. Не можеш да пропуснеш някоя отсечка и да се озовеш направо в следващата, всяка стъпка трябва да бъде извървяна с търпение, постоянство и мъдрост. Няма етапи, които могат да бъдат прескочени, има само етапи, които едни извървяват по-бързо, а други - по-бавно, и само най-развитите от нас намират вратата към онзи учител, който може да ги изведе на него. Ти имаше могъщ водач и поръчител, но всичко това не ти дава никакви предимства по Пътя. Аз не искам той да свърши за теб в някоя глуха отсечка или да те превърне в насмешка за тълпите и средство за забавление на слепците. Ти си много важен за мен, защото си моят пропуск в Нирваната, такива ученици се дават само на онези от нас, които са завършили своя Път, и аз няма да те пропилея с лесна ръка. Не се и надявай! Искам отсега нататък да запазваш безпристрастност във всяко нещо, което се изпречва пред теб.

Ученикът се колебаел.
- Моля те за отговор на още един мой въпрос - промълвил той след дълго мълчание.
- Ще отговоря на всеки твой въпрос, на който знам отговора! - казал аскетът и за пръв път ученикът видял нещо като усмивка върху устните му.
- Винаги съм се питал коя е тигрицата и каква роля играе тя в моя живот? Защо връзката между нас бе толкова съдбоносна, че ме накара да напусна двореца и да се озова в твоята бедна колиба?
Този път учителят се разсмял от все сърце и очите му дълго светели в мрака, докато накрая цялото му тяло засветило.
- Добре - казал той накрая, - ще отговоря и на този твой въпрос. Учителят има право да даде някои знания предварително, и аз ще ти направя още един подарък.
В един предишен живот ти отново беше син на владетеля на тази страна, и заедно с това най-способният ми ученик. Но не можа да развиеш дарбите си докрай, защото нещастна случка прекъсна пътя ти още в самото му начало. Една сутрин те бях пратил за вода до близкия поток, но пътят ти злощастно се пресече с пътя на един тръгнал на водопой тигър, и понеже още не те бях научил нито как да избягваш подобни срещи, нито как да се спасяваш от тях, той те разкъса и изяде, а аз намерих от теб само кървави следи и парчета месо тук-там из храстите. Това ме ожесточи и аз тръгнах да търся твоя убиец, за да му отмъстя. Много години вървях по следите му и много неща научих по пътя си, докато един ден усетих, че тигърът вече не ме интересува - той си беше изиграл ролята на примамка по моя път. Разбрах, че съм научил своя урок: да не се съпротивлявам на сляпата стихия, а да търся знаци във всяко нещо.

Но не мисли, че за тигъра всичко това се оказа без последствия. Изяждайки те, той обвърза съдбата си с твоята. Колкото по-сложно е устроена жертвата, толкова по-силна е връзката на палача с нея. По-късно срещнах звяра и научих от него, че той не е обикновен тигър, а бог, който преди много векове прекалено се привързал към божествените лили на различните превъплъщения. Веднъж не успял да напусне животинския си образ и оттогава останал пленен в тялото на тигър дух. Той създал няколко себеподобни от обикновени зверове, които по това време населявали голяма част от земята, и по този начин на света се появило немногобройното племе на онези могъщи тигри, които навремето охранявали древния град на твоите пра-прадеди, и които отвлекли момчето на княза за отмъщение. От онова време изтекла много вода, но хищниците били все така озлобени към човешкия род и често разкъсвали хора за назидание. Сега ще ти кажа и още нещо - ти си потомък на единствения оцелял от древния град човек. Той напуснал това място още като малко момче и се върнал със семейството си обратно в родните земи, когато земетресение убило всичките му роднини и затрупало под тонове пръст целия велик град на дедите му. Единственият оцелял започнал отново да строи града, а потомците завършили делото му и подарили на теб, последния им владетел от древната кръв, един прекрасен и богат град. Ала твоето предназначение вече не било да служиш на този град, защото издънката на рода, която водела към теб, тук свършвала своето материално съществуване и продължавала единствено в духа. Именно тази твоя кръв привлякла тигъра в предишното ти превъплъщение и го подтикнала към отмъщението. За да може да изкупи вината си към теб, боговете му позволили да умре и да се роди отново като малка тигрица, а заедно с него всички негови потомци получили дарбата да умират и отново да се въртят в Колелото на преражданията. Ето защо връзката между вас е толкова силна. Тигърът днес е твоят бранител, твоят духовен водач и спасител... но и твоята примамка, за да стъпиш на Пътя.
На това място отшелникът млъкнал. По лицето му заиграли лукави пламъчета.
- Задоволих ли твоето любопитство?
- Да, учителю! Познаването на миналото ще облекчи моята съдба и ще улесни пътя ми. Но все се питам откъде знаеш всичко това, нима на отшелника е даден толкова проницателен поглед?
- Това, което узнах, го видях с вътрешното си око, а което не видях, ми го разказа духът на твоята тигрица. Но ти можеше да научиш всичко това и от нея, ако знаеше езика й. Ето, такава ще е нашата задача през втората година на обучението ти - да се научиш да разбираш езиците на света.
И учителят го въвел в човешките и животинските езици, които той в края на втората година постепенно започнал да разбира.

Момчето, което по това време се превърнало в красив младеж, не било забравило защо тръгнало към Жълтата планина - то искало да разбере какво е това бог и да измоли подарък от него. Засега то било получило само част от подаръка - можело да вижда своята закрилница в света, където тя била, но не можело да я извика в своя свят. Ръцете му все така страдали от липсата на допира. То помнело думите на бащиния си служител за връзката на човешките ръце със земята и тяхното страдание по изгубените форми. И помнело още, че само богове могат да дадат отново форма на безтелесното, затова търпеливо чакало своя миг, когато ще може да се срещне с тях.
То се учело прилежно да разпознава езика на птиците и влечугите, на костенурките и тревите, на насекомите и растенията. В началото отшелникът назовавал понятието на всички известни му езици, а ученикът се опитвал да запомни наименованията, с надеждата, че един ден ще стигнат с учителя си до корена на праезика и всички думи ще се съберат в една. Но това все не ставало, запасът от звуци нараствал заплашително и дори добре организираният мозък на бившия принц в един миг отказал да възприема повече информация.
- Учителю - възкликнал отчаяният младеж, - ние не вървим към опростяване на езика, а към все по-голямото му усложняване. Няма ли всички тези разноезични думи да се съберат накрая в една дума?
- Не, отговорил учителят, няма такава дума.
- Сигурно съществува някакъв по-прост начин да се изразяват нещата, освен чрез езика...
- Така е - отговорил учителят. - Има много по-прост начин.
- Тогава защо ме караш да уча всички тези думи, подсвирквания и писукания! - натъжил се ученикът, жалейки пропиляното време.
- Прекалено голяма е привързаността ти към този свят - отговорил учителят. - Ето защо трябва да знаеш езиците му.
- А какъв е другият начин да се назовават нещата? - попитал нетърпеливо младият отшелник.
- Като изобщо не се назовават - усмихнал се учителят.

Младежът предпочитал учителят му да не говори със загадки, но вече знаел, че за онзи, който се намира в началото на Пътя, всичко, което посветените говорят, е пълно със загадки.
- Годината почти измина, и през нея ти ме караше да помня неизброимо количество думи! - възроптал ученикът. - Може би сега ще поискаш от мен да ги забравя!
- Отвъд словото се отива само с лодката на словото - отговорил загадъчно учителят. Ти не можеш да разбереш гласа на всемира, ако не знаеш думите на неговите творения. Понякога ще ти се струва, че си ги забравил, но щом чуеш какво си говорят двата славея и какво казва царицата на мравките на своите работници, ще знаеш, че те са още в теб.
И наистина, когато изтекла годината, сякаш пелена паднала от очите на ученика и той започнал да разбира какво си говорят поднебесните твари; нещо повече, той започнал да чува мислите на своя учител и на всички хора по света. Сърцето му било калено в не едно изпитание и той вече владеел безпристрастността на садху, затова отхвърлил лошите мисли и задържал в себе си само онези, които говорели за състрадание и любов.

Третата година била годината на голямото мълчание. Двамата отшелници се разбирали само с поглед, думите станали излишни помежду им и принцът все повече усещал, че разстоянията нямат за него предишното значение. Той чувал мислите както на близките, така и на далечните същества и знаел какво чувства учителят му, дори когато последният се намирал далече от него.
Този период от живота му в Жълтата планина бил посветен на гадателските книги и на обучението в предсказване и предвиждане на съдбата. Отшелникът го научил да чертае шестдесетте и четири хексаграми на древния И цзин и по тях да предвижда развитието на събитията. Хексаграмите се преливали една в друга и се пораждали една от друга, началото на следващата се намирало в края на предходната, и така те образували един неспирен процес, който започвал от Сътворението. Младежът се учел да вижда света, затворен в две триграми, по-долната от които изразявала вътрешното, идващото, сътворяващото се, а по-горната - външното, отминаващото, разрушаващото се.
Постепенно светът се разкривал пред ученика чрез борбата между двете сили ин и ян, чрез противопоставянето на оранжевото срещу бялото, чрез битката между тигъра и дракона, между женствеността и мъжествеността, между водата и огъня. Светът бил изграден върху взаимодействието между две сили. Така в търсенето на хармония и равновесие между двете начала принцът бързо израствал и се освобождавал от оковите на материята. Той не чувствал вече студ и глад, природата и предметите постепенно се превърнали в онова, което действително са - сгъстена от пространството енергия; той виждал градежа на техните атоми и лъчението на тези атоми било неговата храна. Понякога приемал малко мляко и плодове, но предпочитал да се храни с енергията на дърветата и цветята, на слънцето и облаците, и тъй като предметите отнемали енергия, той се стремял да е заобиколен от колкото може по-малко от тях. Освен това те винаги му шепнели историята си, разказвали му за предишните си притежатели, за трагедиите и нещастията, които съпътстват човека в земния му път. Тяхната бъбривост често му досаждала, затова избягвал да се докосва до неща, държани от човешки ръце.

В края на третата година изведнъж установил, че вече не се нуждае от пръчиците, за да вижда бъдещето и миналото, нито от помощта на триграмите и И цзин. Той постепенно достигнал онова пречистване на душата, когато минало и бъдеще се сливали в съзнанието и разкривали всички тайни на битието и материята. Духът му бил укрепнал дотолкова, че това не нарушило неговото невъзмутимо ежедневие, нито разклатило устоите на неговата личност.
На четвъртата година се забавлявал да извлича от пространството всякакви вещи от минали епохи на света. Материята се сгъстявала в ръцете му и се превръщала в желания предмет; така той веднъж напълнил колибата с пясъчни часовници, друг път - с механични, сякаш се надсмивал над тези глупави слуги на времето.
Един ден, когато си играел да превръща въздуха в различни накити, ученикът неволно започнал да се любува на красотата на скъпоценните камъни. Но той вече не виждал ценността на тези предмети, а само древната им хубост, понякога дори се оставял да бъде воден от тяхната съдба, и те му разказвали истории за възходи и падения, за алчност и щедрост, за печалби и загуби. Така той постепенно добил власт над земния свят и видял единството на енергиите и материята, както и тяхното взаимно преливане една в друга. Оттук до следващата стъпка имало малко разстояние, но той го извървял твърде бавно, защото в него изведнъж се появила съпротива.

Една от най-твърдо залегналите в нашето съзнание постановки, е убедеността ни в необратимостта на мъртвото в живо. Човекът е устроен да вярва, че този процес тече само в една посока. За да разбере обратимостта на това правило, ученикът първо трябвало да проумее, че времето има множество посоки.
Когато постепенно установил власт над процесите, ученикът за пръв път се усъмнил в онова, което виждат очите му и докосват ръцете му.
В началото учителят му го учел да постига всичко със заклинания, като произнася объркани и сложни слова, които вливали живот в тялото на мъртвия бръмбар, възкресявали по главата цялата изядена от тигрите антилопа и обличали костите на змията обратно с мускули и сухожилия. Въпреки това принцът изпитвал страх, толкова закостеняла била в него вярата в необратимостта на живото и мъртвото.
И макар че преди време бил тръгнал към Жълтата планина, за да се научи да побеждава смъртта, сега това му се струвало неприемливо, защото било намеса в хода на установени от милиони години закони. Най-трудно учителят преодолял именно тази преграда в съзнанието на ученика си. А когато това станало, едвам го удържал да не се върне в поселищата на човека и да не изрови костите на своята приятелка, за да се превърне отново в онова, което бил: принц с тигър.
С голяма трудност учителят успял да го убеди да почака още няколко години, за да завърши процеса на обучението си и вече да не се поддава на световните лили. Младежът изведнъж загубил интерес към Учението, той сметнал, че вече е намерил онова, което търсел, и за което бил тръгнал преди години към Жълтата.
Но го задържала една нова любов, това било любовта, която изпитвал към учителя си, и заради нея все отлагал своето отпътуване, мятал се между миналото и настоящето, а накрая разбрал, че не може да направи избора, и останал при отшелника още пет години.
Едва тогава се почувствал свободен от оковите на своето минало съществуване. Вече се досещал, че и кармичната връзка с тигрицата се прекъсва на това място, защото учителят му бил обещал живот, в който няма страдание. Не без болка в сърцето той затворил вратата към принц Сайя и от този ден се превърнал в онова, за което бил пратен в света.

Шестата година била решаваща за него. Той започнал да отваря съзнанието си към вселената и да достига в медитацията си до най-отдалечените й точки. Това било годината, когато трябвало да се научи да премества мигновено тялото си в пространството. В началото пътешествал предимно из земния свят, толкова много места имало, които искал да посети. Само едно било забранено за него - това на бащиния му дом, на близките и роднините, които от години страдали по изгубеното красиво момче и бързо стареели, за да се преселят успокоени в смъртта. Над това почти забравено място тегнела силна забрана и той не можел да я наруши. Тялото му отказвало да тръгне в тази посока, сякаш тя била оградена от невидима, но непреодолима стена. Всички други места обаче били еднакво достъпни и желани, той се озовавал в тях за миг и дори можел да поеме част от грижата за този свят, а с нея - и част от неговата карма. Той прехвърлял върху себе си страданията на болното от малария дете и на топящия се в температура младеж, удължавал живота на старци, които не били казали още всичко на света, връщал на майката починалия син и бащата - на малкия сирак. По света тръгнала мълвата за един млад садху, който може да върши чудеса, и всички били смаяни от чувството на любов и утеха, които идвали от това божествено същество.
Самият той не знаел, че е честван като бог, защото приемал всичко, което ставало с него, и онова, което той вършел със света, за нещо нормално.
Постепенно изтекли седмата, осмата и деветата година от обучението му. През тях младият отшелник разширил своя кръгозор, така че достигнал най-далечните бездни.

На десетата година, докато медитирал в самота, надвесен над едно езеро, пред него изведнъж се появил странен старец. Непознатият плувал в светлина, а очите му излъчвали нетърпим блясък.
“Кой си ти?! - удивено попитал младият садху, и понеже онзи не отговорил, младежът казал: - Навярно някой бог... нима вече започнах да виждам боговете?!”
“Аз съм тук, за да те подложа на последното изпитание, което ще те направи равен с нас.”
Тези думи удивили младия отшелник повече, отколкото ако старецът му бил признал, че е сътворил целия този свят.
“Аз съм само един смирен слуга на моя беден учител - отговорил той смутено, като не смеел да вдигне глава към непознатия. - Може би си се заблудил за силата на моите дарби!”
Тук старецът се разсмял гръмогласно и така разсеял съмненията на ученика.
“Нещо от суетата на майя все пак е останало в теб - казал старецът накрая. - Твоят учител избра да се слее с Божеството, а трябва да бъдем най-малко седмина, за да запазим нашия всепроникващ взор.”
И понеже младежът продължавал да го гледа все така недоумяващо, старецът попитал:
“Не знаеше ли, че твоят учител е един от нас?”
Младежът все така гледал мрачно пред себе си.
“Моят учител е смирен садху, който притежава само тази пръстена паница за вода и колиба, направена от клоните на дървета!” - отговорил смутено той след дълъг размисъл.
Този път непознатият се разсмял:
“Старата лисица пак си е играла на отшелник! Но този път май надмина себе си, такава продължителна лила дори аз не съм очаквал от него. Трябва наистина да си е заслужавало, за да загуби с теб цели десет години.”

Младежът продължавал смутено да мълчи. Изведнъж старецът го грабнал в едната си ръка, сякаш бил безтегловен, а с другата запалил едновременно пет огъня и хвърлил младия отшелник върху тях.
“Контролирай огньовете, докато дойда да ги изгася!” - наредил той и изчезнал от погледа му.
Изминала цяла вечност, но старецът все не се завръщал. Пламъците напирали отвсякъде и младежът едва ги удържал, за да не го изгорят. Нямал власт нито да ги намали, нито да се премести по-далече, защото огньовете се местели с него, така че той винаги оставал помежду им.
На седмия ден непознатият най-после се появил, духнал с уста по посока на пламъка и го угасил.
“Нека този огън осветява остатъка от Пътя ти!” - извикал той и го повторил трикратно, после изчезнал така внезапно, както се бил появил.
Нищо не се променило след неговото отпътуване, само съзнанието на младия човек станало още по-ясно от преди. И той търпеливо се заел да продължи своето образование.
Учителят му вече се губел по цели седмици и рядко навестявал ученика си, още по-рядко го напътствал. Така изминала почти цялата десета година, и когато тя била вече към края си, учителят му се появил отново и се заседял няколко дни. Той търпеливо дочакал ученикът да излезе от медитацията, като през това време почиствал колибата, подменял изсъхналите клони с нови, замитал увехналите листа и заплитал свежи цветя сред зеленината.

Когато се върнал от дългия път, младежът бил зажаднял за думите, затова нарушил дългото мълчание помежду им и проговорил:
- Учителю - казал той и сам не познал гласа си, който дошъл като от кладенец - мек и приглушен. - Учителю - повторил младежът, за да се наслади отново на звуците, които се раждали в гърлото му: - Аз изминах за тези години голяма част от Пътя и вече съм в неговия край. Но в мен се събраха въпроси, които ми пречат да го завърша.
Учителят леко се усмихнал, но нищо не отговорил - сякаш повече се усмихвал на нещо в себе си, отколкото на своя ученик.
Насърчен от усмивката му, по-младият продължил:
- Аз научих как тялото се движи като лека пара над водата и как ръцете извличат от нищото предмети, как се преминава през стени и как се възкресяват мъртъвци, как се заповядва на облаците да валят и на слънцето да грее. Мощта ми над майя стана наистина всесилна. И все пак не знам с какво се различавам от онези фокусници, за които ти ми разказа в началото на моя път?
Отшелникът го погледнал и леко въздъхнал:
- Скоро ти ще стигнеш края на Пътя и ще бъдеш поставен пред най-големия избор, пред който може да бъде поставено едно човешко същество: да се превърнеш в жив буда или да се разтвориш в Нирваната. Учителят трябва да подготви своя ученик и за двете възможности. Аз те научих да познаваш силата на думите и заклинанията, да четеш бъдещето, да преодоляваш преградите, като се промъкваш между атомите им, да се движиш над водата и да възкресяваш мъртви тела. Ще се налага да вършиш всичко това, ако останеш тук.

На втората година развих твоята нравственост и те изчистих от греха и заблудите на твоя минал живот. Ти затвори вратите, които те водеха към по-низши светове, и на тяхно място засели в своята душа радост и любов към всичко живо. През третата година се научи стоически да понасяш несгодите на този груб свят. Така стана непобедим за изкушенията на Мара, демонът на злото, и придоби необходимата устойчивост за четвъртата година. Тя пък те освободи от трите злини на майя - егоизма, невежеството и сетивността. Заедно с това ти усвои силата на старанието и се научи да проявяваш упоритост в овладяването на знанията. Петата година беше трудна за теб, но тя е трудна за всеки ученик. В нея ти трябваше окончателно да победиш илюзиите, към които те дърпа този свят. Ти овладя способността на концентрацията и вече нищо не можеше да те отклони по друг път. Мара, изкусителят, се опита да те спре чрез спомена за тигрицата, но твоята любов към знанието победи изкушението и ти продължи да учиш. С това хребетът бе преодолян и настъпи времето на пълното ти освобождение от страданията. Ти стана невъзмутим и постигна истината, овладявайки Закона. Така завърши твоята шеста година. На седмата започна да прекъсваш действието на кармата и завъртя Колелото на преражданията със собствените си ръце, на осмата започна да изграждаш светеца в себе си и установи абсолютната си власт над майя. На деветата преодоля почти всички ограничения на пространството и времето и се превърна в част от космическата същност на света. Десетата година още не е завършила, макар и да е изтекла като време, но ще свърши съвсем скоро... може би още в този миг.

Ето, тези способности разви ти през времето на своето обучение, а другото бяха наградите за упоритостта ти. Всичко това те отличава от факира, който губи целия си живот, за да постигне само едно от тези състояния. И в този миг, любими ученико, ние с теб трябва да се сбогуваме, защото нашите пътища се разделят тук. Последната отсечка от Пътя трябва да изминеш сам. Сега аз ще се освободя от земната си обвивка, а онова, което ме очаква, е по-прекрасно от всички прекрасни неща, които е виждало човешкото око и измисляла човешката мисъл.
- Нима ще ме напуснеш, учителю! - извикал ученикът с болка и страх. - Аз още не съм изминал докрай Пътя, и може би няма да го измина, ако ти си отидеш!
- Не, вече не се тревожа за теб, а е и време да помисля за себе си. На този праг ти остана само още едно желание. Назови го, и аз ще ти направя последния подарък, който учителят дължи на своя ученик.
Макар, че сърцето му било смутено, младежът наистина имал едно желание, и то било най-съкровеното от всички. И той побързал да го изрече, защото разбирал, че последните мигове от съвместния му живот с учителя изтичат.
- Когато страдах в двореца по загубата на моята тигрица, един мъдър старец ми каза, че само бог може да я върне обратно в живота ми. И аз тръгнах да търся този бог, но намерих теб и Пътя, а по него намерих отново тигрицата. Само този бог не срещнах и може би никога няма да го срещна. Ето, това мое желание остана неизпълнено.
Oтшелникът се затресъл от смях и по този смях ученикът познал, че старецът, който го подложил на изпитанието с петте огъня, и неговият учител са един и същ човек. Колкото повече се смеел отшелникът, толкова повече се превръщал в непознатия старец. Изведнъж тялото му започнало да свети... а когато спрял да се смее, той целият бил само един искрящ звезден облак.
- Ето го, мой мъдри ученико, отговорът на твоя последен въпрос. Когато стигнеш края на Пътя, седни край Езерото на мълчанието и медитирай седем дни и нощи на брега му. И когато изтече последната нощ, от водата ще изплува един бог.
И той се стопил пред погледа на младежа, за да не се видят никога повече нито на тази, нито на която и да е друга земя.

Тук свършва повествованието за ученика и неговия учител, а другото са само предположения и легенди, които можем да разкажем, без да гарантираме за абсолютната им достоверност.
Някои твърдят, че ученикът бързо извървял останалата част от Пътя и достигнал състоянието на просветлен, което му позволявало да последва своя учител в Нирваната. Но още го задържало едно обещание.
Той медитирал седем дни и нощи край Езерото на мълчанието и се сливал със звездите и планетите, с всички атоми и разстоянията между тях, през които се провирал неспокойният му ум на млад буда. На седмия ден излязъл от медитацията и се приготвил да получи своя подарък.
Но от езерото нищо не излизало. Тогава той нетърпеливо се надвесил над водата и в първия миг се сепнал, защото не видял там своето отражение. Той вече не съществувал в света на майя, бил се превърнал в чист дух, който няма образ и очертания.
Дълго се взирал така, докато накрая от дълбините на езерото изплувал някакъв образ и също се взрял в него. Това било лицето на младеж, чието тяло светело с меко сияние. Очите му били вглъбени и мъдри, от раменете му излизали шест ръце и всяка от тях държала по един от символите на света. Над главата на видението ярък ореол излъчвал нежни светлосинкави лъчи, а от третото око на челото му струяла силна светлина.
Младият мъж се намръщил, защото внезапно прозрял, че зад този образ се крие последната лила на неговия учител. После се разсмял, а от този смях потреперали планините и лавините се смъкнали с грохот от тях.
“Сбогом, принц Сайя!” - казал той на образа в езерото.
После се обърнал с гръб към него, а там вече го чакала тигрицата. Младият буда я яхнал, и така двамата се отправили към върховете на далечната планина, където другите шест бога на тази планета радостно го приветствали като равен.

---

Zu den/Към: Novelen/Новели

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница