СФИНКС

И стана така, че звярът пожела човека, и човекът бе длъжен да се подчини. Ела, каза му онзи, човече, ела! Първо ти произлезе от мен, а после аз от теб: когато започна да рушиш установения от боговете ред, да избиваш животните и омразният дъх на милиардите ти машини отрови тревите, цветята, пеперудите, промени хилядолетния ход на жизнените процеси в бактериите и превърна дори невинните вируси в страшни и смъртоносни оръжия. Ела, каза звярът, ела да се слеем и отново да бъдем онова, което винаги сме били - дива, могъща, всевластна и неумолима природа.
Нищо вече няма да бъде такова, каквото е било, стреснато отговори човекът, откажи се от тази мечта и нека се опитаме да задържим нещата поне такива, каквито са: бавната агония да стане още по-бавна, а неотменимата смърт - по-малко неотменима.
Не! - отсече тогава звярът, който таеше в себе си щедростта на потомъка, но и неговите неумолими отрицания. - Аз искам всичко, целия свят с деня и нощта, цялата планета, докъдето стига поглед. Аз искам теб!
И уплашен от силата на тази страст, човекът се затвори в своите лаборатории като в непристъпни крепости, а звярът тръгна да опустошава градовете му.
Странна беше тази симбиоза, този любовен антагонизъм между лъскавите довчера сгради, между все още пламтящите нощем светлини на мегаполисите с автоматично възстановяващи се след разрушението постройки, със съпротивляващи се на трусовете подземия, улици, автостради - един вечно подмладяващ се и неподвластен на смъртта организъм; между тази човешка грандомания, и умните зверове, оставящи навсякъде своите независими отпечатъци: купчинки топли изпражнения, които механичните чистачи събираха със завидно упорство; облаци от бълхи и всякакви други паразити, денонощно преследвани и унищожавани от санитарните машини, гниещ дъх на хищник, просмукващ се в този съвършен метален свят и примесващ своя отвратителен аромат в озонираната му атмосфера.
От време на време стените на лабораториите се пропукваха и оттам изпълзяваха чудовища с тела на животни, но криещи зад черепите си усъвършенствани чрез многократно ускоряване на еволюцията мозъци. Тези чудовища се смесваха с глутниците, бързо ставаха техни водачи и нощем нападаха срещащите се все още тук-там самотни пешеходци. Хората с ужас си шепнеха за зверското сладострастие, с което нападателите разкъсвали мъжете.
А жените?! За това всички мълчаха, защото сред осквернените останки на бившия самозван господар на природата никога не се намираха части от женски тела или поне разкъсани дрехи, които да намекват за кървава драма между звяра и жената. Но всяка надежда за проява на някаква милост поне към половината от човечеството отпадаше при вида на множеството разкъсани детски тела с немилостиво разхвърляни навсякъде кости - защото чудовищата не правеха разлика по пол между децата. Хората недоумяваха - за какво на зверовете им бяха необходими единствено жените?

Целият съзнателен живот на лъва бе преминал сред хората. Дълго време бе смятал своите господари за богове и ги беше оставял да вършат с него всичко, каквото пожелаят. Не може да се каже, че боговете бяха милостиви - когато не го държаха упоен на лабораторната маса, омотан в десетки разноцветни проводници, когато не ровеха любопитно в мозъка, стомаха или в останалите му вътрешности, те обикновено го караха да върши хиляди други уморителни неща - да решава безкрайни тестове, изпитващи интелигентността му, да преминава през сложни лабиринти.
Доста години Один покорно бе изпълнявал желанията им, докато разбра, че боговете са ненаситни - те никога не се уморяваха да искат, а бяха скъперници в наградите.
Когато беше малък, лъвът бе отгледан от една кучка. До времето на своето бягство от лабораторията, той искрено бе вярвал, че е куче. Освен старото, предано коли, през целия си дотогавашен живот Один бе обичал само още едно същество - хубавата и млада естествоизпитателка, която от първия ден на живота му бе споделяла заедно с колито грижите по него. Тя го бе дохранвала с биберон, бе играла с него, търкаляйки се по тревата и пясъка от сутрин до вечер - така че лъвът имаше не по-малко основание да се смята и за човек. Към вниманието на останалите животни се отнасяше със снизхождението на бог, наблюдаващ от разстоянието на своето еволюционно превъзходство света под себе си.
Всичко, което го бе обграждало дотогава, бе необикновено за диво животно, чието предназначение е да се отдава на природните пространства, да ги изпълва със себе си и потомството си, без да се замисля над отредените му на земята бъдни дни. Но лъвът приемаше за свои единствено пространствата и домовете, които човекът обитава. Другото, което дремеше в гените му, не можеше да бъде пробудено, докато растеше сред хора - преграда отделяше звяра, отгледан от тях, от звяра, израсъл сред природата. Умът на човешкия питомец не беше човешки, но не беше и този на дивите му събратя. Учените бяха свалили бариерите на природата и Один бе едно от последните същества, развило пределна интелигентност само в рамките на своя вид.
Онова, което дойде след него; онези, които дойдоха, бяха вече въпрос на всеобщо пожелаване между видовете.
Биолозите лукаво бяха впрегнали в своя полза импринтинга - вековният навик на всяко живо същество да се идентифицира с вида, сред който е израснало. Плъховете, осиновени и отгледани от котки, се държаха агресивно и нападателно спрямо събратята си и в любовния период пожелаваха за брак своите естествени врагове.
Мозъкът на лъва, достигнал до върха на възможната за този вид еволюция, бе по-скоро човешки: лъвът можеше да брои до хиляда, да извършва прости аритметични действия, да говори посредством знаци и букви, посочвани от него с лапа. И тъй като го беше отгледала жена, няколко години по-късно, когато усети в себе си зова на кръвта, пред него нямаше никаква дилема - той пожела жената.
Междувременно целият лабораторен зоопарк, наричан от по-възрастните зоолози просто „зверилника", а от по-младите - с едно доста по-точно име - „сфинксарника," постепенно се изпълваше със странни и гротескни същества. По полето, засято с безсмъртна, генетично съвършена трева, притичваха животни с тела на маймуни и овчи крака, препускаха коне, понесли на раменете си лъвски глави, тежко прехвръкваха от камък на камък големи грифони със скокливия летеж на домашни птици, а орловите им глави смешно се въртяха ту в едната, ту в другата посока, когато наблюдаваха минувачите. Всички тези същества бяха все още твърде безпомощни и изцяло зависеха от грижите на човека, защото храната, която стомасите им можеха да приемат, беше непостижима за устата им. Очаровани от своето дело, хората бяха измислили специална свръхконцентрирана напитка за своите чудовища и така ги държаха в постоянна зависимост от себе си.
Най-зле бяха могъщите тоериси - сфинксове с тела на хипопотами, глави на крокодили и лъвски лапи. Тези същества се раздираха от двигателни противоречия: лъвът в тях искаше да тича, крокодилът - да плува, а това никак не се вместваше в жизнената философия на кроткия и ленив хипопотам с лиричен нрав. Докато стомахът на тоериса бе склонен цял ден да преживя натъпканата с витамини изкуствена каша, очите му всеки миг с непоносим копнеж бяха отправени към водата, от която пък лапите на лъва инстинктивно се пазеха. В резултат на това тоерисът денонощно сновеше между хранилката и водата, и като заклет неврастеник намираше утеха единствено в неимоверно голямото количество храна, което поглъщаше.
Измежду всички странни същества най-доволни като че ли бяха летящите котки. И преди, с непостижима за останалите твари грация, тези зверчета прескачаха от клон на клон, гонейки жертвите си. Сега обаче те можеха да прелитат между дърветата, размахали тежки орлови криле, а когато не успяваха да долетят до избраната цел, леко се приземяваха на четирите си лапи, запазили природната дарба на котките да оцеляват, дори когато падат от големи височини.
Лъвът никога не бе мечтал да се сприятели с тези шутове - жертви на тоталната междувидова любов, сфинксове, породени от нечие смахнато въображение, от недорасло митологично съзнание.
Тези същества изповядваха една нова религия на взаимно отричащи се телесни и психически функции. В техния свят на човека бе отредено единствено задължението да поддържа с нови измислици сътворения от самия него генетичен карнавал. Веднъж отключен, механизмът непрекъснато се самовъзпроизвеждаше, машината на живота отново бе станала самообучаваща се, но вече по съвсем различен начин. С течение на времето сфинксовете щяха да се приспособят, без да се отказват от преимуществата на своята гротескност, нещо повече - те щяха да свикнат с новите си форми и дори да ги обърнат в свое предимство.
В началото сфинксовете бяха безплодни, но хората свалиха и тази преграда. Те бяха любопитни дали природата отново ще се устреми към стабилитет и ще изхвърли от употреба ненужните органи. Но и самите сфинксове се съпротивляваха срещу подобен произвол, отказвайки да се променят под нейна диктовка.
Те бяха силно привързани към хората и със странна готовност участваха в експериментите им. Ала дори и при най-опасните опити никой сфинкс не умираше, нито пък изглеждаше да изпитва болка - сякаш телата им бяха лишени от нерви. Едва по-късно учените разбраха, че жлезите на техните питомци сами произвеждат необходимите за обезболяване вещества, а клетките им не помнят нараняванията и възстановяват целостта на мускулите и кожата с истинско гумено безразличие.
Ширеше се подозрението, че сфинксовете моментално регенерират своите повредени органи, поглъщайки и асимилирайки старите, но това беше само едно с нищо непотвърдено предположение. Никой не беше виждал зарастваща рана на сфинкс, на другия ден вече нямаше и следа от интервенцията, а лабораторната мишка изглеждаше готова за нови експериментални покушения.
Творенията се забавляваха с недоумението на хората и сякаш наистина бяха лишени от чувство за болка и инстинкт за самосъхранение. Те никога не бягаха от лабораториите и живееха сред откритата природа, отзовавайки се с почти стопроцентова готовност на повикванията на човека; освен това бяха ненатрапчиво любопитни и боготворяха своите създатели. Нещо, което не можеше със сигурност да се твърди за самите създатели.
За разлика от тях, зверовете с получовешки мозъци често намираха пропуски в охраната и се измъкваха извън обсега на човешката власт. Бяха труднооткриваеми не само поради нечовешката им хитрост, но и защото лабораторията се намираше в джунглата. Макар че тя самата беше разположена на десетки квадратни километри площ, земите, които я обграждаха, изглеждаха необятни и невъзможни за претърсване.
На тези бягства се дължеше и запустяването на градските покрайнини - свидетелство за един свят, станал внезапно застрашителен и несигурен. Залезът на боговете беше започнал, но хората бяха само първопричината за него. Всичко, което се случи след това, беше печално и опасно следствие.
Не помагаха дори хранилките, които машините оставяха по улиците. Зверовете с погнуса отказваха да ядат довчерашната си храна. Единственият им враг беше човекът, и докато можеха да воюват с него, те щяха да го предпочитат и като храна.
Много от градовете бяха превърнати в обиталища за зверове и машини. Те живееха в странна симбиоза и независимо от човека. Нямаха спорове помежду си, машините поправяха нанесените на градовете поражения, но усилията им ставаха все по-отчаяни, защото военните действия с неотслабващ интензитет се приближаваха към центровете на човешките поселища и върху картата един след друг изчезваха цели градове, и дори държави. По това време планетата не беше гъсто населена, човекът бе престанал да се размножава, упоен от дълголетието и сигурността на живота си. Животните не рушаха градовете на хората, с мъртвите вещи нямаше за какво да спорят.
Въпреки че работата им бе нараснала значително по обем, механичните усърдници упорито продължаваха своята дейност, необезпокоявани от тревоги и съмнения за бъдещето - сякаш искаха да запазят света непокътнат за следващите му обитатели.

По времето, когато лъвът достигна своята зрелост, войната между звяра и човека бе навлязла в нова фаза. Все още безпомощните сфинксове продължаваха да обитават лабораториите. Бързината, с която мутираха към по-съвършени видове, беше наистина поразителна и нашепваше на биолозите за стремеж към нов стабилитет. Всичко това обаче не ставаше за сметка на отпадането на по-нежизнеспособните индивиди, а посредством развитието на нови способности.
В комбинациите се включваха все повече и повече животински видове. Наистина, рожбите на тоталното пожелаване все така зависеха от човека, но сега те бяха роби само на предаността си към него. Това беше любов, на която човекът не можеше подобаващо да отговори, и разбрали накрая това, творенията му печално започнаха да се отдръпват от него.
Най-приспособено се оказа деветото поколение сфинксове. То можеше да издържа месеци без храна - достатъчно беше само да го държат на слънчева светлина и чист въздух. Повечето сфинксове бяха вегетарианци по своя воля, учените говореха за еволюционен скок с нечувана мощ, по-запалените просто го наричаха чудо.
Но творецът на целия този хаос все още не разбираше каква голяма опасност го застрашава. От време на време той предприемаше масови акции по залавяне на животните и връщането им в десетките лаборатории, пръснати по цялата планета. Сфинксовете му помагаха, но отказваха да участват в акции, целящи убиването на зверовете - те не искаха да посегнат на своите животински родители. Освен това бяха отчаяни пацифисти и ненавиждаха убийството под каквато и да е форма.
Накрая хората бяха принудени да направят печално откритие: ставаше дума за възникването на един нов, по-съвършен от тях вид. Но докато заплахата не изглеждаше близка, те не пожелаха да живеят според новите, налагани от него правила.

Лъвът продължаваше да играе с възпитателката си. Тя беше около тридесетгодишна жена, слаба, средна на ръст, с нежно тяло и още по-нежни ръце, които можеха безкрайно да галят и да напипват онези приятни участъци по тялото, чието почесване предизвиква в мозъка вълна на задоволство и приятна възбуда. Лъвът стоеше неподвижен, без да смее да помръдне, докато тя провираше пръсти през козината му, спираше задължително зад ушите и го почесваше по това любимо на котките място, изтръгвайки доволно мъркане от гърдите му. Лъвът я гледаше с големите си жълти очи, примижваше срещу слънцето и беше сигурен, че тези щастливи мигове го възмездяват заради преживените върху лабораторната маса болки и мъчения.
С времето желанието му да бъде насаме с биоложката ставаше все по-непреодолимо, а отвращението му към собствения вид нарастваше. Но най-голямо раздразнение той изпитваше към сфинксовете, те му се виждаха смахнати, противни и лъвът не разбираше, че той самият в известен смисъл също е сфинкс.

Веднъж в Лабораторията пристигна непознат екип, който с разсеян поглед се разходи насам-натам, разгледа с нескрито отвращение плодовете на всеобщото пожелаване, порадва се кратко на него - умния лъв, но нещо тежко остана да виси в атмосферата над лабораторията.
- Това е - каза накрая най-възрастният от тях. - Решението е взето и аз съм безсилен да му се противопоставя.
- Професоре - каза жената срещу него, която беше господарката на Один, а в краката й лежеше той - младият лъв, който дотогава ги беше разсмивал с умните си номера, - ние сме съвсем в началото на експеримента. Можем още толкова много да постигнем...
- Знам, Нила! - прекъсна я търпеливо възрастният мъж и в очите му имаше повече тъга и страх, отколкото строгост. - Ала нищо не може да се направи, това е решение на правителството. Знаете какво става в градовете...
Всички смутено мълчаха, докато делегацията си замина. Лъвът усети тревогата, която остана да виси във въздуха след отпътуването на тримата посетители. Смутът, настъпил малко по-късно, надвисна като облак от помрачняло небе.
Один беше неспокоен. Нещо ставаше или трябваше да стане в най-близко бъдеще. Той попиваше неспокойствието на господарката си, която се беше затворила в стаята си и нервно сновеше вътре от стена до стена.
- Аз знам какво става и в градовете, и в лабораториите - каза тя на своя питомец, когато отиде късно през нощта да го навести. - Нещо повече, знам какво става и в превзетите от зверовете градове. Аз съм биоложка и не може да не знам. Само не разбирам защо човекът трябва да оцелее на всяка цена? Защо трябва да оцелее? И защо на всяка цена?
Лъвът я слушаше и долавяше смута в гласа й, дори му се струваше, че разбира причината за този смут - в основата на всичко стоеше той, човекът, вечният мъчител и причинител на страдания.
И звярът не разбра нейните следващи думи, но усети скритата закана в тях.
- Не мисли, че оправдавам онова, което вършат събратята ти - говореше Нила с болка в гласа. - Аз съм човек и не мога да вървя срещу собствения си вид. Не одобрявам обаче и това, което вършим ние от милиони години. Какво вършим ли? - запита се тя горчиво и сама си отговори: - Ами оцеляваме, непрекъснато оцеляваме на всяка цена и с всякакви средства. И затъваме в престъпления заради това. А после - както подобава на престъпници, скриваме следите си. Какъв е нашият шанс да продължим да живеем, ако човекът е изчерпал отпуснатия му от природата лимит за престъпления? Не разбирам вече своя вид. Не разбирам и защо трябва да умреш! Гледала съм те като малко дете, ти си мое създание, моя велика творба. Защото онези - тя посочи навън, към местата, обитавани от сфинксовете - онези не са наши творения, те са творения на самите себе си...
Лъвът я гледаше нежно с мъдрите си очи, но от този поглед на нея й ставаше още по-зле.
- Зная какво ще започнеш да вършиш, когато те пусна на свобода. Може пък да е и справедливо. Но това си е само наша работа - на човека и звяра. Защо другите трябва да страдат?! Те са забавни и невинни, вегетарианци са, но мнозина от нас смятат, че са независими от храната и ядат, само за да ни доставят удоволствие. Правят всичко така, сякаш са създадени единствено за това - да ни радват и да ни доставят наслада. Когато един ден се освободят от нас, пак ще бъдат такива, каквито са сега - шегаджии и веселяци, палавници, просто деца на въображението с нечовешки мъдри мозъци и нежни сърца. Това е единственото хубаво нещо, което ще остане от теб и мен, това ще бъде нашето оправдание пред света за съществуването ни.
Те са, които ще останат. Не вярваш ли... вярвай ми, аз разбирам от тези неща. Това е нова еволюция, ние малко я побутнахме, но нещата щяха да се случат и без нас. Напоследък бариерите пред гените бяха започнали да се срутват, ние само ускорихме процеса... ускорихме часа на нашата гибел. И не мисли, че те са безпомощни, мнозинството от тях само крият своята мощ, за да не ни засегнат. Много по-мъдри са от нас, обичат ни - за тях ние сме част от природата, а те никога няма да тръгнат срещу нея. И когато нас няма вече да ни има, те ще останат да живеят, яростно наслаждавайки се на хармонията си със света. Звездите ли! - изсмя се Нила, сякаш внезапно улавяйки глупав въпрос. - Ами че те ги имат! За какво са им звездите, след като знаят за тях много повече от нас! Само като си помислят - и ще ги имат. Ние вече бяхме там и нищо, освен мрак и студ, не намерихме.
Сфинксовете са последният шанс на човека, наистина последният. Затова не трябва да ги въвличаме в нашата вражда. Пък и едва ли можем да сторим това, те са заклети миротворци.
След тези си думи Нила отвори вратата на клетката му, приканвайки го да излезе навън. Той започна да се съпротивлява, но го правеше без желание, защото тя беше неговият господар, и накрая Нила го измъкна от лабораторията, дърпайки го за гривата. Отключи външната врата и му каза твърдо:
- Върви! Махай се!
А когато той се поколеба няколко мига пред захлопнатата зад гърба му желязна порта, тя излезе отново отвън и го блъсна силно в ребрата, като грубо му извика:
- Върви ти казвам! Бягай! Спасявай се!
По същия начин тя изведе в нощта могъщите тоериси и крилатите бикове, и тройно смесените химери, и летящите котки, и странните грифони, и смешните ханумани, и всички останали сфинксове.
- Вървете! - заповяда им Нила. - Бягайте! Спасявайте се!
И те се спуснаха към вратата, усетили опасността в нейните жестове, в думите й, в нервните й движения; разбраха, защото бяха надарени с мъдрост, равна на човешката, и с инстинкт, който многократно надвишаваше човешкия. Те се измъкнаха в пълно мълчание през отворените врати: без паника, без да се блъскат и да нервничат. Тихо и спокойно като тържествена религиозна процесия те напуснаха своя роден дом и се отправиха към една пълна с неизвестни свобода.
Лъвът дълго стоя между дърветата, наблюдавайки своите събратя. Те приличаха на римски легион, който тихо се оттегля в подстъпите на нощта, за да прегрупира силите си и отново да удари своя враг.
Той изчака, докато всичко се успокои, изчака и съня на Нила, после се промъкна отново в двора през забравената отворена врата. Навсякъде цареше мъртва тишина - сякаш клетките никога не бяха обитавани от съществата, които тази нощ завинаги бяха напуснали своя инкубатор. Това беше дълбока тишина, отчаяните изследователи от лабораторията се спотайваха в стаите и спяха или пък се преструваха на спящи. Сградата, обитавана от хората, беше доста отдалечена от тази на сфинксовете, но навярно учените все пак бяха чули нещо.
Най-вероятно всичко бе станало с тяхното мълчаливо съгласие и Нила бе действала като оръдие на тяхната скрита воля.
Лъвът усещаше, че най-накрая всички бяха заспали, изтощени от мисълта за утрешния ден, който щеше да им донесе нови неприятности. Взела три сънотворни наведнъж, Нила също спеше тежък сън, когато една сянка прекоси двора и на равномерни отскоци се приближи до прозореца й.
Разсъмващото се нощно небе открои на фона си две щръкнали уши и мощна грива. После, с рязко напрягане на мускулите, лъвът се прехвърли през рамката на отворения прозорец, влетя в стаята и безшумно се приземи на предните си лапи, а после като в забавен кадър спусна на земята и задните. За първи път той се беше възползвал от способността си да левитира и сега това му се видя твърде приятно преживяване.
С решителна походка той се приближи до леглото и се надвеси над спящата жена. Напрегна онова звено от мозъка си, което винаги му бе помагало да прониква в съзнанието на господарите си и влезе в съня на Нила.
Тя сънуваше някаква весела история. Той също беше там, играеха заедно на тревата - беше още малкото лъвче, което преди години й бяха поверили, за да изследва поведението на първите сфинксове. Один, както тя го нарече тогава, не помнеше много неща от своето минало, но веднага позна в голямото коте себе си.
Те се блъскаха, падаха непрекъснато и това правеше играта още по-забавна. В един миг той, малкият лъв, каза на малкото момиченце Алиса: „А сега ме яхни и аз ще те отведа в страната на чудесата!"
Нила се подвоуми няколко секунди, после погледна ръцете си и видя, че това са детски ръце, погледна краката си - те бяха съвсем малки. „Но аз наистина съм момиченце!" - извика очаровано тя и обви шията на лъвчето. То препусна в тръс като малко пони.
Ако някой в този миг беше погледнал към стаята на биоложката, той би видял повече от странна картина. От тъмния прозорец внезапно изскочи някакъв огромен звяр - кентавър с лъвски лапи и човешка глава на раменете. Това беше твърде необикновено създание, митологично същество, съставено от човек, споил се в едно тяло с лъв.

На сутринта жената се събуди като след упойка - бавно и мъчително. Чувстваше тялото си разглобено, всички стави и мускули нетърпимо я боляха. Опита да помръдне ръцете си, но те отказаха да й се подчинят, същото ставаше и с краката й - те сякаш се бяха освободили от диктатурата на мозъка, завладени от анархията на абсолютната умора.
Огледа се и внезапно си даде сметка, че се намира сред непозната обстановка. Това бе стая - чиста, подредена с машинна методичност, добре затоплена. Нещо я наведе на мисълта, че преди нейното идване дълго е била необитаема, може би идеалната й подредба, която само механичните слуги можеха да поддържат. След това погледът й попадна на движещото се, равномерно дишащо петно върху килима.
- Один! - извика изненадано Нила, едновременно зарадвана и уплашена. - Один, какво правиш тук, нали ти казах да бягаш далече от хората!
Лъвът непокойно се размърда, после се събуди, изправи се и сладостно се протегна, отправяйки към нея своите нови очи - очи на господар и владетел. Този поглед предаде импулс на изтръпване по нервите на Нила и тя с ужас прочете в очите на лъва своята присъда.
- Какво си намислил! - попита тя, като се опитваше да придаде строгост на гласа си, но в него се прокраднаха и треперещи нотки: - Один това съм аз, Нила... Ни - ла! Не ме ли позна?
Не се получи, в края на изречението гласът й се пропука и от него изпаднаха подозренията, които вече се въртяха из главата й.
Лъвът отговори с глухо ръмжене и бавно се запъти към леглото й.
- Нима не помниш, че аз те спасих, глупако! - с отчаяние произнесе жената, давайки си изведнъж сметка, че оставена сама, без опората на своя свят, тя е напълно безпомощна. - Аз те отгледах, аз съм твоя майка, нима си забравил, лъве!
Винаги бе подозирала, че хищникът разбира човешката реч, но крие това.
- Значи... ти си избрал...
Не посмя да го изрече в първия момент, толкова кощунствена й се струваше тази мисъл. После отново набра сили и повтори:
- Значи ти си избрал... мен...! МЕН!
Сълзите затъмниха погледа й и тя отново пророни в своя безпомощен гняв:
- Значи... мен! Защо... защо точно мен... защо?
Лъвът й отговори с властно изръмжаване, в което обаче се прокраднаха и първите уговарящи нотки.

От известно време Сфинкса вървеше след баща си и се опитваше да разговаря с него. Думите бе научил от майка си, нежната затворничка, от която освен това бе наследил главата, разума и човешката чувствителност. А заедно с тях - и властта над останалите същества.
Тялото му беше като на лъва - силно и предназначено да дебне, да преследва и разкъсва плячката със здрави нокти, но зъбите му бяха човешки и изискваха фина, деликатна храна, защото не притежаваха нито остротата, нито могъществото на бащините челюсти.
В началото майка му отказа да го кърми и Сфинкса без малко не умря от глад.
Тогава той беше дребен почти като човешко новородено, а очите му бяха млечносини - каквито са очите на всяко същество, живеещо първите си дни на земята. Тези очи внезапно бяха помръкнали по време на едноседмичния глад, на който жената обрече детето си. И отново същите тези очи - молещи повече за нежност, отколкото за храна - я умилостивиха, когато слабото, уродливо същество инстинктивно се довлече до нея, сякаш за да издъхне в ръцете й.
- Какво направих! - извика създателката на чудовището, и забравила своята предишна погнуса, своите човешки и женски страхове, го взе в ръцете си.
За миг й се стори, че Сфинкса я погледна лукаво през полуотворените си очи, но тя отпъди тази мисъл, защото страхът, че нейното бебе - сега чудовището беше за нея само едно безпомощно бебе - изживява последните мигове от живота си, заглуши всички останали чувства. Тя още не познаваше безкрайната виталност на сфинксовете и способността им да живеят без храна месеци и дори години. Ако нещо пилееше енергията на новороденото, това бяха негативните чувства, които владееха майка му от първия миг на неговото зачеване. Сфинкса не искаше да живее без нейната любов и се опитваше да се самоубие с глад, защото сам не познаваше още силната воля за живот, с която беше надарен от природата.
Странният младенец сякаш погълна част от силата й и тя изпита приятна отмала. Бебето пиеше енергията й на малки, внимателно преценени глътки и тя не чувстваше никаква болка, само радостта от отдаването на жизнена сила звънеше в нея.
Борбата му за живот продължи няколко дни. Сфинкса все така отказваше да яде, но се хранеше от нейните ласки. Той беше спечелил битката, ала сякаш се страхуваше да не оживее прекалено бързо и Нила отново да загуби интерес към него. Още не знаеше как да й съобщи, че животът му няма смисъл без нейната любов, че за него тя е най-ценното същество на земята, по-ценно от бога, и дори от боговете на сфинксовете, по-любимо от всички любими неща на света. Той беше обречен на едно непреодолимо влечение към човека.
- Не можеш да ме упрекнеш в нищо - шепнеше в ухото му избраната от него жена и той се заслушваше в гласа й така, както всяко новородено се заслушва в гласа на майка си. - Вече не можеш да ме упрекнеш! Аз бях милостива към всички, може би защото бях млада, а младостта е щедрост. Навярно и защото по професия трябваше да обичам всички, а освен това ги обичах и по призвание. Така е създаден светът - новото да зависи от старото и старото да бъде принудено да подпомага новото.
Ние нямахме друг изход, освен да осиновим този свят, а какво направихме накрая - разделихме всеки от всеки, и ето ни сега във властта на зверовете и самотата, а единственият ни шанс да оцелеем, е нашите духовни деца, сфинксовете, да ни осиновят. И те щяха да го направят, ако можехме да го поискаме, ако знаехме как да го поискаме. Но ние сме горди, ние не можем да се оставим на ничия власт, защото хилядолетия ни бяха внушавали, че сме венец на еди какво си и още куп подобни дивотии. Макар че природата ни опровергаваше на всяка крачка, а вселената си играеше с нас като с перца, оставени във властта на вятъра, ние не се вслушвахме в гласовете на своите мъдри съветници и продължавахме да играем на богове. И ето, залезът на боговете дойде, ние ставаме все по-малобройни, а зверовете - все повече. Още от началото беше ясно, че няма да се задоволим само с измислиците си за един по-могъщ свят, над който отново се надявахме да властваме.
Участвах в спектакъла, наравно с другите луди. Лично аз извърших сливането на генната наследственост между мъж и лъвица. Така на света се появи баща ти и всички знаехме, че пред него няма да има никакви прегради, че той ще бъде наполовина човек. Ала той не беше това, а много повече. Той беше полубог, на когото беше заповядано да се смеси отново с човека и да роди теб - бога. На нас никога не ни е достигала любов и това ни попречи да се извисим над човешкото. Но ти я имаш в излишък и затова един ден този свят ще ти принадлежи. Още в старите ни книги беше написано: „Бог е любов", ала ние никога не успяхме да се извисим над егоизма си дотолкова, че да разберем тази мисъл.
В началото сфинксовете бяха безплодни и не можеха да се размножават. Природата ни даде последния шанс да се върнем обратно и да опитаме да стигнем небесата в рамките на нашия вид. Но има ли някой, който може да спре лудостта?! Всеки от нас беше земното превъплъщение на бога, кой можеше да ни попречи? Ние свалихме и тази бариера, и така разрушихме последния бент. Пороят се изсипа върху главите ни, кой можеше да го спре?
Дълго се преструвахме, че не разбираме какво става, че не знаем защо сред труповете на избити старци, деца и мъже няма млади жени. Гордостта не ни позволяваше да допуснем най-вероятното - нали истината щеше да постави бариери пред нашето ровичкане в божиите дела! Отпъждахме мисълта, че някой ден от разгневеното небе ще се чуе глас: „Дотук, нататък е забранено!" Може би има справедливост в това, че първи ние, демиурзите на любовта, станахме и първите нейни жертви.
Хората сътвориха думата „хуманизъм", издигайки я в култ, но с това показаха само, че най-висшата цел на обществото ни е да обикнем себе си. Ала дори и до тази цел не се приближихме особено. Друга дума, съдържаща по-всеобхватна любов, не създадохме. Смътно се досещахме какво трябва да бъде това чувство, но дори не си направихме труд да измислим термин. Нямахме нужда от него, останахме при старата мечта: целият свят да се огъне от любов към нас.
Това, което става сега, е тежък удар за нашето самолюбие. Ето защо се преструваме, че не забелязваме как се обезлюдяват градовете ни, как хищниците, надарени със собствения ни нехуманен разум, се опълчват срещу нас и се промъкват през нашите капани като през отворени врати. Научихме ги на всички човешки хитрини, сега те противопоставят своя разум на нашия. Природата ни предложи още веднъж своята помощ и ни даде в замяна сфинксовете, ала ние лекомислено отхвърлихме тази последна възможност. Иначе трябваше да признаем равенствата: бог е равно на любов и сфинкс е равно на любов, което означаваше, че не ние, а сфинксовете са боговете.
Влечението на човека към звяра е влечението на чудовището Агрипина към чудовището Нерон - кой казва, че любовта на майката към сина изключва любовта на стареещата жена към младия мъж, произлязъл от нея. Всички обичаме своето тяло, кой може да ни обвини, когато обичаме също така съблазнителните продукти, които то създава? След всяко нарушаване на морала първо пада преградата пред неприкосновеността на майката, после - пред неприкосновеността на света.
Така звярът извърши двойно прелюбодеяние: той посегна на своя властелин – човека, и освен това пожела нас, неговите родители. Защо не го застигна проклятието на Едип, нима тези правила са създадени от човека или важат само за него? Защо не се изсипа гневът на боговете върху главата му? И как може плодът на подобна любов да бъде толкова благословен? Нима боговете използваха насилието на звяра над човека, за да се материализират в земни тела, нима им омръзна вечната нирвана и пожелаха да слязат на тази потънала в кръв земя? Развращавайки звяра с човешка чувственост, ние мислехме, че отваряме сетивата му за света, а отворихме единствено желанията му към самите нас...
Жената продължаваше да говори, убедена, че думите й отлитат на вятъра и истински би се ужасила, ако знаеше, че плодът на нейната нелюбов разбира всичко и тези думи дълбаят душата му като резец. Сфинкса не беше дете на инстинктите и земния опит, а на словото, той знаеше майчиния си език по рождение и бързо усвояваше нови езици. Нямаше да мине и седмица, когато не съвсем укрепналият му говорен апарат щеше да оформи първото обръщение към Нила, „Здравей, мамо!", щеше да каже той, „Щдравей, мало!" щяха да произнесат устните му, и тя щеше да го загледа объркано и виновно.

Постепенно между младия Сфинкс и неговата създателка се установиха странни отношения. Тя реши да забелязва само човешкото у него, като си дава вид, че е майка на едно болно, непълноценно дете, което може да говори, да мисли, но никога няма да се научи да рисува сини слънца над червени дървета, няма да падне и да удари коляното си. Така общата им човешка природа се превърна в територия, на която можеха да се срещат, без да се нараняват взаимно.
Лъвът все повече се връщаше към дивото състояние на прадедите си. Навярно си беше намерил партньорка сред себеподобните си, защото загуби интерес към Нила. Но за сина си се грижеше, носеше му непрекъснато месо и плодове, и така майката успяваше някакси да оцелее покрай ужасното си дете.
През периода, докато Сфинкса растеше, хората временно бяха преустановили преследванията на избягалите от лабораториите животни и митичният младенец дълго време не срещна нито едно друго човешко същество, освен майка си. В замяна на това из покрайнините на града и гората бродеха на свобода неизброимо количество сфинксове. Домовете на довчерашните покорители на природата се бяха превърнали в обиталища на всякакви подземни и небесни твари. Машините денонощно чистеха града от вонята, която се носеше от бившите човешки жилища. Работеха много, но не знаеха това и просто следваха своята програма.
В същото време всеобщото пожелаване бе взело наистина застрашителни размери, изтласквайки все по-навътре и по-навътре в градовете съществата, построили с ръцете си свят, който вече нито можеше да им служи, нито да ги защити. Някои от бившите господари дори доброволно се бяха приобщили към животните, за да им слугуват с тяло и разум, сред тях бяха почти всички бивши колеги на Нила. Хората сами бяха сътворили приказката, в която сега неохотно участваха.

А накрая се случи и онова, което винаги примирява противоположностите и позволява на този свят да продължи съществуването си - не само звярът пожела човека, но и обратното. Мнозина от хората започнаха да се връщат към стадния начин на живот, а пространствата между градовете и горите се изпълниха с новите маугли - сфинксовете.
По полетата плъзнаха мъдри кентаври, а от тях се родиха силените. Веселяци, шегаджии и неуморни танцьори, а освен това - страстни почитатели на виното, което сами приготвяха по древни човешки рецепти, те с усилие влачеха своите големи търбуси, когато трябваше да вървят, но с охота и твърде грациозно за теглото им се носеха под звуците на музиката, която паните - същества с човешки тела, гарнирани щедро с кози крака, брада и рога - издаваха от простички пискливи свирки.
Между тях плавно се поклащаха на копитата си сатирите, размахали като знамена конски опашки. Единствено рогата им, стърчащи между две почти нереални конски уши, нашепваха, че генетичната криеница се е извършила между няколко същества. Сатирите повече приличаха на малки весели дяволи, отколкото на хора - макар че човешките гени в тях бяха удържали временна победа.
За разлика от тях, анубисите имаха кучешка глава. Те бяха с тела на деца и с мозък, по-близък до животинския. Продължаваха охотно да изпълняват своята роля на пазачи и пийналите танцьори се чувстваха по-спокойно, ако ги пазеха те, а не обикновени кучета.
Но Сфинкса живееше изолирано и само веднъж, навлизайки прекалено навътре в гората, той срещна подобно на себе си същество. Внезапно над главата му изплющяха мощни криле и на поляната пред него тежко се приземи някаква птица с тяло на лъв, птича глава и криле на огромен планински орел. Сфинкса не знаеше, че съществото се нарича Грифон, защото още не се беше сблъсквал с човешкото знание и не познаваше неговите неизчерпаеми възможности да назовава несъществуващите неща.
Той жадно се спусна към тази превъплътена загадка, за да научи името й и как се е появила на света.
Но Грифона също го забеляза, издаде неприятен, съскащ звук, и като притисна тялото си към земята, силно се оттласна с лапи и излетя. Сфинкса разочаровано го проследи с поглед, установявайки в същото време, че роднината му има едно неоспоримо предимство - крилете.
- Ето един дар, от който съм лишен! - каза си Сфинкса, внезапно завидял на дарбата на Грифона. - Трябва непременно да се оженя за птица!
И веднага съжали за мислите си, защото изведнъж си спомни заклинанието на своята майка:
- Ти си човек, малко странен, но човек. И нека тези след теб също бъдат хора! Обещай!
Той беше обещавал стотици пъти и не виждаше как може да забрави подобна клетва.
Но тъй като гората бликаше от подобните нему, Сфинкса постепенно започна да ги опознава, като не преставаше да се учудва на неизчерпаемото им многообразие.
Сред птичия свят сфинксовете бяха представени от сирените. Апотеоз на съблазънта, която криеше опасности не само за човека, сирените пееха нежно и божествено.
Забравили миналото си на моряшки вестителки на смъртта, сега те бяха изкусителки на всичко живо, което можеше да пълзи или да лети. За тях се говореше, че в птичите им тела се крие някаква могъща тайна, защото те раждаха своите деца, вместо да мътят яйца. Казваха още, че децата им притежавали дарбата да се превръщат в каквото пожелаят. Сфинкса не знаеше дали това наистина е така, но вярваше, че чрез загадката на сирените светът бе станал още по-неразгадаем.
Повечето деца на всеобщото пожелаване мислеха, че всяко дърво, дори всеки камък може да се окаже превъплътена сирена и се отнасяха с внимание към тях. Дарба да се превъплъщават притежаваха в по-голяма или по-малка степен всички сфинксове. Родителите установяваха, че с всяко поколение децата им стават все по-необикновени, че могат да изчезват и после да се появяват на най-неочаквани места, да променят формите си според своите желания, да се появяват изведнъж от нищото. И тъй като нови поколения се раждаха всяка година, мутациите протичаха с необикновен интензитет.
Пожелаването започна да обхваща цялата природа и дърветата също нарушиха природните закони. Така от семето вече не се раждаше стрък, който точно повтаря качествата на своя вид, а неописани в никой учебник по ботаника хибриди. Смесваха се дървета и цветя, от странния им брак се раждаха колонии от цъфтящи дънери или стволове, завършващи само с един-единствен цвят. Дърветата растяха под формата на огромни страстни печурки или на сърдити мухоморки, тревата понякога достигаше височината на боровете и беше непроходима за повечето обикновени видове. Тя пълзеше по стволовете на дърветата, сякаш търсейки от тях сила, и достигнала предела на най-развинтеното въображение, се спускаше на водопади обратно към земята. Всичко това би приличало на израждане, ако не беше така младо, така силно и ново.
Учените все по-рядко напускаха своите лабораторни затвори, за да изследват втората младост на планетата си. Човекът с болка в сърцето трябваше да признае, че залезът му се съпровожда с твърде голямо веселие. Радостното опиянение, обзело природата, беше непоносимо за хората, по-непоносимо от бавния залез на тяхното могъщество. Те не само бяха дали живот на сфинксовете, сега трябваше да им отстъпят дори имената на своите митични персонажи.
Ала и в своя залез човекът се радваше на всеобщо обожание, дори растенията запечатваха образа му в генната памет на семената си. Всъщност, на подобно внимание се радваха почти всички живи същества, но хората си оставаха най-предпочитаният обект за подражание. Появиха се дървета с кухи стволове, в чиито хралупи живееха нежни дриади, обвързани завинаги със съдбата на породилия ги стрък. Те бяха безсловесни, но се отличаваха с нежна привързаност към всичко живо и даваха любов, която често не получаваха обратно. За човека тези същества не бяха нещо повече от внезапно оживяла трева или странни дървесни образувания без душа и разум. Той продължаваше безмилостно да изсича цели гори, които се изпречваха пред краката му в преследването на звяра, и тогава към небето се издигаше хор от стенещи гласове, а от дънерите потичаше зелена кръв. Някои от дриадите успяваха да напуснат родния ствол, преди той да бъде отсечен, но после умираха в дървото приемник, защото не можеха да превъзмогнат стреса от преживяното. В още по-неблагоприятно положение бяха малките елфи, живеещи подобно на насекомите в чашките на цветята. Те ставаха жертва както на хората, така и на животните. Навярно само събратята им, сфинксовете, имаха сетива за тях и заобикаляха наситените с по-големи цветя поляни. Но елфите също бяха по своему безсмъртни, защото онези, които загиваха, се завръщаха още на другата пролет чрез семената на цветята.

Сфинкса се влюби в малките елфи и веселите силени, непознатите грифони и свирачите пани, неуморните танцуващи сатири и съблазнителните сирени. Хареса мъдрите кентаври и още не можеше да определи чувствата си към сфинксовете с тела на хора и глави на птици – хорите, или собеките, които едва крепяха на шиите си уродливи крокодилски муцуни. Не му изглеждаха симпатични само сахметите - сфинксовете с красиви женски тела и лъвски глави. Той лично предпочиташе обратната комбинация.
От една страна хората му изглеждаха непостижими, а от друга - намираше сфинксовете за напълно приемливи, въпреки различията им с човека. Неприемливи му изглеждаха само онези, които не можеха да говорят човешките езици. Самият той още не беше научил пеещия език на събратята си и това понякога затрудняваше общуването му със себеподобни.
Сетите смущаваха въображението му с мистичните си глави на мравояди, собеките го отблъскваха с пъпчивите си крокодилски муцуни, хнумите му изглеждаха прекалено безлични и семпли, защото разумът им произлизаше от овчия. Може би най-близко до човека бяха все пак хануманите с маймунските глави, но с почти човешки мозък. Само дългите им опашки рушаха хармонията, но Сфинкса вече бе свикнал с всякакви странности.
Тройно смесените същества го смущаваха с неопределеността си. Не разбираше какво точно представляват химерите - странните чудовища с глава на лъв, тяло на планинска коза и опашка на гущер, не знаеше с какво да сравни каппите - смесица между тяло на костенурка, лице на маймуна, лапи на жаба и дълги орлови нокти по тях. А тоерисите - боговете с тела на хипопотами, глави на крокодили и лапи на лъв, му се струваха неприлична игра на природата, защото от царя на животните те притежаваха само прекрасно изваяните лапи, а всичко останало в тях изглеждаше твърде нефункционално.
Разграждането на човешкия или животинския образ засега не показваше тенденция към стабилизация или поне стремеж към съобразяване с древната природа: крилатите коне и бикове наистина летяха, напук на всички бариери на земното притегляне, русалките грациозно размахваха опашки в реките и езерата, а нимфите често напускаха водата, макар че кожите им бързо съхнеха и това ги правеше зависими от нея.
Сфинкса навярно би избрал за приятели силените или дори уродливите сатири, макар че не понасяше тяхната постоянна еуфория. Той беше философ, можеше да чете древните книги на човечеството - дар, получен в наследство от майка му, можеше да назове имената на новите твари. Нила го бе направила човек много повече, отколкото му бе нужно, и дори - отколкото би било полезно за него. Изборът му бе затруднен, и ако трябваше да избира само между себеподобните си, не би могъл да го направи с чисто сърце, защото харесваше единствено човешкото у тях, а то бе разпръснато между много тела и видове.

През първите години от живота му въпросът с избора бе по-скоро игра, отколкото необходимост. Живееше третото си лято на земята, когато хората изведнъж се събудиха от сън, за да направят един последен, много отчаян опит да излязат победители в последната битка. Доста време се бяха крили и в пълна тайнственост бяха мътили едно зловещо яйце. То съдържаше наполовина страх, наполовина омраза и презрение към неподдаващия се на човешките мерки свят. Сега те извадиха на бял свят новото си творение - машини, които убиваха всяко излъчващо топлина тяло. Целите им не бяха прекалено високи, не искаха да унищожат всички и се задоволяваха да изтребват само кротките деца на тяхното творческо дело.
Най-трудно стана за зверовете, те постепенно се принудиха да напуснат покрайнините на градовете и отново да се заселят в горите. Скоро гладът щеше да ги принуди да се изяждат помежду си. Понякога се опитваха да нападат дори сфинксовете, което подтикна последните към една от най-светкавичните еволюции, наблюдавани някога от звездите. За няколко дни сфинксовете усетиха надвисващата над главите им опасност и впрегнаха в работа всички свои божествени дарби. Научиха се да се разрояват на десетки фантоми и да заблуждават зверове и хора с тях. Това наистина беше само една игра, защото те не познаваха зависимостта от омразата.
Повечето от сфинксовете можеха да пият енергия направо от дърветата и цветята, от слънцето и звездите. Стомасите им все още приемаха и обикновена храна, но нейната енергетична стойност отдавна не ги задоволяваше. Освен това, заети с песни, танци и игри, с философски спорове или развиване на особения писукащ език, който сами бяха измислили, за да се свързват помежду си, те често забравяха да се хранят и с голяма изненада установяваха, че не изпитват глад, че клетките им по някакъв неразбираем начин извличат отнякъде енергия, че телата им са съвършени машини за оцеляване, които безпроблемно се изплъзват не само от ноктите на своите бащи зверове, но и от металните убийци на своите човешки майки.
Сфинксовете гледаха с безразличие към миналото и не направиха дори най-плах опит да го съхранят, тъй като бяха пастири на едно сигурно бъдеще. Те биха обичали с еднаква любов и човека, и звяра, ако някой ги беше научил на любов, но отхвърлени от първия миг на съществуването си, те постепенно се отчуждаваха от света на своето детство. И все пак те имаха едно огромно предимство пред човека - никой не можеше да ги научи да мразят. Преследвани едновременно и от хора, и от животни, те не се ожесточиха. Омразата породи в сърцата им единствено лукавство и смях.

Притиснатият от глада лъв напълно се отчужди от своята човешка природа и се върна обратно към дивото минало на прадедите си. На няколко пъти се бе изплъзвал от машините, но чувстваше, че напоследък щастието все по-често го напуска - може би от постоянния стрес, може би поради несигурността, в която живееше от доста време.
Силите бяха неравни, а неговите бързо намаляваха с годините. Под прицела на оръжията попадаха все повече тревопасни и с изчезването на кротките вегетарианци храната ставаше един от най-големите проблеми на хищниците.
Събуждането на звяра го хвърли в нови, неизпитвани дотогава страсти, той си спомни саваната и чу насън любовния зов на лъвиците. Потърси зверските им ласки и не една отвърна на гласа му. Той избра най-лъскавата от тях.
Тя не споделяше нежността, която лъвът изпитваше към своя син и се държеше грубо и предизвикателно към крехкия плод на междувидовата любов. Единствено страхът пред могъщия му баща я спираше да не прегризе някоя нощ врата му.
Отдалечаването на Один от Нила вече се превръщаше в постоянна заплаха за нея. Тя се беше преместила да живее в пещерата заради сина си, но прекарваше дните си в постоянен глад и страх. Сега към този страх се примесваше и ужасът пред Один, който бързо губеше респекта си пред човека, а с него - и малкото останали чувства на страх от силата му. На няколко пъти бе улавяла върху себе си втренчения му поглед, и в страстта, с която той я гледаше, вече бе прочела присъдата си.
С помощта на баща си Сфинкса бързо опозна гората и свикна с нея като с роден дом. Разбира се, животът сред природата имаше и своите лоши страни, паразитите често нахлуваха в бита им и ги безпокояха. Вместо загрижените и всичко почистващи машини, в гората се появиха нови, зли същества от метал и електричество, които използваха акумулираната в сърцата им енергия за преследване на човешките врагове.
Синът винаги бе подозирал, че лъвът води двойнствен живот и затова веднъж тръгна с него на лов. Дотогава бе избягвал да прави това, защото се отвращаваше от убийството и кръвта на жертвите после го безпокоеше с месеци. Но този ден реши да разбере какво беше променило до такава степен баща му, и затова го последва, когато Один се отправи на поредния си лов.
Лъвът не се възпротиви, беше свикнал да не оспорва желанията на сина си, съзнавайки неговото еволюционно превъзходство.
Понякога Сфинкса му говореше, забравил, че Один не владее човешката реч, говореше му така, както порасналият син разговаря със своя вдетинен и онемял с годините баща.
- Аз разбирам - казваше му Сфинкса, - че и ти като мен си дълбоко несъвършен, защото не си човек. Но ние с теб сме свързани - пак заради тази любов, която изпитваме към нашите създатели...
На това място вървящият пред него лъв изръмжаваше неуверено, защото смисълът на думите накрая проникваше до съзнанието му.
- Прав си да се съмняваш - съгласяваше се Сфинкса, сякаш лъвът му отговаряше. - Понякога и аз се съмнявам, но знам, че няма друг изход, освен да обичам. Аз съм човешка творба, ти също. Ние дължим на хората не само появата си, но и способността да възприемаме света по особен начин. Затова сме длъжни да ги разберем и да им помогнем. Днес те са объркани, водят война срещу себе си и в тази битка могат да погубят нещо ценно и за нас. Всъщност, аз навярно не влизам в сметките им, те изцяло отхвърлят съществуването ми. Тази битка е по-скоро между човека и звяра, между птицата и растението - хората, изправени в целия си ръст, срещу изправената в целия си ръст природа. Нещо като любовен дует, който накрая завъшва с любовен дуел. И в тази война без победител ние с теб сме длъжни да вземем страната на човека. Просто нямаме друг избор.
Один вървеше по следата, оставена от една антилопа, и само разколебаното му измъркване от време на време доказваше, че с част от сетивата си участва в диалога.
- Можеш да не се съгласиш с мен веднага - продължаваше да говори Сфинкса, опиянен от мълчанието на събеседника си. - И аз споря със себе си и често се съмнявам в решенията си. Човекът не ни помага в тази битка, напротив, той прави всичко възможно, за да ни разколебае. Ала като претегля внимателно всички „за" и „против", не мога да не му дам право. Хората ни върнаха изгубената хармония, сега всеки може да бъде роднина на всеки, а от това дори самата природа започна неузнаваемо да се променя. Може би тя навлиза в нов цикъл или пък ние, сфинксовете, я променихме с появата си. Сигурно подобно твърдение ти се струва доста самонадеяно, но ако не бяхме в състояние да се противопоставяме на природата, никога нямаше да отидем по-далече от нея. Замислял ли си се как еволюцията в миналото е давала дадено качество на едно същество? Като му е отнемала друго, разбира се. Надарила е птиците със способността да летят, но им е отнела силата и мощта на зверовете, накарала ги е да зависят от определен вид храна и така е ограничила периметъра на тяхното могъщество. На теб, лъва, е дала сила и власт, но ти е отнела способността да докосваш с криле обиталищата на боговете. Дала е разум на човека, но го е лишила от възможността да остава незабележим. С рухването на цивилизацията изчезва и самият човек, той не може да се върне, да се скрие обратно в гората, да обсеби отново джунглата или да стане вместо теб господар на саваната. Хората продължават да вярват, че природата им се подчинява, а когато се усъмнят в това, тръгват да убиват всичко, което им се изпречи на пътя. И сега едва ли разбират, че войната, която водят, е една семейна битка. Те не искат да се примирят с нашата независимост, защото никога не са се примирявали с чиято и да е независимост. И не усещат колко е променена природата, колко малко общо има тя с условията, допринесли за възникването на човешкия вид. Днес земното привличане е намаляло наполовина, виж колко дълги скокове правим напоследък. Ние се намесихме в природния ред. Искахме да летим, но крилете на мнозина от нас влизаха в противоречие с телата им. Затова намалихме силата на земното притегляне - сега дори ти, лъве, можеш да летиш. После измислихме фантомите, защото не искахме да участваме в битка срещу човека. Научихме се да се преместваме мигновено в пространството и така предотвратявахме сблъсъка с нашите създатели.
Лъвът изръмжа още веднъж и синът за първи път усети нотки на неодобрение в гласа му. Но свикнал с неговата отстъпчивост, той не обърна внимание на това предупреждение.

От известно време Один гладуваше, за да може да изхранва лъвицата и Сфинкса. Той не знаеше, че с тази храна синът му помага на Нила, а сам поглъща единствено слънчевата амброзия. Лъвът се страхуваше от Сфинкса, понякога му беше достатъчно само да го погледне в очите - и чувстваше как силите изведнъж го напускат, как те мигновено се преливат във вените на младото същество насреща му. Замайването продължаваше дълго след като синът му отместеше погледа си от него. През целия ден след това Один се чувстваше слаб и омаломощен, а тази слабост, прибавена към другата, която гладът причиняваше, бе нещо, което лъвът трудно понасяше.
Искаше му се по-бързо да приучи сина си на самостоятелност, да го накара сам да се грижи за себе си и така да се освободи от ставащата вече непосилна грижа. Ала Сфинкса проявяваше повече охота да гони пеперудите или да се крие между дърветата и да наблюдава игрите на себеподобните си.

През този ден лъвът загуби надежда да намери някаква плячка и тръгна с несигурни крачки обратно към пещерата, с вярата, че синът му го следва по петите, както бе правил винаги по време на лов.
Междувременно Сфинкса за пръв път бе реализирал една своя идея и бе разбрал, че намисленото притежава способността да се преобразува в осъществяване. Той току-що бе пожелал да се озове на поляната, където знаеше, че играят сфинксовете, и в следващия миг видя как очертанията на дърветата се изгубват пред очите му и под краката му изниква вечно подрязаната трева от игралната площадка на събратята му.
Осъществимостта на желанието му го очарова. Макар че не познаваше човешките съблазни, той се страхуваше да не пожелае нещо, което би могло да стори зло на някое същество. И това, че сега се премести само чрез мислите си при своите себеподобни, премахна страха от неуспех и го накара да се зарадва истински на постигнатото. Сфинкса още не знаеше, че зло може да причини само онзи, който знае какво е зло и съзнателно се стреми към него. Той самият нито знаеше какво е то, нито пък усещаше заложен в себе си стремеж към него.
Поляната на сфинксовете беше разположена в сърцето на тайнствената гора, в която напоследък се случваха странни неща. Тази гора беше необикновена, защото повечето от дърветата й бяха родени от любовта на семената към човека. Те се бяха изхитрили да запечатват образите на преминалите край тях хора и така сред обикновените растения и цветя се бяха появили такива, които криеха в чашките си нежни пеперуди с човешки телца, дърветата раждаха в стволовете си прекрасни дриади, които пиеха сокове от корените и умираха заедно със смъртта на ствола, а в храстите душите на мъртвите намираха нов живот в една аморфна структура от листа и клони, която се променяше под напора на ветровете и се преливаше не само в причудливи форми, но и разговаряше с човешки думи.
Храстите не владееха фразата, но с такова усърдие подбираха словата, че всички сфинксове разбираха какво искат да кажат. Повечето растения бяха поети по душа и се изразяваха твърде образно, това донякъде затрудняваше разбирателството, но правеше общуването твърде приятно и загадъчно. Храстите наричаха дъжда ту „небесен плач", ту „слънчева пот", ту „лунна вода" и за непосветените беше трудно да разберат, че става дума за едно и също явление. Но растенията бяха поети реалисти и разказваха само за това, което виждат в момента. Сфинксовете знаеха, че те наричат „небесен плач" дневния дъжд, „слънчева пот" - летния, а нощния - „лунна вода". Когато не разбираха нещо, те четяха мислите им, но рядко прибягваха до този начин на общуване, защото уважаваха личността и не можеха да си позволят волността да проникват непрекъснато в една толкова съкровена територия.
Освен членоразделната реч, храстите се бяха научили да свирукат под съпровода на вятъра, и именно това свирукане стана после първоосновата на един бъдещ музикален език. Когато искаха да се забавляват, сфинксовете докарваха ту южни, ту северни ветрове, и в зависимост от тях свистенето на храстите добиваше ту нежен и страстно интимен, ту ехиден и зловещ тон.
Всъщност - сфинксовете винаги искаха да се забавляват, страданията им бяха чужди и те не ги разбираха, макар че с лекота проникваха в човешките хранилища за информация или в изоставените библиотеки и запечатваха само с един поглед хиляди страници от книгите. Ала от тях разбираха най-много поезията, по-малко философията и почти никак политиката, прозата и социологията. Страстите на тълпите или страстите на индивида, изгубен сред дебрите на тълпата и измъчван от тежки екзистенциални драми, им бяха далечни. Те бяха деца на природата, на една нова, оживяла и разумна природа, която постепенно изключваше човешкото от програмата си.

Сфинкса пристигна навреме, за да се наслади на една необичайна за очите му гледка: яхнал огромен кентавър, в галоп около поляната препускаше човек с бича глава. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш язденето бе по желание на ездача, но по-внимателното око би забелязало, че забавлението е изцяло за коня.
Той обикаляше с ехидна усмивка импровизираната арена и все повече засилваше хода си, а наоколо чудовищата се кискаха, цвилеха, цвърчаха, мучаха, търкаляха и страстно подсвиркваха на вбесения ездач.
- Минотавре, изяж ме, Минотавре, ах, изяж ме сега...Виж колко е вкусно месцето ми - като на прасенце сукалче, виж колко тръпчива е кръвта ми - като младо вино, виж колко са крехки костите ми... Минотавре, ах, Минотавре...
Човекът бик ги поглеждаше с кръвясалите си очи, обладан едновременно и от страх, и от гняв. Той би им дал да разберат на тези впиянчени, цвилещи уроди - само да можеше да слезе веднъж от кентавъра, който неуморно продължаваше да обикаля поляната в кръг и да разсмива шутовете наоколо.
Накрая конят все пак се умори или пък усети, че интересът към забавлението спада, защото събралото се в центъра множество започна да нараства за сметка на периферията. С едно завъртане на тялото си кентавърът метна своя неумел ездач на земята, и като го остави да разтрива натъртените си кокали, се присъедини към кръга.
Минотавърът сърдито се оттегли сред дърветата, главата му изведнъж изчезна, а след нея започна да избледнява и тялото му - обидата сякаш го изтри с гума и сърдитият човекобик се оттегли в по-високо измерение. Но после, може би съжалил за пропуснатото забавление, се всмука обратно в триизмерния свят и също бързо се присламчи към шегаджиите.
В средата на кръга стоеше Сфинкса и ги гледаше с мъдри, тъжни очи, а козлоногият Пан го опипваше с поглед, сякаш се съмняваше в неговата материалност.
- Ти пък откъде се взе! - изписука накрая домакинът, но като усети, че пришълецът не разбира езика на сфинксовете, повтори на човешкия език: - Питам те откъде идваш?
- Оттам! - отговори Сфинкса, посочвайки последователно четирите земни и двете небесни посоки...
- Отвсякъде, така ли! - попита очарован Пан и повтори: - Отвсякъде, защото действието се подчинява на мисълта, нали!
- Може и така да се каже - съгласи се Сфинкса, зарадван, че за първи път е разбран добре. - Дори мисля, че трябва именно така да се каже, точността на формулировката го изисква.
- Точността на какво?! - запита недоумяващо Пан и всички наоколо отново се закискаха:
- На полировката, глупчо, на групировката, неразумни Пане, на транспортировката, глухо, клепоухо магаре!
Сфинкса усети, че те с голямо удоволствие се правят на луди, но ги остави да се превиват от смях, сам заразен от тяхното веселие.
- Добре де, разбрах! - лукаво се закиска и Пан. - Става въпрос за транспортировката на нещо полирано, което се доставя на клиента групирано, но всичко това няма значение, защото зависи как ще се формулират нещата.
Всички го погледнаха стъписано, защото не очакваха от него подобна сериозна реакция.
- Наистина е разбрал! - каза огорчено един силен и размаха заканително буйната си опашка. - Такава шега ни развали, такава шега, такава шега! Предлагам да го накажем, и то веднага!
Сфинкса очакваше някоя нова лудория, но вместо това от тълпата излезе напред едно силенче и патетично изписука по Хезиод:
„Музо, кажи, разкажи ми на Хермес за милата рожба,
а ако не знае тайни да пази - тегли й пък ножа!“
И то размаха свирката си, сякаш се канеше да прободе с нея Пан.
Неизвестно защо, но тази рецитация разгневи козлоногия и той подгони нахалния стихоплетец, който побягна колкото му копита държат, и когато видя, че козлоногият все пак го настига със смешните си, но точни скокове, се разрои на десетина фантома, което принуди Пан да спре в глупаво недоумение. Това отново хвърли сфинксовете в див възторг, те се запремятаха, закискаха, запревиваха, но този път Пан не им обърна никакво внимание, промъкна се през тълпата и седна величествено на един пън, като с това показа само колко негодни са за подобни действия краката му.
- Не е функционално - каза той на Сфинкса, сякаш съгласявайки се с някаква изречена от него фраза. - Наистина не е функционално - повтори той и този път поясняващо посочи краката си, - но в замяна на това е прекрасно!
- Зависи - каза замислено Сфинкса. - Зависи от гледната точка. На хората това никак не им харесва.
- На хората! - възкликна Пан и също се престори, че мисли задълбочено: - Припомни ми кои бяха те?
Сфинкса не схвана шегата и му отговори с укор:
- Как можеш да забравиш родителите си! Същество, което не помни миналото си, няма бъдеще!
- Може и така да е! - въздъхна Пан. - Ти си по загадките. Но едно знам добре. Ние сме деца на гората. Ние сме деца на небето. Ние сме деца на гората и на небето. Това е. И няма друго.
- В по-общ смисъл - да! - съгласи се Сфинкса. - Но в частен ние произхождаме от човека и на него дължим появата си.
- Ние дължим нашата поява на себе си. На мисълта, която става действие, а самата тя е възникнала от...
Тук Пан се запъна, защото забрави или пък не пожела да си спомни космогоничните митове на човечеството.
- В началото бе хаосът... - започна той и после внезапно прескочи на друга митологична територия: - Във всеки случай - в началото бе словото и то беше у... дявол го взел, не си спомням у кого, но поне мога да те осведомя, че светът е възникнал от мисъл, облечена в думи и превърната в действие. Това е. И няма друго.
- Идеалистични брътвежи! - промърмори високо един сатир. - Купища брътвежи на стадо смахнати идеалисти. Ала-бала от сутрин до вечер... Хедонисти сбъркани!
Тук тълпата отново се закиска, и губейки постепенно интерес към пришълеца, се отдаде на нови страсти и забавления.
- Ела! - каза Пан и задърпа Сфинкса към лудуващата тълпа. - Ела да се веселим, ти си един от нас.
Сфинкса поклати тъжно глава.
- Не съм! - каза той тихо. - Не съм като вас, аз съм само един инвалид. Един странен и уродлив човек, нищо повече.
- Ела! - задърпа го отново Пан, без да се съобрази с думите му. - Остави загадките, защо говориш със загадки? Нима не владееш мисълта, която мигновено става действие! Владееш я, иначе нямаше да си тук и нямаше да изникнеш от нищото точно на тази поляна. Навсякъде другаде, но не и на тази поляна! Ти не можеш да бъдеш човек, защото на теб не са ти нужни машини, за да превръщаш мислите си в реалност. Само хората правят това, защото не са в състояние да правят друго. Ти нямаш тяхната нужда да се храниш, не пиеш вода, не дишаш, не спиш, твоят растеж не е непрекъснат низ от капризи на формата. Какво човешко е останало у теб тогава?
- Мисълта! - отговори Сфинкса. - Тя ми е дадена от човека, той единствен учи децата си да мислят.
- Ние не се нуждаем от обучение, защото носим знанието в своите гени. Не разбираш ли, Сфинксе, дори в този смисъл ние сме независими от човека. Ела с мен и ще намериш много приятели сред нас. В един ще разпознаеш очите си, в друг - главата си, в трети - мислите си, в четвърти - тялото си. Ше имаш за какво да ни обичаш, ако още не си се научил да обичаш себе си. Ти не знаеш колко са смешни хнумите с овчите си глави и претенциите си за божественост, не знаеш как се забавляваме със сетите и техните мравоядски муцуни. А колко интересни са маймуночовеците! Е, вярно, липсва им интелигентността на елфите, но в замяна на това са толкова дружелюбни към пришълците. И ако всички тези все пак мога да ги назова, помисли за неназованите. Светът, който ни е даден, е нов и ти заедно с нас трябва да го измъкнеш от неизвестността.
Възможностите на книгите се изчерпаха. В много от тях нашият свят е описан подробно, но реалността винаги надминава измислицата. Липсват думи, не ни достигат понятия! Трябва да останеш при нас, нали ние сме наречени на твоето име! Нашият вид е този на сфинксовете, а онзи е видът на хората, и другият - на животните. Произлизаме един от друг, но малко неща ни свързват вече. Не трябва да си прекалено мъдър или ясновидец, за да разбереш, че ние сме твоето бъдеще, че ти и аз заедно сме бъдещето на този свят...
- Не е възможно! - прекъсна транса му Сфинкса. - Не е възможно ти и аз да сме бъдещето на света, защото този тук е прекалено човешки. Хората вече са го обсебили и отпечатъкът им стои върху всяка педя земя, вода, въздух. Сянката на човека ще ни преследва до края на дните ни и ние винаги ще се чувстваме крадци, които са заграбили една чужда територия. Или скитници, които са се възползвали от чуждото нещастие, за да се настанят в дома на умиращия стопанин. Мислиш ли, че можем да живеем с подобно чувство в сърцето? Ние сме прекалено дълголетни, но още не знаем какво бреме е угризението. Навярно това е нашата съдба - да го изпитаме някой ден.
- Може би си прав! - въздъхна тъжно Пан, внезапно променил посоката на своите мисли. - Ние не знаем какво бреме е подобно чувство, още сме прекалено млади за това. Сигурно някой ден ще го узнаем, но дотогава има милиони години и не е наша работа да мислим сега за това. Както човекът не е мислил в зората на човечеството защо отнема този свят от драконите и какво ще му струва то после. Навярно така е устроен светът.
- Странно е, че заговори за тези неща. Моята майка също обичаше да разказва за драконите като за последните планетни богове.
- Ти си щастливец! - каза с усмивка Пан. - Тя е останала при теб и те е отгледала! Никое от съществата, които познавам, не е имало твоя шанс. Но въпреки това тя е човек и винаги ще се опитва да те промени. Огледай се внимателно, Сфинксе! Ти не си инвалид, ти си баща на семейство. Ние сме твоето семейство.
- Аз обичам хората! - каза с горчивина Сфинкса. - И не искам да им отнемам нещо, което им принадлежи.
Разговорът беше приключен. Дори козлоногият да беше прав, Сфинкса пак щеше да избере самотата пред раздялата с човека.
- Ти ще се върнеш! – каза след него Пан, когато видя очертанията на Сфинкса постепенно да се размиват и губят от погледа му. - И може би дори по-скоро, отколкото предполагаш. Един ден ще дойдеш при нас и ще мислиш, че това е поредното ти кратко бягство от човека... Но гората ще се затвори зад гърба ти и няма да те пусне обратно. Тя ще вземе решението вместо теб и ти няма да се съпротивляваш, защото за първи път ще бъдеш щастлив. Ще се радваш, че не е трябвало сам да избираш, че някой друг или нещо друго е решило това вместо теб. Дълго ще се преструваш, че искаш да избягаш, но това ще бъде само игра, породена от фалшиво чувство за дълг. Гората няма да те пусне обратно. Знам го, защото всички по един или друг начин сме щастливи пленници на тази гора. Ела сам, това ще ти спести много огорчения и лутания, много напразни терзания. Тогава аз ще ти стана водач по пътя към нас, ще изпълня тази роля с цялата си душа, защото знам колко си нужен тук. Ти си един от нас и мястото ти е сред сфинксовете. Всички търпеливо ще чакаме твоето завръщане.
Сфинкса чу думите му и те отново го натъжиха.
„Може би - отговори му той мислено, - може и да се върна някога, но докато имам път към човека, едва ли ще ви принадлежа изцяло. Непрекъснато ще се мятам между него и вас, и това няма да бъде живот, а изпитание. Затова се страхувам, че дори цялата ваша митологична лавина да се изсипе над главата ми, пак ще ми останат сили да направя една последна крачка, и тя ще бъде обратно към моя създател.”

Докато крачеше по пътеката към пещерата, внезапно го обзе силно безпокойство. То не се дължеше на страх, защото сетивата му не сигнализираха за опасност, а и те бяха сетива на същество, което можеше да бъде застрашено от съвсем малко неща. Това бе по-скоро вик за помощ, молба на някакво уплашено до смърт създание, чийто отчаян вопъл прииждаше на тласъци, за да му извести, че в този миг пъпната връв между Сфинкса и човека се прекъсва, че утробата го изхвърля в един враждебен и непознат свят, където има твърде малко водачи към светлината.
Трескаво забърза, но пътят му в действителност стана още по-криволичещ от преди, защото болезненият сигнал се загнезди в мозъка му и блокира неговите древни инстинкти. Сфинкса се замята ту напред, ту назад, ала болката идваше от всички страни едновременно. След няколко минути природата сякаш погълна сигнала и го излъчи обратно през тревите и цветята, през короните на дърветата и подземията, през миналото и бъдещето на света. И този, за когото той беше предназначен, спря парализиран, увисвайки в него като в задушаваща мрежа.
След известно време видя, че е стигнал до входа на пещерата. Ела, каза му тя... не отивай, каза му нещо вътре в него, но тишината и привидното спокойствие все пак го прилъгаха да прекрачи прага на дома си.
Вътре имаше празник, Один беше хванал плячка, навярно здрачът му бе помогнал да догони някоя мързелива антилопа и сега двамата с лъвицата пируваха, а майка му се бе сгушила в дъното на пещерата и само задъханото й дишане издаваше колко много се страхува.
После Сфинкса реши, че тя навярно спи, защото дишането, което бе взел за нейно, се оказа на баща му. Лъвът изобщо не вдигна очи и не го погледна, само лъвицата изръмжа предупредително при неговото влизане, но Сфинкса я подмина с презрение.
Най-накрая Один го погледна бегло и очите му зловещо проблеснаха в тъмнината. Синът познаваше този блясък, но не той го разтревожи: това бе само игра на светлосенките, или по-скоро - на оскъдната нощна светлина. И все пак нещо го притесни - някакъв призрак или нечий образ, който все повече се разпада с неговото приближаване.
В поредното изръмжаване на лъвицата, придружено от уговарящото промъркване на лъва, Сфинкса долови първия сигнал за опасност. Викът отново пропищя в главата му и върна в неговите свити в болезнено предчувствие гърди чувството за нещо нередно, ненормално, страшно. Разбра и на какво се дължи това чувство - Один не заплашваше, той молеше, заплашвайки, и в тази молба бе скрито безкрайно отчаяние.
Усетила колебанието на приятеля й, лъвицата настръхна, спря да яде и препречи входа на пещерата.
Сфинкса виждаше зле на тъмно, а бе и прекалено объркан, за да си възвърне своите необикновени дарби. Използвайки неговото колебание и разчитайки го като мълчаливо съучастие в някакво още неизвестно престъпление, лъвицата бутна към него неголям къс месо и го покани на пиршеството.
Месото изплака с майчиния му глас. Сфинкса се вцепени, той разпозна вика и този вик изведнъж се възпламени в мозъка му, превръщайки го в нажежена маса. Мислите му се вкопчиха една в друга и се запремятаха като акробати. И в този миг той полудя от ужасното подозрение, което мирисът на кръвта породи в главата му.
Отстъпи страхливо назад и лъвицата, сякаш уговаряйки го в съучастничество, побутна отново плячката към него. Този път кръвта диво изпищя и предизвика ново затъмнение в съзнанието на Сфинкса.

Когато дойде на себе си, видя, че тялото му е опряно в дъното на пещерата. Писъкът на кръвта бе намалял до шепот и в този шепот Сфинкса прочете съдбата си на самотник и сирак... прочете го по останките от разкъсаното тяло на майка си.
Постепенно мислите му се подредиха в що-годе стройна картина. Сега той проумя и с разума си, че това беше майка му - убита от лъвицата при мълчаливото съгласие на лъва или дори с неговото съучастие. Все едно каква беше истината, тя щеше да има значение при бъдещите анализи, но сега той с болка в сърцето си мислеше само за онзи, който някога беше негов баща, и за ужасното подивяване, извършило се пред очите му и довело до този пагубен резултат.
В този миг, докато с ожесточение и отчаяние гледаше останките от майчиното си тяло, той постепенно започна да разбира, че е прокълнат от своята човешка природа, от човечеството като цяло - сега и завинаги, или поне докато трае целият този безкраен и омразен живот.
В страданието си не усещаше, че чертите му се размиват и изчезват, че в този трагичен миг той завинаги се отказва от звяра в себе си, че изчезва от миналото си и от миналото на света.
Смъртта на майка му рано или късно щеше да прекъсне връзката му с човешкото. Напоследък тази връзка бе изтънявала все повече и повече, но едно бе нейното естествено отмиране, а съвсем друго - нейното насилствено прекъсване. Да се отдръпнеш от човешкото постепенно или изведнъж, са два различни подхода към смъртта. Сфинкса се бе надявал второто никога да не се случи.
Сега тази насилствено разрушена връзка щеше да го боли като отрязана ръка, той дълго щеше да бъде в плен на едно фантомно, но ужасяващо с реалността си усещане за отсъствие.
Не искаше повече да бъде Сфинкс, не искаше да бъде изгубената през хилядолетията връзка между звяра и човека. Сега имаше само един изход - да убие звяра и да възкреси в себе си единствено човешката природа. За да продължи да живее, за да има правото и занапред да живее.
„Далече от тук! - повтаряше си той безспир. - Далече от проливането на кръвта, от острите зъби и безмилостното разкъсване на плътта! Искам да бъде така... искам го не само заради майка си, но и още повече заради баща си, който няма да бъде съден, макар че е убиец и безумец. Убиец, който не може да бъде държан отговорен за делата си, защото не знае колко опасно е да си безумец. Но аз нося вината му и ще я нося, докато съществувам. За мен сега има само един изход - да проникна в човешкия свят, да бъда приет в него и да изкупя тази вина чрез предана служба при човека. Единствено така мога отново да възкръсна от пепелта..."
Затвори очи и постепенно си спомни думите на майка си - звук по звук, с нейния глас, с нейната интонация.
„Бъди човек! - беше повтаряла тя през целия му живот. - Бъди човек, и нека тези след теб също бъдат хора!"

Не помнеше от колко време върви през гората, не знаеше и как се е озовал на това съвсем непознато място. Тук дърветата бяха гъсти и Сфинкса трудно се провираше между тях. Клоните на по-ниските закачаха неприятно козината му.
Неговото тяло беше посветено на саваната, то изискваше големи, свободни от храсти пространства и не бе предназначено да спори с лианите, да се препира с тръните и да се изтръгва от любовните прегръдки на шипките и къпинаците.
Сега, когато беше само един заченат в грях човек, а не тъжен полубог, той имаше много проблеми с оцеляването си. Светлината го бе отблъснала и той вече не излизаше на открито, за да пие слънчевите лъчи, не поглъщаше енергията на дърветата, защото в един несигурен свят това също криеше известни рискове.
Когато беше неопитен и млад, понякога прекаляваше с апетита си и тогава дървото изсъхваше пред очите му, а от хралупата с писък изскачаше осиротяла дриада. Тя поглеждаше Сфинкса с полудели от страх очи и тръгваше да се лута и да си търси нов дом.
Преди да разберат грешката си, сфинксовете оставиха по пътя си труповете на много бездомни дървесни деца, без да могат да свържат причината за смъртта им със себе си. Едва по-късно направиха необходимата връзка... някой просто се досети или си спомни написаното в човешките книги. Оттогава те щадяха природата и особено населените с дриади дървета. Силата, която притежаваха, събуди в тях единствено любов и състрадание, те не можеха съзнателно да причиняват зло, защото бяха невинни като закачливите шипки.
Сфинкса доброволно се лиши от всичко, за да пробуди човека в себе си. Той се наказа с безпомощност, за да изкупи вината си пред ериниите, които го преследваха с безмилостния гняв на спомените.
Бе имал майка. Не бе я разбирал, но в неговия свят не беше важно да разбираш, а да си. Едва сега бе започнал да се замисля над нейната съдба в един враждебен и насочен срещу човека свят.
Какво я бе накарало да последва бягащия лъв в бърлогата му? Какво я бе принудило да рискува живота си - защото тя не може да не си е давала сметка, че с времето ще загуби и последните остатъци от властта си над лъва. Само любопитството на учения ли, неговата склонност към саможертва в името на отмятането на поредната завеса? Не можеше да допусне, че го е направила, за да се появи на света той, плодът на една нежелана връзка, защото дори нежността му бе прекалено голямо насилие за нея.
Навярно все пак е била движена от страст, която струва повече от живота, но каква е била тази страст - Сфинкса не знаеше. Беше му приятно да вярва, че Нила е била движена от някаква любов. И макар че самият той не бе причината и обектът на тази любов, искаше да вярва, че човекът може да обича. Смееше да се надява дори, че той - странният плод на едно насилие, може да събуди любов в човешкото сърце.
Знаеше твърде малко за майка си, но от днес нататък трябваше да разчита само на разказите й. Бе се отказал от всички предимства на боговете и особено - да използва силата, дадена му от природата. Сега искаше само едно: да върви по тази земя и тя да не свършва под краката му, да върви такъв, какъвто е, без онези фокуси, които го правеха нещо различно от хората. Да остане завинаги блед, мършав и с проскубана козина, изтощен от постоянното недояждане, защото плодовете и корените, с които се прехранваше след смъртта на майка си, даваха енергия само за едно безрадостно съществуване.
Месеците, прекарани в глад и смирение, бяха притъпили усещането му за болка и превърнали това усещане в мека, лирична разсъдителност.
Вече виждаше мисията си в друга светлина: той беше създаден, за да сдобри човека с останалите същества. Новият свят имаше нужда бръмбарът да върви необезпокояван по своите пътища и мравката в мир да строи мравуняка си, хищникът да стане тревояден, а останалите да си припомнят вкуса на плодовете и билките, на безкръвния продукт, извличан от растенията.
Откакто двата могъщи клана воюваха помежду си, откакто подивелият човек и по човешки помъдрелият звяр се изтребваха взаимно с нестихваща страст, а сфинксовете възприемаха това кръвопролитие единствено като игра, природата се бе отдръпнала и сякаш си отдъхваше.

Един ден, докато се луташе безцелно из гората в търсене на сладки корени и плодове, Сфинкса внезапно подскочи от изненада, когато пред очите му изникна едно странно същество. То цялото бе окичено с лаврови клонки, на главата си бе нахлупило бръшлянов венец, а на очите си бе сложило слънчеви очила. Точно тези очила стъписаха Сфинкса - дотогава той не беше виждал нещо подобно, макар да бе чувал доста неща от майка си за хората и техните странни приспособления.
Съществото му заприлича на огромен майски бръмбар, по-скоро - на пиян майски бръмбар, защото то се клатушкаше смешно, тананикаше си нещо под нос и от време на време се завърташе около оста си на смешните си кози крака.
Ако не беше цялото това райско оперение, Сфинкса би се заклел, че това е старият му познайник - Пан, който някога му бе отделил от своето време, за да разговаря с него. Сфинкса обикновено не забравяше подобни жестове, но сега не искаше да разговаря - не му беше до приказки с когото и да е, нито пък му беше до игри. Чувстваше се уморен, гладен и отчаян - затова понечи да свърне по пътечката, когато чу веселия глас на козлоногия.
- Ей, ти! - извика Пан, щом видя, че мълчаливецът се готви да бяга. - Да, да, на тебе говоря, страхливецо! Накъде си се запътил такъв увяхнал и отгоре на всичко - сам?
- Наникъде - отговори притеснено Сфинкса и после унило поздрави: - Здравей!
Едва сега Пан го позна и извика възторжено:
- Ами че това си бил ти, Сфинксе! Ами да, не ме мамят моите късогледи очи, това наистина си ти! Какъв късмет, дявол да ме вземе, какъв дяволски късмет! Търсих те толкова време, но ти се беше укрил дълбоко в мълчанието и повече не пожела да ме срещнеш. Сега с теб не сме се виждали вече хиляда години, че и повече дори. Питах за теб, но никой не знаеше къде живееш и мнозина дори не бяха запомнили лицето ти. Представи си само - тук никой никого не помни, толкова сме различни и променливи, че не си струва да се помни формата.
В тази биологична бъркотия е трудно да отличиш когото и да е. Всичко се обърква, всеки краде откъдето свари - оттук крак, оттам ръка, всеки се прави на интересен и ражда каквото си ще, а не мисли, че заради тази игра органите ни вече не служат за нищо. Пък и как да се сработят овчи стомах и вълчи зъби... Гледай ме и мен с тези кози крака - не стават за нищо друго, освен за танци.
И Пан отново се завъртя върху комичните си копита, а Сфинкса за първи път след смъртта на майка си се засмя от сърце.
- Напоследък се появиха някакви, които се изхитриха да живеят съвсем без органи - добави Пан между две танцови стъпки. - Представи си само, родят се и първата им работа е да избълват през устата си всичко, каквото имат вътре - бъбреци, черва, стомах, сърца. Не че имат много, повечето идват на света вече без най-важните си вътрешности. Недоумявам как природата може да ти даде нещо в дар и ти да го захвърлиш? Аз не бих се лишил например от моето сърце - колкото и непотребно да го намирам от функционална гледна точка.
- Как така без органи!? - недоумяващо възкликна Сфинкса, на когото подобно твърдение му се видя кощунствено.
- Така - отговори ухилено Пан, развеселен от изписалото се на лицето му недоумение. - Отвън - като теб и мен, кой с кокоши крака, кой с кокоши мозък. А отвътре - нищо.
- Съвсем нищо ли? - попита подозрително Сфинкса, който очакваше нова шега от събеседника си. – Впрочем, откъде можеш да знаеш това?!
- Не знам, изобщо не знам! - закиска се отново козлоногият. - Ама се досетихме, защото онези съвсем не ядат. Дадеш им например шепа боровинки - те те гледат като паднали от небето. Показваш им как се дъвчат, а те се хилят и само ти смигат, ако имат с какво. А после си мажат муцуните с тях и умират от смях... дявол да ги вземе! Никой не ги е виждал да се хранят, разбираш ли, абсолютно никой!
- Ние също можем да издържаме дълго без храна - каза разсъдително Сфинкса. - А ако поискаме - можем и съвсем да не ядем.
- Можем - съгласи се още по-разсъдително Пан, имитирайки сериозността на Сфинкса. - Точно там е работата. - Ние можем да не ядем... но можем и да ядем...
И отново се запревива от смях.
Сфинкса не можеше да свикне с това постоянно хилене на себеподобните си. Те непрекъснато изглеждаха щастливи, и което беше най-подозрителното - наистина бяха такива. Майките на повечето от тях ги изоставяха веднага след раждането им и ужасени забягваха в горите, където ставаха лесна плячка на зверовете. Бащите им пък ставаха жертва на разсърдените хора с техните безпогрешно убиващи машини. Единствено малките сфинксчета оцеляваха, и след като изсмукваха по пътя си енергията на треви и цветя, накрая се добираха до братята си. Нанесените от тях рани бързо заздравяваха, само тук-там понякога се забелязваха следите, оставени от някое по-дебело бебе. Тези изсъхнали пътеки трева с изсмукани докрай жизнени сокове служеха на машините като дивечов знак. Те тръгваха по тях в гонитба на новородените, но скоро се убеждаваха, че дори най-дребните и невръстни рожби на тоталната любов са добре защитени от природата си.
Още от раждането си сфинксовете притежаваха способността да изчезват от едно място на друго при първата изпречила се пред очите им опасност. Те разпознаваха от разстояние враговете си, мнозина от тях дори можеха да разчитат не само настроението на приближаващия се, но и неговите мисли. Ползваха се от дарбите си, най-често за да избягнат някое спречкване или да се срещнат по-бързо с приятели. И понеже като всички останали същества бяха деца на земята, те не намираха особена наслада в дарби, които спорят с нейните закони, затова много повече се забавляваха, когато тичаха, пееха или танцуваха.
- Ела с мен! - предложи му Пан тайнствено. - Мога да ти покажа странни същества. Някои вече са напълно невидими и това изглежда дяволски ги устройва. Пощипват те, подръпват те за козината, за носа, за ушите, гъделичкат те с треви, а ако имаш опашка - това е вече цяло нещастие.
Наговарят се по двама трима и се хващат за нея, така че не можеш да помръднеш от мястото си. И отгоре на всичко си принуден да слушаш глупавия им смях. А ако се дърпаш - става по-лошо: започват така да цвилят, сякаш си обграден от табун коне. Но това пък понякога помага, силите им намаляват, докато се кискат, и в един миг успяваш да спасиш опашката си. Разбира се - доста поразрошена, ала все пак цяла и невредима. Поне толкова ум имат - да не ти я откъснат или повредят, но така я омачкват, че просто ти става жал да я гледаш. И отгоре на всичко са напълно неоткриваеми, не можеш да ги накажеш за дяволиите им, защото не ги виждаш. Отвратителни шегаджии, мислят само за бели и наслади! Може да са някои от нас, а може и да са някой нов вид. Понякога ги наричаме дяволи, но дявол знае какво са всъщност. Казвам ти - противни шегаджии!
- Всички са такива! - обобщи мрачно Сфинкса. - Една цяла цивилизация загива пред очите им, а те се превиват от смях.
- Виж, тук не мога да се съглася с теб! - възпротиви се Пан. - Никой не умира, всичко е само театър. Вчера един от хорите се опита да се самоубие поради нещастна любов. Влюбил се в някаква сирена, а тя се подиграла с чувствата му и му се присмяла заради птичата глава. Като че ли те са по-хубави с тези женски глави върху толкова перушина, но не е там работата. Какво да се прави - вкус! Та този хор се покатери на едно дърво и се хвърли от него. Щяхме да изпопадаме от смях, защото дървото беше много високо и той се премяташе като пумпал из въздуха. Какъв ти пумпал - тук Пан отново се закиска тъничко, - направо цял въртолет! Но земята му погоди хубав номер, в последния момент пръстта около дървото пропадна и оттам избликна горещ гейзер. Хубаво го напари, а най-смешното беше, когато струята започна да го подхвърля нагоре. Ах, да беше видял лицето му, само да беше видял лицето му!
И Пан се тръшна на земята в лудешки смях, венецът падна от главата му и се търкулна по пътеката, а лавровите клонки, които съставляваха шутовското му облекло, загубиха доста от листата си.
Сфинкса изчака, докато вълната кикот го изтощи и накрая нетърпеливо попита:
- Слушай, ти откъде знаеш за въртолетите?!
Пан изненадано го погледна и сякаш се обиди.
- Как откъде? От там, откъдето знаем всичко останало. Що за глупост!
- Не въпросът, а ти си глупав, Пане! - разсърди се събеседникът му. - Никога ли не се замисляш откъде ние сфинксовете знаем толкова много неща, които никога не сме виждали?
- Че защо ни е да ги виждаме? - безкрайно се учуди Пан. - Ние и без зрение се справяме отлично.
- Не става дума дали се справяме. Ясно е, че ние можем да минем без всичко онова, без което хората не са могли да съществуват. Но сега не говорим за нас, а за човешката цивилизация, която загива пред очите ни. Увлечени в игри и забавления, ние нехаем за това, а сме единствените, които са в състояние да й помогнат. Само че от глупости нямаме време да я изучим. В главите ни има много любопитство, но то не е любопитство към човешкото. Повечето от най-възрастните сфинксове са деца на хората и им дължат поне тази последна почит - да запазим по-дълго техния свят, защото човекът не може да живее без неговите електронни бавачки, без цветните сънища, без послушните и зли машини. Той ще загине без всичко това.
- Той ще загине и с всичко това! - каза безгрижно Пан. – Но ние нямаме вина за смъртта му. Хората не приемат помощ от нас, те се ужасяват от сфинксовете. Ние будим в душите им само отвращение, нашите човешки майки ни захвърлят веднага, след като ни видят как изглеждаме. Те ни смятат за уроди и искат на всяка цена да се отърват от нас. Как могат да очакват след това любов - след като не са ни научили на любов?
- Моята майка - каза Сфинкса, като натъртваше на всяка своя дума, - не ме захвърли. Тя ме отгледа и научи да обичам, а знам, че и тя ме обичаше. Беше смутена в началото - като всички майки на странни същества. И може би щеше да ме лиши от обичта си, ако аз не бях предпочел да умра, но не и да споделя съдбата на всички останали сфинксове.
Когато животът почти беше изтекъл от тялото ми, усетих, че в душата й се събуди състрадание. Не казвам, че човекът дава охотно любовта си, понякога се налага да го притиснем с обстоятелства, но той носи любов в себе си. Майка ми заплати с живота си своята любов към мен, тя продължи да живее в пещерата, макар че с всеки ден престоят й там ставаше все по-несигурен. Докато един ден Один, моят див баща, я разкъса. Но тя ме научи, че човекът може да бъде и добър, и безкрайно пожертвователен. Само че ние сме прекалено силни, прекалено независими и заети със себе си, за да му дадем шанс да ни обикне.
- В това си прав! - възкликна Пан. - Хората обичат да владеят другите чрез слабостта им, но ние не можем да бъдем слаби. Природата безкрайно е поумняла напоследък и не си губи времето в създаването на безпомощни същества. Вече ти разказах за гейзера, а това е само един от случаите, когато нейните сили се втурват да спасяват един от нас. Някога беше възможно да загинеш, ако спреш да ядеш или се изпречиш на пътя на машините. Днес това е невъзможно, земята се изправя срещу човека и ни защищава от него. Ние имаме работа с природен разум, на който не можем да се противопоставим, и той избра нас. Какво можем да направим срещу това?
- Можем! - каза твърдоглаво Сфинкса. - Не сме се опитвали, просто не ни се иска да се откъснем за миг от игрите си и да подкрепим хората в битката им срещу зверовете.
Този път Пан го погледна, както се гледа болен човек.
- Кое наричаш бездействие, Сфинксе! - промълви той. - Ти не си израснал сред нас и не ни познаваш. Нима не знаеш, че мнозина от събратята ти многократно са се опитвали да спечелят любовта на човека, да му помогнат, да се сдобрят с него. Ние не можем да убиваме зверовете, това е срещу нашата природа, още повече, че те също са наши родители. Но сме се опитвали да помагаме на хората в трудни мигове - когато нещо е застрашавало живота им. Знаеш ли как реагираха те? Когато нямаха оръжие да стрелят по нас, бягаха панически накъдето им видят очите и така се хвърляха право в устите на дивите зверове. Предпочитаха смъртта, пред нашата помощ, кървавата любов на хищника, пред нашата нежна и ненатрапчива обич. Мисля, че има причина за всичко това, хората не могат да ни приемат, защото ние надрастваме възможностите на тяхното въображение. Те не разбират света, който ги наследява, те не могат да се приспособят към променените условия на новия живот. Не виждам защо трябва да страдаме за тях, това е ставало много пъти на земята - един по-несъвършен вид е отстъпвал мястото си на друг - по-приспособим към вечно изменящата се природа. Защо трябва да потъваме в скръб, когато наоколо има толкова веселие и радостен цъфтеж! Няма ли тогава нашият плач да бъде лицемерие, с което човекът и без това твърде много е свикнал?
- Ние трябва да убедим хората, че сме им нужни! - упорито продължаваше да настоява Сфинкса. - Че сме си нужни един на друг. И отново да се опитаме да възкресим човека, като оставяме живи само онези свои деца, които максимално приличат на него.
- Изненадваш ме, Сфинксе! - въздъхна огорчено Пан. - Преди малко ни съветваше да убиваме животните, сега вече включи в списъка и децата ни. Ти си се пропил с прекалено много човешки черти. Наистина - доста от твоя опит с хората може да ни послужи, но не и този. Ние не можем да убиваме, ала дори и да можехме - това днес не е лесна работа, когато става дума за сфинксове. Ако не беше се крил от нас, щеше да разбереш поне най-важното - че природата не унищожава човека, тя само го променя чрез нас. Щеше да знаеш, че това, което предлагаш да става по пътя на кръвопролитието, отдавна се извършва по естествен път. От нас все повече отпадат животинските черти и ние се връщаме към човешкия облик. Поне що се отнася до външността, защото вътрешно си оставаме сфинксове. Ако беше дарил братята си поне с една стотна от любовта, която изпитваш към човека, щеше да познаваш последните ни деца. Външно те не се отличават по нищо от човешките - имат ръце, крака и всичко останало. Само по размери са различни - от малките колкото човешки пръст елфи до високите по три и повече метра гиганти. Но и в ръста се забелязва тенденция към усредняване около човешкия. Ако това не е любов към човека, тогава какво наричаш любов! Чрез нас природата се опитва да направи човека по-съвършен...
- Човекът е съвършен във вида, в който е роден! - прекъсна го упорито Сфинкса. - Милиони години еволюция са го създавали такъв, какъвто е. А това, което става сега с нас, е само бездарна имитация, нещо като биологична мода сред сфинксовете. И то е обречено на гибел. Мислиш ли, че нещо, създадено за половин век, може да се противопостави на милионите години еволюция?
Природата ще си поиграе с нас и ще ни захвърли в някой еволюционен ръкав, като неандерталците. И тогава никой няма да остане на земята, защото междувременно хората също ще са изчезнали. Аз ти предлагам алтернатива, за да спасим този свят от гибел.
- Сфинксовете са деца на насилието, но те не могат да вършат насилие! - мъдро отговори Пан. - За хората е противоестествено да се свързват с нас. Те не ни желаят в никаква форма. Ние не можем да ги спасим, дори ако посветим на това усилие всичките ни бъдещи дни. Но можем да ги продължим, защото човекът живее в нас, неговите знания са прилежно съхранени в паметта ни и ще бъдат там, докато съществува и най-малката надежда, че някога ще ни послужат за нещо. Повярвай ми, Сфинксе, аз също имам немалко опит с хората, макар че в по-голямата си част този опит е горчив. Зад нашата външна незаинтересованост към човека се крие безсилие да му помогнем. Неведнъж съм прониквал в сърцата на човешките градове, в техните лаборатории. Това, което видях там, ме ужаси. По-добре е да не тръгваш по моя път на познание и да запазиш любовта си ненакърнена. Но бъди внимателен и не позволявай на човека да те нарани - защото той умее да прави това по-добре от всички останали. А понякога го прави дори съвършено. Послушай ме, ела при нас и не напускай гората, където твоят живот е добре защитен. Забавлявай се, участвай в насладата, за която е предназначено тялото ти. Не губи ценно време в опити, които могат да те наранят и да натъжат нас - твоите братя и приятели...
- Не! - отказа категорично Сфинкса. - Вие не сте мои приятели, аз не ви познавам. Но знам, че моята майка беше мой приятел. А тя беше човек. Не искам да забравя това, не мога да го забравя! Сбогом, Пан!
- Сбогом, глупави Сфинксе! - каза тъжно Пан. - Върви там, където ще бъдеш наранен, и може би не само душевно. Дано успеем да те намерим навреме, за да те пренесем в гората и да излекуваме раните ти. Върви, изглежда всеки трябва сам да натрупа своя горчив опит. Сърцето жадува да се изпита в нещастието, за да заслужи своето право на надежда.
И Пан изчезна, оставяйки Сфинкса на неизвестната му съдба.

Разрушението бе проникнало до сърцата на човешките градове. Машините вече не успяваха да ги почистват и да ги поддържат в предишния цветущ вид, защото нямаше кой да поправя онези от тях, които се грижеха за изправността на чистачите. Паметта на компютрите беше заета от една пагубна война, която повече приличаше на бутафория.
На машините не им се воюваше, защото на самите хора отдавна не им се воюваше. От време на време някакъв полъх на ентусиазъм ги обхващаше за ден-два и тогава горите пламваха от пожарите, причинени от лъчите на оръжията им, но природата бързо лекуваше раните си. Наред с лабораторните животни, срещу които в действителност се водеше войната, загиваха и много диви. Към тях природата не проявяваше своята загриженост и не възстановяваше числеността им със същото страстно постоянство, така че животните намаляваха за сметка на сфинксовете. Гората растеше с часове и се радваше на небивал разцвет. Наистина, струите пламък изпепеляваха цели колонии с елфи, стотици дървета с дриади се превръщаха в дим и пепел, понякога загиваха и по-едри сфинксове, ставащи жертва на любопитството си, но броят им никога не намаляваше.
Срещу кого всъщност водеха тази война хората? Напоследък отвличанията на жени почти бяха престанали, а малцината отвлечени се завръщаха след известно време цели и невредими обратно в градовете. Хората подозираха в това намесата на сфинксовете, но не се опитваха да разберат истината, защото не искаха да се обвързват с благодарност към същества, които не можеха да приемат.
Животът на едва мъждукащите човешки общности продължаваше, необезпокояван от въшни сили и страсти. Други деца, освен сфинксове, вече не се раждаха. Човекът бе направил своето съществуване максимално дълго, но то не беше вечно.
Сфинкса вървеше между редиците красиви и внушителни сгради, създадени от трайни материали, и докато се опиваше от величието на човешките дела, в сърцето му се прокрадваше и някакъв страх. Усещаше, че е наблюдаван, че всяка негова стъпка се следи от нечие пристрастно и недобронамерено око. Чуждият и враждебен поглед полепваше по лицето му, по тялото му, по човешките му очи и по силните му, крачещи в напрегнат ритъм лапи. Сфинкса се чувстваше неуютно в чуждия град. Знаеше много за него, но никога не бе прониквал в самото му сърце. Въпреки това той не беше и типично дете на гората, защото помнеше, че бе роден в покрайнините на един подобен град. Затова си внушаваше, че след дълго отсъствие най-после се завръща в своето родно място и някой го очаква с радостна надежда на прага. Мислеше си, че е бил заточеник в чужда земя или посланик на нечия могъща воля в далечен свят, но сега неговата мисия най-после е завършила и той си идва, за да си припомни всички обичани и забравени неща.
Господарите на този свят гордо бяха отказали да влязат в преговори с неговия вид от същества, които не строяха градове, не създаваха машини за убиване и машини за направа на други машини, а живееха в тотално разбирателство с природата и тя щедро ги обсипваше с дивашките си подаръци: бълхи, комари, въшки и всякакви други паразити и насекоми. Тези безумци се бяха съюзили с вирусите и никога не боледуваха, те живееха в съгласие с бактериите, само няколко от които можеха да изтребят милиони хора.
Човекът не знаеше, че сфинксовете бързо изработват отрова срещу всички нападатели, че тяхната имунна система е отличен ученик, разум в разума, че дори срещу паразитите имат едно всесилно оръжие от миризми, което дребните твари не обичат. Ако знаеше всичко това, навярно щеше да разбере безсмислието на войната и да се примири.
Онова, което еволюцията не бе успяла да постигне в миналото при владичеството на хората; което дори усърдните машини не бяха успели да премахнат напълно, за сфинксовете беше детска игра. Когато паразитите започваха да им създават безпокойство, те включваха в храната си комбинация от няколко треви и постоянно излъчваха нейната миризма през порите си. Това отблъскваше паразитите и ги държеше на почетно разстояние от сфинксовете.
Останали без храна, почти всички насекоми бързо напускаха районите, където живееха новите заселници. И за да се поддържа необходимото равновесие, цели армии хлебарки, комари, бълхи, кърлежи и скакалци се бяха отправили към човешките поселища, завладявайки постепенно градовете и причинявайки много неприятности на машините и оцелелите животни.
Хората се принуждаваха да се оттеглят на по-безопасни места, на земята бяха обитаеми вече само около стотина града и намаляващото количество хора все по-трудно ги отбраняваше от могъщата многочисленост на насекомите и полудялата трева. Гората обхващаше градовете, корените пропукваха настилката и все по-често между руините играеха палави дриади, вместо човешки деца, а в езерата, създадени от спуканите тръбопроводи, се заселваха русалки. Елфите пееха денем и нощем в тревите, а малките палечки – безкрили човечета насекоми, играеха между цветята на странна криеница: появяваха се на най-неочаквани места или дразнеха по-големите сфинксове, като се пъхаха в очите и ноздрите им по време на сън.
Целият този свят, който настъпваше към поселищата на хората, съдържаше под някаква форма човека, но не беше човешки. Това бе един нов свят, измислен първо в книгите на хората, видян насън от тях или може би съществувал в древността и запазен в човешките гени за по-добри времена. Сега тези времена изглежда встъпваха в правата си.
Сфинкса бе попаднал в един от все още незавладените от зверовете градове и сега вървеше по някаква улица. Тревогата го съветваше да не се движи така открито, но той я отпъждаше като досадна муха и отказваше да се вслуша в съвета й.
След няколко часа най-после излезе на голям площад, обграден със стоманени кули и високи стъклени замъци. В средата на кръглото асфалтено пространство течеше вода, изхвърляна през дълги метални тръби към небето от огромни каменни мъже.
Сфинкса навлезе във водата, за да се разхлади след дългия път, но отнякъде внезапно изтрещя изстрел и отнесе едната тръба от ръката на най-близкия колос. Сфинкса се вцепени и известно време не можа да се съвземе от изненадата.
Беше взел града за мъртъв, защото цяло денонощие не беше срещнал жива душа по улиците. Сега тази пукотевица му доказваше, че някъде има някой - може би човек или поне машина, която го е забелязала, и следвайки отдавнашните заповеди на своите господари, е решила да нападне пришълеца.
В следващия миг Сфинкса се разрои на няколко фантома, и без да се отърси от водата, веднага се втурна към най-близкото укритие. Останалите негови подобия се заеха с най-разнообразни дейности - едно започна да обикаля около фонтана, друго се покатери на скулптурната група, трето се просна във водата, а останалите хукнаха в различни посоки на града.
Врагът отсреща отговори с объркване и мълчание, но твърде бързо се окопити и след няколко кратки мига престрои редиците си, като изстреля залп и по осемте фигури. Един куршум рикошира в близката сграда и се заби в крака на Сфинкса. Той се сепна от болка и загуби контрол над фантомите, които мигновено се стопиха.
Едва сега той се уплаши истински и напусна площада. Озова се на непозната улица. Объркано се заоглежда, чувството за завръщане беше изчезнало. Градът беше съвсем чужд и в него нямаше вече нито едно познато кътче.

Раната не го боля дълго. Той напрегна мускулите си и куршумът изскочи навън като тапа. Ускори химическите процеси в тялото си и раната бързо зарасна. Остана само едно неприятно туптене в белега, което трябваше да изчезне през следващите няколко часа.
Отново изтрещя изстрел, а от една далечна сграда се стрелна лъч, който изпепели паважа пред него. Сфинкса инстинктивно отскочи настрана и това спаси живота му.
Последното събитие окончателно разстрои нервите му. Почувства как целият се напряга, как в него се взривява бомба от болка и обида, от гняв и огорчение. И докато отново се преместваше със скоростта на мълния в друга точка на града, той си даде сметка, че безлюдността на улиците не е случайност, а добре пресметнато поведение; че през цялото време скрити и недобронамерени очи са го наблюдавали зад непроницаемите прозорци или пред издутите стъкла на мониторите и са се готвели да го нападнат.
Сега вече беше сигурен, че не машини, а хора стрелят по него, защото машините бяха безпогрешни, но не така упорити и отмъстителни. Неизвестните нападатели го търсеха из целия град и вече на два пъти без особени трудности го бяха откривали. Това навярно бяха хора, подкрепяни в зловещата си игра от оръжия с не много точни мерници - иначе отдавна да бе лежал разкъсан и с пръснат мозък на този паваж.
Сфинкса бързо напусна очертанията на града. Бе объркан и не успя да се върне на мястото, от което бе навлязъл в тази пукотевица. Но все едно, вече наистина му беше безразлично дали ще се добере до гората или ще остави костите си тук, в този свят, който не го признаваше за свой наследник.
"И все пак всички хора не са еднакви - опита се да мисли опрощаващо Сфинкса. - Както и ние сме различни помежду си. В този разпадащ се свят трябва да има поне едно същество, на което да съм нужен, и което да се престраши да ме обича. Не непременно мъж или жена, може да е някое дете, което още не е обладано от този бяс и не е научено да мрази. Едно дете ще успее да ме обикне и ще поиска да ме последва - за да му подаря гората на игрите и радостта.“
Сфинкса още не знаеше, че в градовете отдавна не се раждат деца и сфинксовете са единствените наследници на човека. Хората вече нямаха желание да създават и отглеждат неопитни същества, които гълтат много време и дават непредвидими резултати.
Той беше готов да моли за човешката любов, да я заслужи по всички правила на самоотверженото служене. Не беше придричив, би се задоволил и с нещо малко, но непременно човешко. Ако не успееше да намери дете, може би щеше да убеди някоя жена, че сфинксовете също са в състояние да бъдат добри и сърдечни, щедри и всичко останало, което бе чувал, че има стойност за човешкото сърце. Щеше да й бере най-сочните плодове, да я носи като кон на гърба си, щяха да играят заедно на поляната на събратята му, щеше да се научи дори да танцува - като пановете или по-скоро като кентаврите, защото имаше четири крака. А като награда тя щеше да му даде един безценен дар - човешката любов. Може би беше неприятен за повечето хора, но не можеше на този свят да няма поне един, който да не желае безкрайната му нежност и щедрост.
Вървеше по пътя с гръб към града и внимателно обмисляше следващата си крачка. Трябваше да се промъкне незабелязано във вътрешността му, да намери подобна жена и да я убеди да тръгне с него. Просто бяха нужни повече решителност и смелост, тъй като днес приятелството с човека изискваше прекалено много от тези качества.
Изведнъж му се стори, че съзира лъч между дърветата. Повървя още известно време, когато светлината се мярна отново. Този път тя мъждукаше като цигара между пръстите на човек.
Беше след полунощ и този фенер му послужи като ориентир в тъмнината. Когато се приближи достатъчно, изведнъж си даде сметка, че стрелбата отново бе пробудила сфинкса в него.
"Е, добре - каза си той, - зная, че едната ми половина е на звяр, но другата е човешка. Всичко това, събрано заедно, явно не е достатъчно, за да ме приемат за човек. Отсега нататък ще бъда много внимателен с този потаен враг, който крие своето лице. И ще имам жената - с молба, а ако не мога - с власт и насилие. Иначе какво ще стане с този свят и що за свят ще бъде той без човека!"
Изведнъж Сфинкса прекъсна мълчаливия си монолог, защото пред него се изпречи Пан. Четириногият пътешественик се вцепени от изненада, бе очаквал всеки друг наоколо, но не и козлоногия.
- Следя те от доста време, Сфинксе! - каза все още натъжено Пан. - Много си упорит, но по този път, по който вървиш, упорството не води до победа, а до разочарование. И колкото по-далече отиваш, колкото повече навлизаш в човешкия свят, толкова повече ще нараства и разочарованието. Трябват ли ти още доказателства, не видя ли как ни отблъсква човекът, как отказва да приеме спасението от нашите ръце? Убеди ли се в моите думи или ти трябват още куршуми, които да затвърдят скръбното ти познание?
Сфинкса мълча разколебано известно време, после тихо произнесе:
- Уверих се само в едно - че човекът е разделен на две половини и едната от тях иска да живее, а другата - да умре. Днес тези сили са в равновесие и ние трябва да се намесим в полза на живота.
Пан го погледна съжалително, но Сфинкса не забеляза това в мрака. Видя само как фосфоресциращите очи на приятеля му внезапно загубиха блясъка си и потъмняха.
- Заради теб стоях три дена в една от човешките библиотеки и прелиствах древни като света книги - каза внезапно Пан. - И мисля, че накрая се досетих какво става в този свят. Научих още, че е имало и други като нас на тази земя. Не хора, и не животни. Не зная точно какво са били и как са изглеждали, но човекът ги е приемал за богове поради огромната мощ, която притежавали. Докато тези богове били млади и силни, те измислили Словото. После създали първите приказки и митове. А когато започнал залезът им, те създали човека. Той бил изкристализиралото тяхно Слово и трябвало да превърне в реалност измислиците им. Сега е дошъл краят и на човека. И виж какво се случва - появяваме се ние, сфинксовете, сякаш материализирани от неговите книги. Не разбираш ли?
- Не! - искрено отговори Сфинкса. - Не разбирам.
- Ние сме овещественото Слово на човека. Той е измислил нашия свят - сирените, пановете, хануманите, сетите. Цялата човешка митология всъщност е Словото на тези богове - хората. И сега е настъпил техният залез. Те си отиват и идваме ние, които ще превърнем в реалност тяхното Слово. Предстои ни много работа. Върни се с мен в гората, ти познаваш от личен опит човека и си най-мъдрият измежду нас. Нямаш право да пилееш нашето общо време на митосъздатели. Ще вървим ли?
- Не! - отсече Сфинкса. - Няма да се върна, преди да се убедя, че човекът не може да бъде спасен чрез моята любов.
- Истинска любов кам хората ще проявиш, ако ги оставиш да изживеят спокойно дните си. Можеш да възкресиш човека само по един начин - като се върнеш с мен в гората и всички заедно превърнем легендите му в реалност. Това ще бъде един прекрасен паметник за хората. Ела при нас, ти си ни прекалено скъп, за да те загубим.
- Не! - ядосано се възпротиви Сфинкса. - Не харесвам компанията ви и не смятам, че сте способни на нещо толкова грандиозно. Вие сте шутове, които непрекъснато се хилят и се кривят. Какво може да се роди от вас, освен глупост?
- Ние сме човешки творения, забрави ли? Такива ни е измислил човекът - отговори с горчива насмешка Пан.
- Тогава защо не сте истински? Защо сирените не примамват с гласа си моряците, за да се разбиват корабите им в скалите? Защото вече няма моряци, нали?! Как тогава ще повторим човешките митове, когато няма да има хора! Ние сме само допълнителен персонаж, основните роли се играят от тях. Целият наш свят е фалшив и ще изчезне заедно с нашите създатели.
- Това ли било?! - усмихна се Пан. - Успокой тогава сърцето си, Сфинксе! Ние няма да повторим сляпо митовете, защото не сме марионетки, а живи същества. Ако сме весели и добри, то е, защото дълбоко в себе си човекът е искал да бъдем такива. И ако нашият живот е безкраен карнавал, то е защото за такъв карнавал са мечтали нашите изморени от труд създатели, докато потта се е стичала по телата им. Пиесата е вече нова, макар и с предишния персонаж. Ние сме новите хора.
Сфинкса дълго мълча смутено в мрака. Това, което казваше Пан, можеше да бъде истина, но някой трябваше да потвърди думите на приятеля му.
Сякаш чул мислите му, Пан посочи светлината, която се прокрадваше между дърветата.
- Виж - каза той, - това е една самотна кула на замък, обитаван от най-красивата принцеса на света. Тя не пожела да живее заедно с останалите хора, които също не желаят да живеят повече заедно. Те се отделят един от друг и всеки сам е доброволен затворник на края си. Дори за твоя утеха не мога да кажа, че този край е величествен. Но съм сигурен, че всеки залез е достоен за размисъл и волята на застигнатите от него трябва да се уважава. Във всяка кула има по един човек и по едно оръжие, което охранява самотата му. Никой не трябва да бъде допускан до представлението, такова е желанието на човека. Ако стопанката на този замък потвърди думите ми, ще дойдеш ли с мен?
- Ще дойда! - обеща твърдо Сфинкса. - Но ако не ги потвърди, повече никога няма да се изпречваш на пътя ми.
- Да вървим! - каза решително Пан. - Вече разсъмва и имаме съвсем малко време. Онези щураци, братята ни, са измислили ново забавление. Искат да превърнат гората в космически кораб и да отлетят нанякъде. По-точно - накъдето им видят очите. И за нас вече стана мъчителна тази агония на човека. По-добре е да го оставим на спокойствие, а пък и дните ни да минават в нещо по-полезно от песни и танци. Нашето кратко детство завърши, всъщност - ние го прекратяваме днес! И ти си много необходим там, при сфинксовете, за да им припомняш през дългите хилядолетия на пътуването техните създатели. Твоята любов към хората няма да позволи на децата да забравят родителите си. Затова побързай с решението си и го вземи още днес, утре може би ще бъде вече много, много късно.
- За първи път чувам, че горите могат да летят! - възкликна смаяно Сфинкса. - Как ще стане това?
- Нашата гора е особена, това по-скоро е едно сгъстено и препълнено с енергия пространство, което може да се разгъва и да обхваща неограничена територия. Тя ни защищава от всяка опасност и в нея не може да ни се случи нищо лошо. Докато сме вътре, ние сме практически безсмъртни. А сега ще ти кажа нещо, за което се досетихме съвсем скоро. Гората се разраства и един ден ще обхване цялата планета, ще погълне градовете и сградите. Но това не може да стане, докато в тях има хора. Затова решихме да тръгнем към някоя звезда, после към втора и трета, и да се върнем след много хилядолетия - когато повече няма да сме заплаха за човека и той напълно ще е завършил своя цикъл. Вече сме готови за път, аз трябва да напиша поемата за похода, а други ще поемат летописите. На по-малките сме казали, че тръгваме да търсим златното руно, знаеш как ги примамват древните и загадъчни неща. Най-безсрамно им пробутахме тази легенда, за да не хленчат любопитно и да не ни се пречкат из краката, докато работим. Но никой не иска да тръгне без теб. Сфинкса - казват всички - е най-мъдрият сред нас, той познава човека и ни трябва, за да поддържа спомена за земята. Иначе огромните пространства могат да ни превърнат в свои пленници и вечни пътници.
- Гората е голяма и тежка, не можете да я отделите от земята и да я превърнете в летателно тяло! - възкликна Сфинкса. - Ще причините катастрофа, това е пълно безумие!
- Нашите желания са толкова силни, че са в състояние да откъснат гората и да я движат в пространството. Отделянето ще стане внимателно и единствената последица за планетата ще бъде, че в нея ще се отвори още една дълбока долина. Раната ще заздравее моментално - както заздравяват нашите рани. Е, тръгваме ли?
Сфинкса неохотно спря да задава въпроси и мълчаливо последва Пан. В душата му цареше голямо объркване, тревогата го навеждаше на мисълта, че козлоногият е прав, че най-после трябва да се прости с мисълта за човека и никога да не изкупи вината пред Нила. Нещо повече - Пан му предлагаше забрава, да забрави, че някога е имал майка, да се впусне в едно продължително и безумно приключение, което да превърже с лечебен балсам душевните му рани.
Вървеше и може би за последен път си припомняше какво бе казвала Нила за космическите пътешествия на хората. В началото наистина изглеждало очароващо да се завладяват все по-нови и по-нови светове. Планетата вложила в това начинание огромни средства и труд, но бариерите на разстоянията се оказали непреодолими, а проходи в пространството така и не открили. Цели поколения се раждали и загивали на борда на космическите кораби. Резултатите били мизерни - тук-там някоя по-развита форма на живот, но повечето планети били ненаселени или обитавани само от бактерии и мъхове. Накрая, след огромни жертви и хилядолетно отсъствие от земята, човечеството загубило интерес към космоса и с това завършила ерата на космическите полети. Хората се обезверили и се затворили в своите лаборатории, решени за създадат в тях всичко онова, което не успели да намерят в космическото пространство. Започнали да усъвършенстват земните растения и животни, убедени, че само на тяхната планета животът е достигнал някаква по-висша форма. Безплодните хилядолетни пътувания, изпълнени с разочарования, притъпили интереса им към новото и непознатото извън самите тях.
- Тук! - каза внезапно Пан и го спря с ръка.
Пред тях се изпречи висока ограда с остри шипове по върховете на железните й пръти.
- По-нататък е невъзможно с обикновени средства. Опасно е и ще се наложи да използваме дарбите си. Иначе ще загинем, още преди да сме прекрачили прага на този негостоприемен дом.
- Не е негостоприемен - каза Сфинкса, възвърнал малко предишната си увереност. - Само е предпазлив. Нещо трябва да го пази от зверовете, това е обикновената мярка за защита от хищниците.
- За защита от всичко, и най-вече от сфинксовете! - настоя Пан. - Сега ще се убедиш в правотата ми.
С един скок на мисълта се озоваха в огромна стая на първия етаж на сградата. Сфинкса се бе оставил изцяло на козлоногия, той самият за първи път проникваше в човешки дом и нищо не знаеше за неговата уредба.
Домът беше неприветлив и студен само отвън - сякаш беше средновековен замък, предназначен да издържа на дълги обсади, но вътре всичко беше създадено за удобен живот. Красивата разруха на фасадата навярно трябваше да прикрива съвършената подредба вътре. Крепостта на жената, която в този миг трябваше да реши съдбата на света, беше прекрасна.
Навярно Пан бе идвал и друг път в този дом, защото се движеше със завидна увереност из него - за разлика от спътника си, който на два пъти без малко не събори разни предмети на земята и не предизвика откриването им от невидимите домашни стражи.
Жилището бе просторно и проектиращите го машини не бяха жалили нито материал, нито въображение. Всичко беше направено със замах - сякаш създателят му бе мислил за поколения занапред. Имаше много стаи, чиито стени бяха украсени със сюрреалистични картини. В подобно жилище можеше да живее само кралица. Поразен от обстановката, Сфинкса почувства, че го обзема любов, примесена с мечтателност и унизено страхопочитание пред могъществото на съществата, които бяха в състояние да създадат подобен умопомрачителен свят.
В следващия миг видя нейния портрет в салона и любовта окончателно превзе сърцето му. Беше убеден, че е тя, защото в този дом нямаше място за никого другиго. Тази мисъл сви спазматично сърцето му. Не можеше да не си дава сметка, че е чужд на всичко това, че вероятността да бъде отново отблъснат е прекалено голяма.
"Ако бяха тук сфинксовете, какво веселие щеше да настъпи!" - помисли си той, и Пан, уловил мисълта му, я завърши:
- Всичко това нямаше да изглежда така запуснато и студено, ако можехме да идваме тук. Зидовете на тази сграда щяха постепенно да рухнат и бръшлянът щеше да обвие развалините. Но не растенията, нито нашите песни и танци ще пропукат този свят. Именно в неговата красота е заложена гибелта му. Толкова много разкош заради един човек! Някакъв чудовищен, апокалиптичен барок!
Сфинкса мълчаливо се съгласи с него. Не му се говореше, пък и Пан беше прав.
- Ш-ш-ш-шт! Тихо! - предупредително изсъска спътникът му и го задържа пред една масивна врата. - Оттук започва стълбата на кулата, което означава, че това е и пътят на оръжието. Цялото стълбище е осеяно с чувствителни уреди и коварни клопки, всяка от които може да ни струва живота. Не се докосвай до нищо и прелети стъпалата. Не стъпвай повече на пода за нищо на света - иначе смъртта ще ни застигне мигновено.
Пан се издигна във въздуха и смешно размаха крайници. Сфинкса понечи да се засмее, но козлоногият отново зашътка предупредително и му посочи да го последва. После леко отвори вратата, в следващия миг подът на стаята пропадна и това беше първата от неизброимото количество клопки, които ги дебнеха по краткия път към върха на кулата.
- Това е нещо ново! - прошепна Пан. - Не знаех за този капан, но тук винаги могат да се очакват неприятни изненади. Човекът твърде изобретателно брани самотата си.
Изчакаха, докато подът се върна обратно на мястото си, но не му се довериха, а прелетяха над него. След няколко врати най-после се добраха до върха. Зад последната ги очакваше изненадата - седнала в поза лотос, жената от портрета медитираше, обърнала гръб на целия свят.
Сфинкса ахна от изненада - гледката беше толкова поразителна, че го заслепи и разтуптя сърцето му. Пред жената блестеше екран, който мигаше на равни интервали от време и на всеки няколко секунди се разсипваше в ярки и красиви цветове, поразяващи със симетричността и хармонията си.
- Пристигнахме! - каза Пан, сякаш това не се разбираше от самосебе си.
После се приближи до жената и леко я побутна. Тя не реагира, не даде с нищо вид, че ги е забелязала.
- Навярно е много далече - установи козлоногият, след като и следващото му побутване не даде резултат. - Така правят всички, все едно и също през цялото време на деня и нощта. Медитират. Изключват се от реалността и бродят в своя вътрешен свят на сънища и мечти. Те вече нямат други наслади, освен самите себе си. Каква по-сигурна смърт от това - да обичаш единствено своите измислици и да живееш в тях като в истински свят?! Очилата и екранът ги отвеждат в една нова реалност, където няма нищо човешко. Няма образи, няма фигури на растения, животни или хора. Само менящи се и строги, геометрично подредени цветове. Те вярват, че така изглежда нирваната. Според мен така изглежда смъртта. Те вече не се срещат в реалността, не се влюбват, не се размножават, не забелязват красотата, която машините създават за тях. Те отдавна са мъртви.
- Ще се опитам да я събудя! - настоя Сфинкса и силно бутна жената с лапа. - Върни се обратно, красавице, не усещаш ли приближаването на смъртта! - извика той и му се стори, че жената потрепна като при пробуждане.
Но не, това беше само спазъм на нервите или игра на светлината, или пък трепване, причинено не от припламването на огънчето на душата, а от студената светлина на деня, плъзнала се внезапно по още по-студените черти на порцелановото човешко лице.
- Чудя се... - произнесе замислено Пан, и за да се увери, че спътникът му го е чул, повтори: - Чудя се дали няма да съжаляваш повече, когато тя се събуди.
- В никакъв случай! - възпротиви се Сфинкса. - Тя е нежна и прекрасна, и толкова прилича на своя красив дом, на своя свят. Подобна нежност не може да наранява, не може да бъде опасна. Пък и това е част от уговорката ни, нали!
- Заблуждаваш се, Сфинксе, твоята любов те прави сляп. Забрави ли изстрелите, там стреляха хора, а не машини. Хора като нея - нежни и прекрасни.
- Ти си ме следил в града? - избягна отговора Сфинкса. После погледна медитиращата жена и произнесе с болка: - Нима природата може да убие такава красота! Това не е справедливо!
- Не е! - за пръв път се съгласи с него Пан. - Но динозаврите също са били красиви по своему. Представяш ли си - такава съвършена грамада от месо, но и тя също е трябвало да умре. Тогава защо да страдаме по смъртта на една пеперуда.
- Говориш странно - каза този път без раздразнение Сфинкса, - но определението ти ми харесва. Тя наистина е една прекрасна пеперуда.
Косите на жената бяха от чисто злато, защото в русите косми бяха преплетени хиляди златни нишки, които я караха да блести в полумрака. Полупритворените й очи бяха синьо-виолетови, кожата - бледа, с белотата на лилия, само слабата розовина, която пълзеше по бузите, издаваше, че това е лице на човек, а не на съвършено изработена кукла.
- Не мога да се освободя от усещането, че тя не е човек! - каза внезапно Сфинкса, опровергавайки всички свои досегашни мисли.
- В известен смисъл тя наистина не е човек! - съгласи се Пан и по лицето му се разля тъжна усмивка. - Отдавна е загубила всичко човешко в себе си, заменила го е срещу сънища. Но е истинска - ако това си мислиш в този миг. Просто животът в нея е намалял докрай, фитилът му почти е паднал в горливата течност и именно тя, която храни живота му, скоро ще го угаси. Е, какво, да я будим ли вече?
- Нима знаеш как да я събудиш! - възкликна Сфинкса. - Тя не чува нищо, сякаш е заспала завинаги.
- Сега ще видиш! - каза Пан, и смешно потропвайки по пода с козите си крака, се приближи до пулсиращия многоцветен екран и го угаси.
В началото не се случи нищо особено, позата на жената остана непроменена и само лекото повдигане на гърдите й продължи да свидетелства, че е жива.
Изтекоха още две или три дълги минути - толкова много се беше отдалечила душата й, че не можеше да намери обратния път до тялото. После се чу лека въздишка - сякаш вятърът подухна в клоните на дървото отвън. Очите й се поотвориха, след това още малко, устата се разтегна в неопределена усмивка и лицето бавно започна да оживява. След още минута-две цялата й кожа зарозовя, а краката й се отпуснаха и излязоха от позата. Жената седна настрани.
- Какво правите тук! - попита тя още сънено. - Никой не ви е викал! Кой ви пусна тук, как преминахте през стражите, кои сте вие?
- Дяволът е дошъл за тебе, красавице! - каза лукаво Пан и посочи Сфинкса. - Ето го, харесва ли ти?
Жената погледна към спасителя на човешката раса и лицето й замръзна в гримаса на отегчено отвращение.
- Противен е! - каза тя след малко. После се сети за въпросите, на които не бе получила отговор и сърдито се намръщи. - Но какво търсите тук вие двамата! - възкликна тя отново, изразявайки огромното си възмущение. - Ти - посочи тя към Пан, - ти повече ми приличаш на дявол. А този другият е една генетична каша. Кой я е забъркал?
- Чуй ме, красавице! - окопити се Сфинкса. - Дошъл съм да те отведа от този умиращ свят. Искаш ли доброволно да тръгнеш с мен или трябва насила да те заведа в живота?
- С теб ли! - зло и презрително се изсмя жената. - Кой би тръгнал доброволно с теб!? Нима си въобразяваш, че е достатъчно да говориш и мислиш, за да бъдеш един от нас? Нашите машини също мислят и говорят, но те са само роби и прислужници. Никоя жена не би пожелала да те последва, отвратителни Сфинксе. Никоя нормална жена.
- Защо? - разочаровано попита кандидат женихът, макар че вече очакваше подобен отговор.
- Ние с теб сме абсолютно несъвместими - поясни красавицата. - Ти си резултат на една човешка грешка, но тази грешка, за радост, се случва само веднъж.
- Така е, Сфинксе, повярвай й! - намеси се и Пан. - Повторно съчетаване с човека е невъзможно, връзката би останала безплодна.
- Лъжеш! - извика гневно Сфинкса. - Двамата сте се наговорили за тази лъжа. И мислите, че ще се хвана?!
- Човекът никога не върши нещо заедно с чудовища като вас! - студено отговори жената. - Безсмислено е да ме подозираш в съглашателство с този - и тя посочи Пан, както се посочва насекомо или червей, - това би било обида за човешкия род.
- Аз съм виждал на поляната най-разнообразни същества - упорито продължи да настоява на своето Сфинкса. - Има такива от тях, които са почти хора.
- Почти! - натърти на думата жената.
- Не искам да те огорчавам - каза Пан, - но това е грешка. Те приличат на хора, ала не са дошли на света в резултат от повторно смесване на сфинксовете с човешките същества. Това са само наши деца - плод на въображението, не на плътта.
Сфинкса погледна козлоногия и разбра, че той не го лъже.
- Защо не си ми казал това досега! - извика разочаровано той. - Защо не ми го каза, преди да дойдем тук и ме подложи на толкова рискове и унижения?
- Нима щеше да ми повярваш? - въздъхна огорчено Пан. - Ти беше толкова обладан от твоята мания. Как можех да те накарам да се вслушаш в думите ми, освен като го чуеш от устата на човек? Ти самият се беше превърнал в човек и не признаваше никакъв друг авторитет. Да си вървим, приятелю, преди да са се задействали механичните стражи. Те не са безопасни, повярвай ми.
- Не! - отсече Сфинкса и заклати глава. - Без нея няма да си тръгна! Аз я видях и вече ми е все едно какво ще стане с теб, с мен, с целия този свят. Аз искам тази жена и ще я имам на всяка цена.
- Сфинксовете не са насилници! - повтори огорчено Пан. - Те не могат да отвличат жени и да им причиняват страдание. Да си вървим, моля те, предчувствам близка опасност...
В този миг вратата се отвори и син лъч се промъкна през нея като наточено острие на сабя.
- Внимавай! - извика Пан и се хвърли към вратата. - Внимавай, въоръжена е!
Лъчът навярно щеше да прониже Сфинкса, ако козлоногият не се беше изпречил на пътя му. Замириса на изгоряло. Човекът с тяло на лъв сякаш се пробуди от тежък сън. С един скок той се озова в съседната стая, преминавайки през стената и се появи в гръб на изплъзналата се по време на спора им жена. Зашемети я с един удар на силната си лапа. От ръцете й падна тънка сребриста тръба. Той я побутна погнусено - беше студена като смърт.
После прекрачи тялото на жената. Тя вече не го интересуваше, защото там, в онова прокълнато помещение, бе станало нещо, което никога не бе виждал дотогава: умираше сфинкс, умираше верният и весел Пан, чудакът и танцьорът, приятелят на един недостоен луд като него.
Тялото на козлоногия постепенно се стопяваше и очертанията му вече се губеха, когато Сфинкса се надвеси над потъмнелите му от болка и изненада очи. Пан го забеляза и произнесе с последни сили:
- Винаги става така... сфинксовете загиват заради хората... винаги става...
И изчезна, без да завърши мисълта си и без да остави след себе си дори бегла следа. Даже петното от изумрудената му кръв започна бавно да се стапя и постепенно се превърна в светлина, която се издигна към тавана и изчезна, сякаш пробивайки здравия камък и метала.
Цялата стая заискри в зелен блясък. Тази светлина още дълго щеше да осветява мраморното лице на жената, когато тя излезеше от припадъка и да я съпътства през дългите години на самота.
Ала Сфинкса вече бе забравил за нея и мислеше само за този блясък, който проникваше в стените и мебелите, поглъщащи в този миг душата на Пан и оковаващи я сред атомите си завинаги.
Чувстваше се смазан от вина и скръб. Сега вече беше най-самотното чудовище на света, защото бе загубил единствените същества, които го обичаха: майка си и приятеля си.

Докато се луташе, безцелно бродейки из околностите на замъка, той внезапно усети, че някаква невидима сила от време на време го спира, дърпа го за козината и опашката, а накрая нечия ръка сякаш затвори очите му и ги ослепи за оскъдната светлина на изгрева.
Сфинкса объркано спря и изведнъж чу познат глас. Това беше гласът на Пан:
- Хей, приятелю, не тъгувай, това съм аз! - прошепна козлоногият в ухото му и се изкиска със своя до болка познат кикот.
- Къде си!? - попита смаян Сфинкса и изведнъж невидимата ръка се дръпна от очите му. - Къде си, не те виждам...
- Тук, около теб, в теб! - зацвили от удоволствие Пан, сякаш бе измислил най-великата шега на света. - Тук и там, наоколо, навсякъде, това съм аз. Един невидим закачливец, това съм аз. Частица малка от гората, това съм аз. Чуй ме, Сфинксе, аз съм твоят дух. Душата ми внезапно се разтвори в душата на природата и теб.
После, за да покаже, че речитативът му е свършил, отново го дръпна за козината. Сфинкса за първи път през този ден се засмя.
- Разбрах! - каза щастливо той. - От днес аз съм истински мъдрец!
- Не - каза невидимият, - ти си само Сфинкс. Не го забравяй поне до края на града!
- Аз съм Сфинкс! - потвърди страдалецът, причислявайки се за първи път към своите братя и признавайки родството си с тях. - Няма да го забравя до края на света!
И той бавно тръгна към гората, наслаждавайки се на всяка своя крачка и изпълнен с надежда, която може да се роди само в едно проверило се в големи съмнения сърце.

---

Zu den/Към: Novelen/Новели

Zur/Към: Bulgarischen Seite/Българската страница

Zur/Към: Anfangsseite/Началната страница