СЯНКАТА НА РОЗАТА

Думите, които се промъкват, падат и прииждат на талази, 
са неизвестни думи. Те идват като кванти светлина, 
частица и вълна, и сякаш двете заедно, и нищо от това.
Аз ги разпознавам вече сред стотиците, и хилядите,
и неизмерно многото... Но трябва да мълча. Мълчанието    
е разменната монета под езика – за лодкаря на познанието.

Ще измълча столетието, и другите изминали столетия... 
Тъй многолюдно е моето семейство от пространствата и ерите –  
то не говори, но когато заговори, се разтрисат континентите
и разтреперват планините, и прозвънват гръмко сферите.
Тъй безтелесно е моето семейство, когато се превръща в дим
и върху пиките на пламъка леко се отправя в небесата –  
там Хермес пак завързва своите износени от скитане сандали,
и се втурва за пореден път да угаси на прометеите пожара.

Сянката на розата е кръст, на мисълта бездушна – клада,
но не невежеството пали огньове под посветените безсмъртни,
то само носи съчките, друг знае как се свързват елементите
на пламъка и на плътта... И този многознайко на епохите
е винаги в услуга на качулката и тогата, на гилотината и трона.

Казват, че кръстът носи розата, но всъщност всяка роза
носи върху раменете си редици кръстове от сбъднати животи.
По думите ще се познаем, когато тук остане само ароматът й,
само полъхът й, сянката й лека и ефирна, сянката на сенките,
по думите ще се намерим в светлината, мои бели братя.
Аз ти дадох дума, ти ми даде дума, те дадоха ни дума –  
обвързани сме повече от съзаклятници чрез онзи звук първичен, 
който е начало на света, на сътворението, на родината на розата, 
нашата безсенчеста родина – хармония от трепети, трептения,
оплождане на "О” и "М”, в което розата пониква от плътта
на онзи бог самотен, който ни е извлякъл от безмълвието.